Моето най-голямо приключение

много ме е срам, не съм забравила, но пиша във форума като храня бебето и с една ръка, и нещо съм зле с организацията, все нямам време  сядам вече няколко пъти да пиша и доникъде  обаче лека-полека съм го докарала до 3 абзаца май ... 

Василиса Умница , и мен ме боли сърцето като ги пиша... но вярвам, че пак ще стъпя там, а и ще остана този път  иначе в градинарските теми в Нашият дом съм се разписала, моля, моля!  виж в Хоби ми е неудобно, те момичетата там са мноого добри! 

За скока съм навита аз, ама трябва да родя първо. И май предпочитам Аспаруховия мост. Морето да е отдолу, да ми е просторно, иначе имам чувството, че ще се разбия в скали и камънаци. Нищо, че няма такава вероятност.

благодаря ти  сега виждам коментара ти за филма, не съм го гледала, ще пробвам да го намеря 

а твоята случка с гробището е малко страшна и много одухотворена, дори приказна 

Една история и от мен, от момински времена
С най-добрата ми приятелка, щъкахме много напред назад из БГ и чужбинско, обикновенно с нейната кола. Един ден решихме, за да е по-интересно, ще тръгнем с влака за Кресна (имало някъде там, в едно село минерални извори). Аз, тя и един приятел, с дрехите на гърба ни, и по един бански и една хавлия в раничките, тръгваме към централна гара. Там съответно, скачаме в влака в движение (защото го изпускахме). Оказа се, че е верния влак,  само че ние без билети, и един кондуктор, който усети че сме неориентирани, ни продаде най скъпите билети на света, не стига, че първа класа (защото за втора нямало места), ами и цена за място ни взе. Както и да е останахме общо с 10-20 лв, но щастливи . Стигна влака в Кресна, ама от там до селото с баните, се оказа че е бая километри. Седим на пътя тримката и махаме за стоп. Спират разни тирове и посочват: " вие двете скачайте, той не " Отчаяхме се, даже една каруца се пробвахме да стопираме, ама човека като видя как се втурнахме към него, изръчка кончето и избяга. Накрая стопирахме един рейс, качи ни човека до разклона за селото, ама от там как, то една урва, ни да вървиш, нито да седиш, че става късно, пък бая километри. Едно момче, се появи от някъде с една кола, та ни качи, закара ни до едно село, от там си купихме от една мандра сирене, и седим ядем сирене и хляб и се чудим как да стигнем до село Кресна. Пак същото момче, явно ни съжали, върна се и ни закара до селото. Тоз пич с нас, чул че в това село бабите давали квартири и било курортно. Е да ама се оказа че бабите не дават квартири и че не е никакъв курорт. Ние като изтърсаци на площада, една баба накрая ни приюти срещу по 10 лв на човек (не и казахме, че нямаме пари, щяхме да мислим после). Настанихме се и щастливи, взехме си банските и хавлийките и юруш към минералния извор. Бабата бая ни се зачуди на ъкъла, ама нищо не каза, вече се и стъмняваше. Извора на 2 -3 км от селото. Стигнахме там, то се оказа един гъол, дето даже не можеш да седнеш пък камо ли да легнеш. Накиснахем се ние там, имахме в раничките ракийка, бабата ни я даде за загрявка. Седим, пийваме, то от топлата вода те хваща яко алкохола. А в съседната баня дето е голяма и има басейн, една компания, мъжка предимно, пие и вика. Почнаха да ни позаглеждат. Тоя пич с нас каза, че не може да ни опази и допихме ракийката, и се приготвихме да тръгваме към селото. Тогава ни връхлетя най-страшната буря, която ми се е случвала досега в живота. Дъжд, грамотевици, тия два километра ни се видяха 20. Мокри до кости, то гора, не смееш да спреш, да не те удари гръм. Спряхме си гсм-те, да не привличат и те. Накрая стигнахме до селото, мокри като кокошки. Бабата се хвана за главата. Други дрехи нямаме, и обувките мокри, а бе гащите ни бяха мокри ... ужас. Бабата извади някакви дрехи облече ни, ама студ. В стаята която спахме имаше някакви редки, местни животинки. Тримата на едно легло, притиснати, се топлим. Сутринта, трябва да се връщаме, че на другия ден сме на работа. Дрехите ни вир вода, пари нямаме, нито за връщане, нито да платим на бабата,  тя и мекици ни направи жената. Отчаяхме се, да звъним на родителите, не става, ще ни се подиграват. Та приятелката ми звънна, на сестра си, тя слава богу склони, да дойде да ни прибере,  и дрехи ни донесе. Като спря на центъра на селото и ни видя тримката с бабешки дрехи, а момчето за да не е с пола бабата му даде едно клинче, се превива от смях сума ти време. Много бяхме изстрадали. Спаси ни момичето, от тогава мерси за приключения 

Прибиране от Германия с кола.Колата с изтичаща след 24 часа застраховка и никакви документи , освен личните, на които да е написано моето име.
Освен това парите ми бяха в долари, тогава още марката беще актуална .Не приключение ,а ....

Сещам се за моята схватка с 2 джебчийки.В 1 магазин гледах дрехи,имаше 2 нагласени момичета,които уж гледаха нещо,но се оказаха джебчийки,които почти без да усетя ми свиха портмонето от раницата..Веднага излезнах да ги търся,а те бях кривнали по една уличка-пряка на главната в Пловдив.Вървя след тях и почти им се моля да ми го върнат,защото имам документи вътре и лошо ми ставаше като си помисля,че трябва наново да вадя карти,паспорт..Те ми се смеят и ми казват,че съм се объркала и др подобни.По едно време станаха 4 човека-имаше и едно хлапе,аз обаче не ги оставям.Излизаме на главната улица.Едната извади  мобилен телефон -уж да се обадила на някакъв,който щял да дойде и да видя аз тогава..Аз полудях от яд и посегнах и стиснах телефона да й го взема,тя не пуска,взе да вика,аз държа здраво.Ухапа ме по ръката аз не пускам.Понеже това става на главната се събраха хора да питат какво става Аз им викам-тези ме ограбиха,айде да ходим в полицията.Онези се уплашиха и хлапето от тяхната група ми подаде портмонето-всичко си беше вътре .През цялото време си носих една торба със сладоледи,които останаха невредими.Още немога да повярвам,че успах да си върна откраднатото

зная, че обещах разказ за една традиционна английска Коледа... но днес е особен ден, за мен специален и ми е малко ветровито на душата. затова ще ви разкажа една малко по-различна коледна история, макар лятото да чука на вратата.

напускаме Лондон дни преди Коледа. напускаме тълпите англичанки, понесли огромни пликове, бърборейки весело; осветените витрини и разкошните украси; елхите, зад стъклата с хилядите светлини и цветове по тях; такситата, забързано понесли нанякъде подранили празнуващи; няколкото звезди, превзели известен маазин и тълпата репортери, очакваща сензация отвън... напускаме Лондон с натежалото от дъжд небе, ниските облаци и тежката, оловна река. колата се задъхва в натовареното движение и спираме постоянно, за да пропснем някой пешеходец, отчаял се да чака. вървим на север. движението е все наобратно, хората търсят празника в големия град. редуват се хълмове, поля, редици дървета ни изпреварват в насрещното. родителите ми си приказват, а на мен ми се привиждат лондонските заведения и някой уютен хубав ресторант или в краен случай - елхата вкъщи и отрупаната маса. за първи път не искам да ходя в никакви провинции и чифлици, Коледа е все пак! мрачното време само подкрепя собственото ми убеждение, че правата съм аз.
                понесли сме се към ловните полета, но не вечните, а тези за птици (не помня какви птици се въдеха там). ще караме Коледа в ловен чифлик, макар ловуващи да липсват в семейството. само по себе си това е срамно и никой не смята да си признава. надяваме се да ги няма птиците или да блокират пушките. баща ми се пише най-подготвен, но не може и муха да убие вкъщи. майка ми пък припада от силни шумове, толкова е страхлива )) а на мен изобщо не ми се ходи.
                пейзажът става все по-подтискащ. дърветата оредяха, хълмовете постепенно се оголиха и все повече заприличват на дюни с някакъв мътен цвят. дори тревата, тази национална британска гордост, е на грозни белезникави петна. караме отдавна и изведнъж всичко позеленя! дървета няма изобщо, хълмовете са миниатюрни подутини, безформени отоци върху подгизналата земя. високи треви и ниски измъчени храстчета маркират огромните притихнали блата. баща ми завива точно натам! втрещих се и не исках да повярвам, че в това забравено от Бога място ще стоим 3 дни! пак караме, все по-навътре и по-навътре. от едната страна са блатата. от другата - поле, без едно дърво, белезникаво и голо.
                минахме през селото, което всеки друг път щях да пребродя няколко пъти. тук не искам да слизам, тук не искам да ходя по улиците и да влизам в дворовете. тук няма градини, само камък и болезнено зелени огромни храсти. никнат със силата на тумори, защото влагата и разлагащата всичко болна земя ги храни. мирише на гнило, от водата във въздуха тежко се диша... и небето... схлупило е всичко, оловно-сиво, тъжно небе. хората тук не обичат гости, не обичат да поздравяват, а когато го правят имаш чувството, че ти казват не "добър ден",а "отивай си".
                и накрая на цялото това приключение с отрицателен знак, пристигаме. на един по-височък хълм в околността се мъдри каменен паралелепипед. равен, излъскан от времето и ветровете. и това е главният герой на тази история - вятърът. това е по "Брулени хълмове", която книга е писана за почти точно тази местност, малко по-надалеч. тук вятърът не е пролетният буен вятър, не е летният горещ предвестник на буря, не е есенната хлад, която прониква под дрехите, не е и зимната виелица. това е умопобъркващ, изстискващ, опипващ, говорещ, викащ, изискващ вятър. той не спира нито денем, нито нощем. носи се над блатата и гони миризливите изпарения. зашлевява те, когато излезеш и те блъска, когато се прибираш. той е тема на разговор, приятел и враг, помощник и разрушител. хората говорят, че някои се побъркват от вятъра. какви ли не истории чухме, чак си помислих в един момент, че Бронте само е преразказала... убийства и прелюбодеяния, болести и бягства, изхвърлени деца, изчезнали възрастни, убити животни... някаква особена жестокост има в тази земя, която си изглежда съвсем на място там. нощем ни беше страх да спим, все едно сме малки деца! капаците се тресяха, макар и застопорени. вратите скърцаха от порива на вятъра. през всяка пукнатина в тази стара къща се провираше по някое пипало от мокър студен въздух. огънят в камините се поклащаше, пердетата постоянно се местеха. абсолютен кошмар!
              на лов никой от нас не отиде. имахме си извинение - климат, несвикнали, влажно и т.н. другите ходиха два дни подред. и така към "жизнерадостната" атмосфера се прибавиха трупове, макар и птичи. кучетата лаеха като побъркани, стигаха до вой, опиянени от предстоящото забавление. хората викаха в двора преди тръгване и в тази болезнена тишина, на фона на пищящия вятър, гласовете им действаха истерично. виждахме ги от прозорците, водени от селяните през блатата. ту се появяваха, ту се губеха във вечната ниска мъгла. връщаха се с мирис на гнилоч, с побелели лица и уморени крака. нощем ми се привиждаха какви ли не щуротии в блатата. слушах и гледах, три нощи спах на пресекулки и живеех с някакво усещане, че нещо трябва да се случи. че не може това постоянно очакване да продължава вечно. че вятърът все пак ще спре, слънцето ще изгрее, мъглата ще изчезне и ще идем на разходка. не се случи.
                тръгваме си. гледам през стъклото каменната къща, която потъва в сивотата на слязлото ниско небе. знам, че всички са вътре, сигурно закусват още, кухнята е затоплена и типичните английски ястия димят. но не изглежда така. изглежда пуста, изоставена, низвергната, но не самотна. сякаш тя си е самодостатъчна, място за хората няма. не е това мястото, тук живее вятърът, хората не са добре дошли. толкова съм щастлива, че си тръгваме, че ме избива на песни в колата. родителите ми и те са мълчаливи, но леко се оживяват по пътя назад. някак ни олекна, а като влязохме в Лондон и ни заля коледното настроение, забравихме от къде се връщаме!
                прекарахме остатъка от деня в пазар, веселба, ядене, за някои - и пиене. Коледата ми се струваше вече възможна. и все пак... тази нощ, в моето си удобно и топло легло, с малката елхичка в моята стая и проблясващите й играчки, аз се ослушвах. търсех звука на вятъра. на моменти почти го усещах да ме сграбчва за косата, да тършува в мислите ми, да ме удря през лицето... още го търся. само два дни след като се върнахме, тази неописуема земя ми липсваше. не знам защо.

Да знаеш,че сьм ти заклет фен и ще чакам с нетьрпение още разкази.

И аз, и аз 

благодаря ви, момичета  понеже виждам, че едната от вас е фен на виното, а другата е с много специален ник и аватар, които ми напомнят за кралства и карнавали, ще ви постна тук един разказ, който е част от едни портрети на хора, които според мен олицетворяват местата, където съм била. после като приключвам другите, ако станат добре, ще ги пусна и тук може би. така или иначе, за мен най-голямото приключение си остават хората и срещите с тях  тази история е от страната на виното - Франция, и то не коя да е, а южна 

в същото онова кътче на Южна Франция, което ви описах преди, на същия прашен и напечен от жаркото следобедно слънце площад, леко вдясно от кафенето, се намира пекарната. ние не сме изключение и всеки ден аз или някое от момчетата на домакина ни ходим с колелата за пресни кроасани и хляб. миризмата на печивата се усеща още от преди завоя и примамва заблудилите се от главния път коли да поспрат пред отрупаната витрина на леля Бернадет.

леля Бернадет обича пришълците. за нея те са извор на теми и разкази за дългите зимни вечери, както и повод да докаже още веднъж на съселяните и съпруга си (най-вече), че не случайно е живяла на младини в Париж и е "човек с широки разбирания". според нейните разкази, тя не просто е живяа там, а направо го е превзела тоз Париж със замах! учила-недоучила, а според някои - непомирисвала университет или каквото и да било учебно заведение там, Бернадет започнала работа в известна сладкарница. приложила разни трикове, тя ги нарича "чар", и я взели на работа. благодарение на наученото от нейнаите баба и майка, големи кулинарки, бързичко заела достойно място в пекарната на сладкарницата, а май и на горния етаж, където живеел собственика. това се случило преди много години. Бернадет твърди, че е на 65, но зевзеците в селото са убедени, че няма как да е дъщеря на майка си и да е на по-малко от 70. тях Бернадет ги игнорира с цялото достойнство на обемистата си осанка и нерядко се прави, че не ги е чула какво искат да си купят.

младостта на леля Бернадет дълго била тема в селото, умело подклаждана от самата нея след завръщането й от Париж. а то се случило твърде скоро, едва 2 години след заминаването й уж да учи. причината била, според самата нея, че макар и млада, умната Бернадет схванала, че в Париж добри мъже трудно се намират и е заплашена от похабяване на твърде ценните си външен вид и умения. последните отказва да ги коментира в какво точно се изразяват.

съпругът й обаче явно ги оценява високо, защото все си я гледа с обожание и гордост. той се казва Клод и работи на лозето в същия чифлик, в който спим ние. дребничък дядка, винаги със сламена шапка, панамка. нанася се около 3 пъти на размера на жена си. неговата война с всички клюкари в селото е безкрайна и ежедневна. няма вечер, в която в кафенето Клод да не отстоява тезата за целомъдрената Бернадет, макар и леко поодраскана на млади години. според него жени като нея трябва да ги избират да представят образа на френската Мариана. това обикновено предизвиква задавяния от смях в кафенето. не ги обвинявам хората, макар че тогава Летисия Каста нико не я знаеше, все пак Мариана е всичко друго, но не и тежкотоварна машина.

та, прибрала се в родното село Бернадет и пак според нея - разцъфтяла от топлото слънце и здравата, плодородна земя. върнала се към корените си и отворила пекарната на площада, в къщата, в която е родена. нямало и месец след завръщането и Бернадет хвърлила око на перспективния ерген Клод. бил ходил на война, което според Бернадет било най-висша форма на проверка за издръжливост - качество, което с присъщата си далновидност, тя определила като първостепенна важност за един бъдещ съпруг (колко е била мъдра!). и като си го наумила, и него превзела без обсада. оженили се 3 месеца след като се запознали. имат деца, но те са в големите градове, идват си за уикендите и през лятото. а според Бернадет твърде рано я били направили и баба!

тази достолепна дама обича не само пришълците. Бернадет обича всичко голямо - къщи, коли, прически (цялата й коса е качена най-отгоре на главата й), поли, блузи (яките им са като от картина на Веласкес), градини, фотьоили, легла (на нейното могат да спят 3 като нея) и най-вече - храсти. според Бернадет отглеждането на цветя е абсолютна загуба на време и пространство. цветята искат постоянни грижи, в резултат на които се межделеят някъде из двора и ако не са огромни количества, човек трябва да иде до тях, за да ги разгледа. друго нещо са храстите! те се виждат отдале, цъфтят дълго, искат почти никакви грижи и предпазват двора от зорките очи на съседите. резултатът от тази теория е, че в двора на Бернадет не може да погледне и професионален шпионин. той освен с ограда, е обграден отвсякъде с високи люляци, рододендрони и още сигурно 10 вида храсти, на които не зная имената. тя е много щастлива, а Клод още не може да преглътне опустошените си насаждения.

леля Бернадет умира от радост като ни види с колелата. този момент значи почивка и сладка раздумка, доколкото е възможно. моят френски беше доста по-добър тогава, но все пак имахме сложни ситуации с нея, защото тя иска да знае всичко в подробности. аз пък много-много не мисля и плещя. кой знае какво е натворила в последствие от моите чистосърдечни признания! та, казвам аз какво ще купувам и тя започва да се мотае... бааавно взима разните неща, търси по рафтовете или по-препечени, или по-топли, или по-бухнали, и все в този дух. през това време само изстрелва по някой въпрос и се кокори с едни огромни кафяви очи, много топли и едни такива, любопитни. ако отговорът я удовлетворява, следва друг въпрос. ако нещо не й се е изяснило, трябва да се изясни на момента! понякога стигаме и до жестове и ръкомахания, защото ми е трудно да й разбера разследванията.

когато разпита свърши, взимаме книжните торби с печивата, хвърляме ги в кошниците на колелата и потегляме обратно. обикновено като се приберем, все ни питат защо пак са сурови, или клисави, или твърде сладки - всеки ден са различни на Бернадет произведенията! не че са лоши, напротив! но определено влага творчество в правенето и хич не си приличат. нашата домакиня твърди, че Бернадет винаги си била разсеяна, но в последно време направо забравяла каква й е работата! а домакинът ни я глеееда продължително и лекичко се подсмихва под мустак. нахлупил е шапката на главата си и кротко се е изтегнал на хлад на терасата под дърветата. жена му само клати глава, че пак щял да разпространява неверни клюки! ние обаче сме любопитни и започваме да го обсаждаме да каже каква е тайната на Бернадетината разсеяност. той се отбранява около половин час, но след една освежителна чашка с винце, решава да си достави удоволствие.

та според него, а и не само, Бернадет обичала не само големи храсти, но и големи бутилки. не един селянин я е виждал как бодро надига винцето в дамаджанка изпод тезгяха. и в тестото отивало тук-там, което обяснявало приповдигнатото настроение на клиентите й (сега вече знам, че алкохола се изпарява при топлинната обработка, но тогава си ми звучеше много смислено!). и така Бернадет допринасяла за благото на селото като поддържала постоянно висок духа на жителите му! а най-вече укрепвала своя брак, като системно лишавала Клод от възможността да се напива, а себе си пък привеждала в постоянно добро настроение. така каза нашият домакин и чукна с чашата си по масата. в горещия следобед се понесе миризма на подправки и вечеря от кухнята... наздраве!

simplyaven, ако публикуваш книга, ще си я купя! 

  благодаря, но това са само мои впечатления, друг човек би видял същите места по друг начин  не знам как върви пазара на спомени  може обаче да я кръстя ''Спомените на едно тийн-миткало'' 

Приключението на живота ми... как открих любовта на 3000 мили, събрахме се,.....4 вълшебни месеца и ....... сега всичко е в миналото. С изключение на любовта в сърцето и душата ми. А тях сега ги няма. Отидоха си с него. Аз трябваше да остана...да се върна там, където не е домът ми от дълго време.
Не съжалявам и за частица от това което преживях. Бях щастлива.

А колкото до самото приключение:
Запознавам се с луд ирландец по Интернет. Допадаме си. ( не не не - никакви голи сценки по интернет  ). Ставаме приятели. Забавляваме се много, заедно с куп други хора онлайн. Оказва се, че всички останали, освен нас двамата, знаят че ние сме доста повече от "само приятели", както ние твърдяхме. В един момент и ние го разбрахме. Но това парви нещата още по-трудни. Аз омъжена(не коментирам щастливо или не), с дете, 3000 мили между нас. Шансът да се видим "на живо" - пиши го НУЛЕВ.
След месеци сменям работата си. На 3-тия ден ми заявяват "Заминаваш за Дъблин на изложение". Щях да припадна.
И така...човекът, който повече от година съм гледала само на лаптопа си...ме чака на летището. Трудно се описва. Бяхме като малки деца.  срамежливи...за около 3 секунди и половина. После буквално се залепихме един за друг, и не ме е срам да си призная- аз се чувствах на мястото си. Отидохме да чакаме автобуса на летището...от улисвания изпуснахме 2 автобуса ( а бяхме на самата спирка). Идея си нямаме кога са минали. Така сме се смяли после. Имаше едно хлапе - 15-16 годишно, горкото, колко пъти се изчерви заради нас ... После в автобуса...добре че бяхме на последните седалки - не можехме да се отделим един от друг. бяха вълшебни дни. И само началото...

simplyaven, чакаме още, още!
Страхотен стил имаш и толкова увлекателно разказваш!

симпли, ти направо си си за отделна тема!    я, кажи, била ли си някъде извън европата?