Снощи до късно дребосъчковците бяха у нас, дъщерята и зетя на прибиране от Видин отидоха да видят бабата на зетя за малко. Доста път им се събра за един ден, но бяха доволни, а мъниците обичайно не искаха да си тръгнат. Много бяха впечатлени от понитата на събора, само за тях ми говореха. Дребосъчка щяла да си запише датата 1 август, за да ги водим и догодина там.
Макавели, ние пък от средата на месеца ще сме без дечурлигата две седмици. Ще ходят на село със сватовете при другата прабаба. Дано и тя да е добре, че тази седмица беше в болница милата, та зетя и сватята търчаха на 200 км в петък покрай нея.
Момичета, радвам ви се на градините. Иде ви отвътре. Наслаждавайте им се! В нашия двор има само бурени и една мушмула от детството ми, която само аз си я ям. Не дадох и нея да отрежат. Сега пустее. Няма как.
Хайде, изчезвам от терасата, изпих си кафето и подхващам ангажиментите покрай мама. Мой ред е. Тетин ще включва скарата да изпече наденички.
Завистници такива! 
Спомням си как баща ми живваше, когато го изведем някъде с колата и инвалидния стол. Срещите с хора не могат да бъдат заменени напълно от телефон и интернет. Помагат, но не е същото. Аз защо толкова се радвам, когато изляза на кафе и раздумка пред блока. У нас кафе да искаш.
ама знаете как. Трудно.


