Здравейте! За първи път пиша тук и се надявам да получа съвети от по-опитни хора.
Момиче на 20 години съм. Отношенията с майка ми винаги са били сложни. На моменти тя беше изключително нежна и любяща, прегръщаше ме, обясняваше как съм нейното "сърчице" и смисъл на живота ѝ, как съм прекрасна и мога всичко, стига да повярвам. В други дни ставаше съвсем различна - пиеше до безпаметност, изпадаше в депресия и не ставаше от леглото с дни, крещеше ми, че съм лигла, дете-идиотче и прасе, заплашваше да ме пребие с чехъла, взимаше чиниите с храна от ръцете ми и ги мяташе в стената. Когато навлязох в пубертета, постепенно ме превърна в кошче за душевни отпадъци и се дразнеше всеки път, когато откажех да слушам за безкрайните ѝ проблеми в работата, с нейните родители, с баща ми, с приятелките ѝ. Изпадаше в паника всеки път, когато излизах, независимо кога, къде и с кого. Подиграваше ми се, че се храня три пъти на ден (никога не съм имала наднормено тегло). Каквото и да направех, все не беше достатъчно добре. Аз никога не съм била проблемна тийнейджърка, не пиех, не пушех, прибирах се преди десет вечерта и имах отличен успех в училище. Учители, роднини, семейни приятели винаги се възхищаваха колко кротко и възпитано дете (впоследствие тийнейджър) съм, само на нея никога не ѝ беше достатъчно.
Преди няколко седмици се скарахме жестоко за пореден път, и то за дреболия. Но след толкова години търпене поредната доза подигравки и крясъци ми дойдоха в повече, събрах си нещата и си тръгнах от къщи (до този момент живеех с родителите ми). Оттогава не сме се чували. Опитвам се постепенно да си подредя живота - квартира, постоянна работа, университет. Всеки път, като се сетя за нея, ми става ужасно гадно, плача, треса се от яд, но знам, че ако и се обадя, ще получа поредната доза упреци и подигравки, но не и поне малък опит за разбиране.
Междувременно тя ми звъни всеки ден, пише ми по Месинджър, издирва ме чрез общи познати, заплашва да ме пусне за национално издирване. Чудя се докъде е готова да стигне в опитите си да ме върне вкъщи. Ако ме беше оставила на мира, досега сигурно щях поне едно съобщение да изпратя..
Объркана съм, гневна съм, чувствам се ужасно виновна, не знам какво да правя. Постоянно се питам защо трябваше да се стига дотук и защо не можем просто да имаме нормални отношения. Как бихте постъпили на мое място? Смятате ли, че сме длъжни да търпим и преглъщаме всичко от страна на родителите, само защото са ни дали живот? Аз ли преувеличавам, или поведението на майка ми преди наистина е било нередно? Как се живее с болката от раните, нанесени от уж най-близките ни хора?
Момиче на 20 години съм. Отношенията с майка ми винаги са били сложни. На моменти тя беше изключително нежна и любяща, прегръщаше ме, обясняваше как съм нейното "сърчице" и смисъл на живота ѝ, как съм прекрасна и мога всичко, стига да повярвам. В други дни ставаше съвсем различна - пиеше до безпаметност, изпадаше в депресия и не ставаше от леглото с дни, крещеше ми, че съм лигла, дете-идиотче и прасе, заплашваше да ме пребие с чехъла, взимаше чиниите с храна от ръцете ми и ги мяташе в стената. Когато навлязох в пубертета, постепенно ме превърна в кошче за душевни отпадъци и се дразнеше всеки път, когато откажех да слушам за безкрайните ѝ проблеми в работата, с нейните родители, с баща ми, с приятелките ѝ. Изпадаше в паника всеки път, когато излизах, независимо кога, къде и с кого. Подиграваше ми се, че се храня три пъти на ден (никога не съм имала наднормено тегло). Каквото и да направех, все не беше достатъчно добре. Аз никога не съм била проблемна тийнейджърка, не пиех, не пушех, прибирах се преди десет вечерта и имах отличен успех в училище. Учители, роднини, семейни приятели винаги се възхищаваха колко кротко и възпитано дете (впоследствие тийнейджър) съм, само на нея никога не ѝ беше достатъчно.
Преди няколко седмици се скарахме жестоко за пореден път, и то за дреболия. Но след толкова години търпене поредната доза подигравки и крясъци ми дойдоха в повече, събрах си нещата и си тръгнах от къщи (до този момент живеех с родителите ми). Оттогава не сме се чували. Опитвам се постепенно да си подредя живота - квартира, постоянна работа, университет. Всеки път, като се сетя за нея, ми става ужасно гадно, плача, треса се от яд, но знам, че ако и се обадя, ще получа поредната доза упреци и подигравки, но не и поне малък опит за разбиране.
Междувременно тя ми звъни всеки ден, пише ми по Месинджър, издирва ме чрез общи познати, заплашва да ме пусне за национално издирване. Чудя се докъде е готова да стигне в опитите си да ме върне вкъщи. Ако ме беше оставила на мира, досега сигурно щях поне едно съобщение да изпратя..
Объркана съм, гневна съм, чувствам се ужасно виновна, не знам какво да правя. Постоянно се питам защо трябваше да се стига дотук и защо не можем просто да имаме нормални отношения. Как бихте постъпили на мое място? Смятате ли, че сме длъжни да търпим и преглъщаме всичко от страна на родителите, само защото са ни дали живот? Аз ли преувеличавам, или поведението на майка ми преди наистина е било нередно? Как се живее с болката от раните, нанесени от уж най-близките ни хора?
