Здравейте.
Искам да ви разкажа моята история, защото имам нужда да чуя мнения на хора, които са безпристрастни, а на мен в момента ми е трудно да взема решение.
Преди 4 години, след дългогодишна и токсична за мен връзка , срещнах мъж, с който смея да твърдя, че се влюбихме от пръв поглед. Усещах всичко много силно. Между нас нещата се случиха доста бързо, буквално се хвърлихме и двамата с крака и ръце напред без много да му мислим. Всъщност тогава си казах, че щом с предишния, с който бях 6г нищо съществено не се случи за този период, със следващия не мога да чакам още толкова, за да предприемам някакви важни стъпки.
Когато се запознахме, работата така ми беше устроена, че не разполагах с особено свободно време и решихме, че ако искаме нещата да са както трябва, то трябва да живеем заедно, вместо да се виждаме само уикендите като ученици. И така взехме глупавото (сега осъзнавам) решение да се нанеса при него на може би третата седмица от познанството ни. Всъщност проблемът не беше толкова бързото нанасяне, колкото факта, че се оказа, че той живее с родителите си все още , което за мен си беше някакъв шок за мъж на тогава 35г, защото изобщо не даваше вид на ''мамино синче'' и наистина се оказа, че не е в последствие, но това, което той обясняваше тогава, беше че не е срещнал досега правилната жена и не е виждал смисъл да плаща квартири и наеми или да купува жилище. Живял е отделно, дори в други градове, но така се е случило, че отново се е прибрал.
Бях толкова хлътнала до уши, че изобщо не го помислих, а до преди това години наред живеех самостоятелно и не помислих, че такъв живот би разрушил абсолютно всичко между нас колкото и силно и красиво да е то. Първата година протече по обичайния приказен начин - почивки, екскурзии, време прекарано заедно, много секс, смях, от всичко по много. Чак ми се насълзяват очите като го пиша това. Предложи ми брак на първата половин година на една от екскурзиите ни до Париж, беше измислил всичко, защото знаеше, че за една жена това остава спомен за цял живот и наистина доста се беше постарал.
Докато не започнаха да ни налягат битовизмите едно по едно. Всъщност не е това правилната дума, защото при наличието на майка му вкъщи, аз почти не чистя, готвя само за нас и доста от битовизмите напълно съм ги забравила към този момент. Проблемите започнаха, когато брат му се прибра от Германия и се оказа, че се е разделил окончателно с неговата приятелка и се прибра вкъщи при нас. След някакво време обаче, той пък си намери нова приятелка, която дойде и тя да живее с нас. Вече бяхме станали 6 човека (живеем в къща на два етажа).
Имала съм моменти на абсолютни кризи заради глупости като това, че изобщо не мога да се доредя до пералнята или това, че непрекъснато някой тропа, блъска, удря, вика или не се съобразява. Не съм успявала да се наспивам или кухнята е заета или фурната, или каквото и да било. Имали сме сериозни разговори на тези теми предвид факта, че и двамата искахме детенце и в моментите, в които съм усещала, че повече не издържам така съм искала да се изнесем на квартира, но винаги преглъщах себе си и ''кляках'', защото вече беше решил да закупи къща за нас и от 3 години насам чувам само бъди търпелива, още малко, дай време, ще си заслужава, но страшно много неща се промениха за тези години. И то май най-вече аз. Но къща не се купува и ремонтира за няколко месеца.
След приказната ни година, нещата се развиха много зле за кратко време в много аспекти. Оказа се, че той има сериозен проблем с тазобедрена става и от болка не можеше дори да спи. Била съм до него във всеки един момент, имаше периоди, в които е бил на системи, не ходеше на работа и сме разчитали само на моята заплата.
След като се закрепи положението със здравето му пък се наложи да си продаде колата и го прие много тежко. Не съм била знаела какъв удар за самочувствието му е да си мъж и да останеш без колата си, това било неговото си място. Не го оспорвам, вероятно е така и никога не съм поставяла ултиматуми като например да не си взима кола докато не направим къщата. Напротив, подкрепях го дори това да значеше да забавим ремонта, за да е ок той. След това аз имах проблем със здравето и последва операция. По едно време нещата се усещаха сякаш някой ни е проклел. Едно след друго се сипеха проблеми след проблеми.
Дори не ми се коментира натиска от семейството му през това време, защото той е непрестанен и постоянен до ден днешен. Възпитани, свестни хора са, но майка му ми скъси живота и аз самата не съм вярвала, че мога да имам такова търпение и сила в себе си. Аз самата съм израстнала без родители и се наложи от малка да взема живота си в ръце и понякога се чудя къде попаднах. Приятелят ми винаги ме е защитавал и никога не е заставал срещу мен, за което му благодаря.
Той никога не е бил в топ форма, но когато се запознахме спортуваше редовно, ходеше отвреме навреме на баскетбол и изглеждаше добре. След всичко, което се случи спря тотално да тренира, въпреки че имаше позволение от докторите, спря да се храни правилно и аз постепенно започнах да губя визията си за него. Вече не виждах онзи амбициозен мъж, в който се влюбих и на когото се възхищавах. Започнах да виждам как се смачква от работа, защото работеше все повече и повече заради къщата, да е непрекъснато изморен, във всяка една свободна минута да спи, изостави се, започна да се подстригва веднъж в месеца, а такова нещо като време за нас вече не съществуваше, защото работеше и уикендите. Сексът вече е съвсем отвреме навреме и то главният инициатор съм аз. За всичко главният инициатор съм аз. За разходки, излизания, кино, ресторанти, секс, разговори. Дори когато от него се изисква само да присъства той психически не е с мен. Мисли. За ремонта, за работа, за хиляда други неща. Дори когато излизаме навън, почти никога не сме сами, винаги излизаме в компания. Това за мен не е време за нас, това е време за нас и още други хора.
Сядали сме много пъти, обяснявала съм му, че ценя труда му, че знам, че е изморен много, че всичко разбирам, но че трябва да променим нещо и да забавим темпото, ако искаме да не стане накрая така че да изгубим ''нас'' докато градим този дом. Той не вижда нещата така и вероятно за себе си е прав. Пропуснах да кажа, че ремонта по къщата го прави чисто сам. В неговите очи аз преувеличавам и е ''редно да се стегна вече'', защото остава още малко. Обяснявала съм му, че усещам, че се дистанцирам и е неизбежно, защото макар и да живеем заедно, почти не се виждаме и вече изградих собствено ежедневие и свой свят, в който той дори не присъства и не мога да кажа дали утре, когато влезем в този дом, аз ще мога да се върна.
Не искам много от него. Искам един следобед, един ден, 2 часа без телефони само двамата или каквото и да е, за да усетя, че още съм важна. Със или без мен тази къща щеше да стане факт, защото държи на нея, така че не мога да кажа, че съм главната причина. Не знам как изглежда отстрани. Вероятно изглеждам като неблагодарница, която не може да стисне малко зъби при все, че всичко това е за нас, но това не ми дава право да не чувствам и имах смелостта да му кажа всичко, което ми е на сърце и то неведнъж, защото ме е грижа, но той сякаш не ме чува.
Близостта между нас не е изгубена. Заспивам гушната в него, непрекъснато ме гали, усмихва ми се, търси ме с поглед. Да не говоря, че напрежението, което е вкъщи в момента и ударите, които непрекъснато се нанасят върху мен изливам част от гнева си върху него и той стои по средата между мен и роднините си. За мен имаме проблем и то не малко сериозен, за него това е просто период.
На ръба съм да захвърля всичко и да си тръгна, а близките покрай мен ме съветват да не правя тази крачка, първо защото дължа на себе си да видя какво е, когато останем наистина само двамата, при все че изтърпях толкова години, а и той наистина е страхотен. Никога не ми е крещял, спокоен и уравновесен е, винаги се е грижел за мен, когато се запознахме ми поднови половината гардероб, защото искаше да се чувствам добре и женствена, много пъти е готвил вместо мен, когато съм била изморена и още стотици жестове. Знам, че ще бъде страхотен съпруг и баща, но вече се замислям дали не загубихме искрата. Замислям се и за това, че направих много големи компромиси със себе си, започвайки с това, че дойдох да живея с напълно непознати и чужди за мен хора, защото той не пожела друго. После склоних и за изнасянето ни, въпреки че не бях щастлива и доста често плачех и той го виждаше. И така от плановете за семейство, стигнахме до момента, в който се чудя изобщо ще го бъде ли. До края на въпросния ремонт остават 3-4 месеца.
Пропуснах да кажа, че аз съм на 31, той е на 39.
Искам да ви разкажа моята история, защото имам нужда да чуя мнения на хора, които са безпристрастни, а на мен в момента ми е трудно да взема решение.
Преди 4 години, след дългогодишна и токсична за мен връзка , срещнах мъж, с който смея да твърдя, че се влюбихме от пръв поглед. Усещах всичко много силно. Между нас нещата се случиха доста бързо, буквално се хвърлихме и двамата с крака и ръце напред без много да му мислим. Всъщност тогава си казах, че щом с предишния, с който бях 6г нищо съществено не се случи за този период, със следващия не мога да чакам още толкова, за да предприемам някакви важни стъпки.
Когато се запознахме, работата така ми беше устроена, че не разполагах с особено свободно време и решихме, че ако искаме нещата да са както трябва, то трябва да живеем заедно, вместо да се виждаме само уикендите като ученици. И така взехме глупавото (сега осъзнавам) решение да се нанеса при него на може би третата седмица от познанството ни. Всъщност проблемът не беше толкова бързото нанасяне, колкото факта, че се оказа, че той живее с родителите си все още , което за мен си беше някакъв шок за мъж на тогава 35г, защото изобщо не даваше вид на ''мамино синче'' и наистина се оказа, че не е в последствие, но това, което той обясняваше тогава, беше че не е срещнал досега правилната жена и не е виждал смисъл да плаща квартири и наеми или да купува жилище. Живял е отделно, дори в други градове, но така се е случило, че отново се е прибрал.
Бях толкова хлътнала до уши, че изобщо не го помислих, а до преди това години наред живеех самостоятелно и не помислих, че такъв живот би разрушил абсолютно всичко между нас колкото и силно и красиво да е то. Първата година протече по обичайния приказен начин - почивки, екскурзии, време прекарано заедно, много секс, смях, от всичко по много. Чак ми се насълзяват очите като го пиша това. Предложи ми брак на първата половин година на една от екскурзиите ни до Париж, беше измислил всичко, защото знаеше, че за една жена това остава спомен за цял живот и наистина доста се беше постарал.
Докато не започнаха да ни налягат битовизмите едно по едно. Всъщност не е това правилната дума, защото при наличието на майка му вкъщи, аз почти не чистя, готвя само за нас и доста от битовизмите напълно съм ги забравила към този момент. Проблемите започнаха, когато брат му се прибра от Германия и се оказа, че се е разделил окончателно с неговата приятелка и се прибра вкъщи при нас. След някакво време обаче, той пък си намери нова приятелка, която дойде и тя да живее с нас. Вече бяхме станали 6 човека (живеем в къща на два етажа).
Имала съм моменти на абсолютни кризи заради глупости като това, че изобщо не мога да се доредя до пералнята или това, че непрекъснато някой тропа, блъска, удря, вика или не се съобразява. Не съм успявала да се наспивам или кухнята е заета или фурната, или каквото и да било. Имали сме сериозни разговори на тези теми предвид факта, че и двамата искахме детенце и в моментите, в които съм усещала, че повече не издържам така съм искала да се изнесем на квартира, но винаги преглъщах себе си и ''кляках'', защото вече беше решил да закупи къща за нас и от 3 години насам чувам само бъди търпелива, още малко, дай време, ще си заслужава, но страшно много неща се промениха за тези години. И то май най-вече аз. Но къща не се купува и ремонтира за няколко месеца.
След приказната ни година, нещата се развиха много зле за кратко време в много аспекти. Оказа се, че той има сериозен проблем с тазобедрена става и от болка не можеше дори да спи. Била съм до него във всеки един момент, имаше периоди, в които е бил на системи, не ходеше на работа и сме разчитали само на моята заплата.
След като се закрепи положението със здравето му пък се наложи да си продаде колата и го прие много тежко. Не съм била знаела какъв удар за самочувствието му е да си мъж и да останеш без колата си, това било неговото си място. Не го оспорвам, вероятно е така и никога не съм поставяла ултиматуми като например да не си взима кола докато не направим къщата. Напротив, подкрепях го дори това да значеше да забавим ремонта, за да е ок той. След това аз имах проблем със здравето и последва операция. По едно време нещата се усещаха сякаш някой ни е проклел. Едно след друго се сипеха проблеми след проблеми.
Дори не ми се коментира натиска от семейството му през това време, защото той е непрестанен и постоянен до ден днешен. Възпитани, свестни хора са, но майка му ми скъси живота и аз самата не съм вярвала, че мога да имам такова търпение и сила в себе си. Аз самата съм израстнала без родители и се наложи от малка да взема живота си в ръце и понякога се чудя къде попаднах. Приятелят ми винаги ме е защитавал и никога не е заставал срещу мен, за което му благодаря.
Той никога не е бил в топ форма, но когато се запознахме спортуваше редовно, ходеше отвреме навреме на баскетбол и изглеждаше добре. След всичко, което се случи спря тотално да тренира, въпреки че имаше позволение от докторите, спря да се храни правилно и аз постепенно започнах да губя визията си за него. Вече не виждах онзи амбициозен мъж, в който се влюбих и на когото се възхищавах. Започнах да виждам как се смачква от работа, защото работеше все повече и повече заради къщата, да е непрекъснато изморен, във всяка една свободна минута да спи, изостави се, започна да се подстригва веднъж в месеца, а такова нещо като време за нас вече не съществуваше, защото работеше и уикендите. Сексът вече е съвсем отвреме навреме и то главният инициатор съм аз. За всичко главният инициатор съм аз. За разходки, излизания, кино, ресторанти, секс, разговори. Дори когато от него се изисква само да присъства той психически не е с мен. Мисли. За ремонта, за работа, за хиляда други неща. Дори когато излизаме навън, почти никога не сме сами, винаги излизаме в компания. Това за мен не е време за нас, това е време за нас и още други хора.
Сядали сме много пъти, обяснявала съм му, че ценя труда му, че знам, че е изморен много, че всичко разбирам, но че трябва да променим нещо и да забавим темпото, ако искаме да не стане накрая така че да изгубим ''нас'' докато градим този дом. Той не вижда нещата така и вероятно за себе си е прав. Пропуснах да кажа, че ремонта по къщата го прави чисто сам. В неговите очи аз преувеличавам и е ''редно да се стегна вече'', защото остава още малко. Обяснявала съм му, че усещам, че се дистанцирам и е неизбежно, защото макар и да живеем заедно, почти не се виждаме и вече изградих собствено ежедневие и свой свят, в който той дори не присъства и не мога да кажа дали утре, когато влезем в този дом, аз ще мога да се върна.
Не искам много от него. Искам един следобед, един ден, 2 часа без телефони само двамата или каквото и да е, за да усетя, че още съм важна. Със или без мен тази къща щеше да стане факт, защото държи на нея, така че не мога да кажа, че съм главната причина. Не знам как изглежда отстрани. Вероятно изглеждам като неблагодарница, която не може да стисне малко зъби при все, че всичко това е за нас, но това не ми дава право да не чувствам и имах смелостта да му кажа всичко, което ми е на сърце и то неведнъж, защото ме е грижа, но той сякаш не ме чува.
Близостта между нас не е изгубена. Заспивам гушната в него, непрекъснато ме гали, усмихва ми се, търси ме с поглед. Да не говоря, че напрежението, което е вкъщи в момента и ударите, които непрекъснато се нанасят върху мен изливам част от гнева си върху него и той стои по средата между мен и роднините си. За мен имаме проблем и то не малко сериозен, за него това е просто период.
На ръба съм да захвърля всичко и да си тръгна, а близките покрай мен ме съветват да не правя тази крачка, първо защото дължа на себе си да видя какво е, когато останем наистина само двамата, при все че изтърпях толкова години, а и той наистина е страхотен. Никога не ми е крещял, спокоен и уравновесен е, винаги се е грижел за мен, когато се запознахме ми поднови половината гардероб, защото искаше да се чувствам добре и женствена, много пъти е готвил вместо мен, когато съм била изморена и още стотици жестове. Знам, че ще бъде страхотен съпруг и баща, но вече се замислям дали не загубихме искрата. Замислям се и за това, че направих много големи компромиси със себе си, започвайки с това, че дойдох да живея с напълно непознати и чужди за мен хора, защото той не пожела друго. После склоних и за изнасянето ни, въпреки че не бях щастлива и доста често плачех и той го виждаше. И така от плановете за семейство, стигнахме до момента, в който се чудя изобщо ще го бъде ли. До края на въпросния ремонт остават 3-4 месеца.
Пропуснах да кажа, че аз съм на 31, той е на 39.
