Сюжет за малък разказ

KissTheRain     много красив разказ. Странно е, как хората мечтаем за едни и същи неща, представяме си едни и същи фантазии, еднакво страдаме от самотност и еднакво сияем от любов. Усетих deja vu! Благодаря ти! Вече няма да мога да хвана светулка и да не се сетя за тяхната магия.

Лидис, благодаря ти за милите думи. Разказът е писан много отдавна (преди може би 5-6 години), което за мен е знак, че независимо на колко години е човек, има нужда от любов, взаимност и нежност.
Ще пусна още едно нещо от този мой период


ВЪЛНАТА И БРЕГА

Това е история стара колкото света…Едно пътешествие, което няма начало и няма край. Една любов искрена и чиста като самата природа. Любовта между вълната и брега…
Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка. И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брега чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичаха с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите бяха една голяма стихия. Всеки път щом брегът потънеше в солената прегръдка на вълната, тя му разказваше за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...Брегът малко ревнуваше, но знаеше, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слушаше, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която беше пътеводната й звезда. Соленият й допир караше пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне.
Една вечер, докато брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере, кой смущава покоя му, и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият бряг. Той я почувства близка, почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той. Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата и брега почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капки, той разбра колко горчиви са човешките сълзи, и се зачуди не убиват ли хората, докато се спотайват в тях. Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път. Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи ТЯ. Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, тя идваше към него, за да му даде болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска, от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи…И в мига, в който вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдката на младия мъж. И точно в този този момент нещо се случи. Брегът очакваше вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана, продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло – две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата…Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил…Просто вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му, качи се отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха. Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето, сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след минути над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд. И двамата си пожелаха едно и също нещо…

KissTheRain, ако можех да добавя един музикелин файл към " Вълната и брега", бих избрала ТОЗИ. Идеално се допълват, нали? 

Пускам да прочетете нещо весело с работно заглавие " Питбула в мен"

Вървим по улицата, хванати под ръка- аз и Стефчо, моето либе. Насреща ни, усмихнат и доволен, върви мъж с каишка на ръката,а на края на каишката, животинче с две задни части. В смисъл, че човекът разхождаше някакъв анимал, на който беше трудно да определиш кое му е отпред и кое отзад. Страната, която дърпаше напред каишката, ужасно приличаше на задник. Май животното беше куче. И докато аз се пънех да разбера що за гадинка е това, Стефчо рече :
   - Бат` Кире, т`ва ти ли си ? Какъв е този дзвер, дето те разхожда?
Вглеждам се в момчето с кучето и верно- Кирето.
   -Здравей ! – казвам, а очите ми в животното.
Така, отблизо погледнато, вече мога да кажа, че е куче. Ама муцуната като задника му- тъпа и грозна.
   - Здравейте! – отвръща  Кирето и гордо и по бащински поглежда надолу към домашния си любимец, който се опъва към дървото на тротоара, за да “прочете” кой за последно е препикавал там.
   - Това е Кайра, питбул е.
Лелеее, вярно, че имаше такава порода кучета. Не я бях виждала от толкова близо, но мога да се закълна, че по-грозен представител на животинския свят едва ли има. Едно такова бяло, а там, където се очаква да има кучешка муцуна, имаше нещо розово-бозаво и грозно, ама грозно.
   -На 6 месеца е. Много е добричка. – Продължава Кирето, без никой да го е питал.
   - Бе това не бяха ли най-злобните кучета? – Стефчо демонстрира знания и интерес. – Чел съм, че са най- злобните, най-тъпите и най-грозните кучета.
   -Умна е  Кайра и много скъпа порода е. Знайш ли колко пари дадох като я взех, хем беше кутре на 40 дена.
   - Колко пари даде? –сигурна съм, че Стефчо е по-скоро любопитен.
Аз за това нещо и пет лева не бих дала. Даже да ми го подаряваха и да ми даваха пари- пак нямаше да го искам.
Не знам дали защото си чу името или просто беше някакъв кучешки импулс, но добрата Кайра се заопъва неистово, чак изскочиха малките й зъркелчета. Така стана още по-грозна.
   - Айде,тръгваме моето момиче. –нежно и с доза любов заговори на кучето Кирчо.
И хукна след псето си, а на нас ни каза “чао” почти с гърба си.
   - Тоя Киро нали не беше женен? – и аз не знам защо попитах това. Не ме интересуваше. Май търсех причината за какъв дявол му е на Киро да се фукарее с нещо толкова грозно.
   - Не, още е ергенин. Като гледам какво куче си е взел, скоро няма да се ожени. Тая порода са най-тъпите кучета. И злобари са големи. Ползват ги за кучешки двубои. Захапе ли- няма пускане. Имат най-здравата захапка.
   - Ми Кирчо като иска да се занимава с нещо грозно, тъпо и злобно, що не си намери жена? Поне в редките й  случаи на проблясък, ще има с кого да си поговори.
   - Не знам? – нежно ми отговори Стефчо и целуна опакото на ръката ми. Обичаше питбула в мен.

Я да измъкна темата от дъното на Хоби.

Наближават хубави празници. Искате ли да съчиним една коледна приказка? От много време не съм писала нищо, което да става за четене, а ми се привиждат едни феи, принцеси, снежни балове...

Къде изчезна Ивето? Прегледах темата и ми стана тъжно за нея. Отдавна не съм я засичала във форума.

   Дано ви хареса моето разказче,което не отдавна написах ! Приятно четене!
 
     Беше около 10 ч. сутринта, времето бе хубаво и топло, някои ценители биха го определили като есен без четвърт. Така е, защото бе оная последна четвъртина от лятото - уж лято ама не е,  уж есен, но не е. Първите нападали по земята листа от широколистни дървета приличаха на човешки ръце, като ония женски ръце, които са се предлагали  на Дон Жоан, но са били отблъснати. В такова време, есен без четвърт, пчелите обичат да изтръгват от клавишите по коремчетата си жълто-черни звуци. И докато тия хвърчащи насекоми се занимаваха със своето медоносно музициране, вратите на големите самолетни кошери стояха полуотворени като зле сгънато китайско ветрило. Там живееха небесните мускетари, само че не воюваха;те бяха селскостопански самолетчета. Днес най-старият от тях нямаше да лети, защото бе с болно сърце. Механиците го бяха закарали в ремонтното отделение. Би трябвало тази зала да е в бели плочки, но тя бе сиво-кафеникава с множество маслени петна по пода. 
   Малко преди обедната почивка механиците докараха пред ремонтното един истински мускетар - боен самолет F-16. Когато обслужващия персонал напусна помещението, двата самолета завързаха един много интересен разговор.
- Хей, ти защо си с такива странна форма ? - попита новодошлият.
- Не знам... аз съм селскостопански самолет.
- Ааа, значи затова крилата ти са с такава форма... и толкова странни ...! - засмя се военният.
- Ами да, защо са ми други... - каза другият.
- Моите са направени от дуралуминий ! - изпъчи се небесния ветеран. - За да могат да издържат  огъня на врага !
- Какъв враг !? - запита учудено селскостопанският.
- Как какъв ... ами тоя, с когото воювах ! Всъщност, забравих да ти се представя: Аз съм многоцелеви изтребител F16 -AS!
- Аз пък съм просто един стар селскостопански самолет. Нямам буквени означения, нито специални номера за индикация, а когато става въпрос за мен, пилотите казват: " Днес ти си на СТАРОТО  КРИЛО. Да, така ме наричат "старото крило"...
   Изтребителят не бе много впечатлен, затова го прекъсна и продължи да говори за себе си, за своите подвизи и велики летежи.
- Летял съм къде ли не: в мъгливи и студени небеса,  над горещи пясъци, планински хребети, бурни морета и океани. Два пъти съм минавал над Бермудския триъгълник, където рядко самолети се осмеляват да прелитат, защото просто изчезват.
- Не съм чувал за това място, но веднъж, когато един от нашите пилоти се появи на работа пиян и по гащи- бермудки, и той изчезна. Не знам дали "безследно", но след това дълго се говореше как дисциплинарно го уволнили...
- Това е съвсем друго - заяви, смеейки се мускетаря F-16
- A kak стана така, че се озова тук ?  - попита старото крило.
- Оооо това е дълга история, но ще ти я разкажа накратко. Изпълнявахме супер секретна  бойна мисия. В това военно съзаклятие участвахме 7 самолета като мен и 2 бомбардировача. Летяхме над бурно море, за да достигнем няколко вражески кораба, които се намираха до брега. Ние имахме за цел да неутрализираме противовъздушните ракетни гнезда, а другите двама да снесат смъртоносните си яйца. Започна се ! Атакувахме светкавично и смъртоносно. Небето се оцветяваше в кърваво червено и след това за секунди бледнееше. Видях огромни цветни кръгове, които се появиха сякаш от безкрая. Усетих болка и се устремих към небето. Звездите сякаш станаха по-едри, а моят път продължаваше да се издига. После спрях с протегнати крила и почувствах как земята започва да ме привлича като смъртоносен магнит. Все пак успях да се овладея. Летях на зиг-заг като някакво неловко изречение, което не се вързваше с темата на военен роман. И докато кръжах така разбрах, че всички мои небесни другари са свалени. Тъпата болка в лявото ми крило се засилваше и сякаш започнах да навлизам в мъгляв тунел, в който всичко губеше форма. Виждах само една светлина, една звезда, която ме привличаше към себе си. После всичко изчезна.Когато наново се проясни,видях как някакви машини ме изваждат от студено езеро,поставяйки ме на металическа платформа.Излегнат така ми се струваше,че небето се разтваря в хиляди облачни картини,а през това време човеците сваляха обгорелите ми дрехи.След известно време ме закараха в някакво помещение и започнаха да ровят  в гръдния ми кош....;казаха ,че може пак да бъда в небето при определени обстоятелства,което не се отнасяше за самолета до мен.Не можах добре да разбера какво точно говореха механиците,вероятно  другия самолет не ставаше.На другия ден те пак дойдоха и слагаха нови аорти в сърцето ми.....,усетих някак нехарактерни за мен вибрации,аз виках,но те не ме разбраха.Дигнах толкова много шум,че ме изместиха в друго помещение.На другата сутрин видях как ремонтират съседния самолет....."но защо ,нали не ставаше,нали аз ставах".....Пак започнах да викам когато влязоха при мен:     
-Стана грешка ужасна грешка,нали аз съм годният изтребител,а подготвяте другия.....,нали аз ставах....... !!!!!! Така се озовах тук,и така не разбрах точно какво беше станало.Сега предпочитам да съм настина мъртъв....-каза стария ветеран и една дълбока въздишка излезе от гърдите му!  -При нас смъртта е едно смаляващо хоризонтално продължение
 на живота.Просто те рециклират и се превръщаш във друго нещо- каза с лека тъга селскостопанския самолет.
- Може би е така ,но аз бях страшилището на небето. Превръщал съм  къщи и сгради от това ,което остава след вълнените дрехи след пир на молци.....! Остава само призракът,превръщащ се в прах при най -слабия допир
 - Аз пък съм виждал цъфналата ръж да се поклаща като вълните на море от дъха на вятъра- каза старото крило.
 -А виждал ли си кървавите огньове на бойните ракети. Те превръщат щастието на хората в мръсни и скъсани чорапи,които са ненужни. А красивите им планове за спокоен живот стават плоски като бръснарско ножче,с което само остава да си прережат вените.
 - Не ми трябва да гледам такива жестоки ,огньове ....! Но стотици пъти съм се любувал на жизнерадостния изгрев и спокойния бяг на конете на залеза,които носят на крилете си нощната романтика и звездокрилата тишина. Летял съм и над лунната пътека образувана над прекрасно езеро,събрала блясъка на хиляди влюбени сърца.
 -Ооо,на един военен самолет не му трябват такива гледки,които само да размекват крилете му,също като крилете на Икар. Аз съм летял в стотици злокобни нощи.А такова време напомня на окото на картечница, и каквото излети от това око е по-пронизващо от самолет цепещ облаците.С един изстрел разпъва всичките ти богове, а техните останки само могат да възкресят огъня на отмъщението.
 - Ти си обсебен от някакъв зъл ,войнолюбив демон,който е пълна противоположност на красотата и щастието.
 - Какво да направя в самолетната природа ми е .....така са ме конструирали...!
   И докато си говореха така обедната почивка свърши и монтьорите един по един взеха да се завръщат на работното си
място.
   След този разговор стария селскостопански самолет разбра ,че не е толкова хубаво да си истински небесен мускетар. Осъзна ,че е в много по-добра позиция в сегашното си положение....,молеше се в следващите си животи никога да не е изтребител или военен самолет!
 
 

 

nassko76 , добре дошъл в темата. Много момчешки разказ си ни представил. На мен лично ми допадна алегорията в него. Чак ми се ще да се подпиша като "Старо крило" 

Наско 76, какъв модел е "старото крило"? 

Ау, каква хубава темичка имало тук, а аз съм я изпуснала...
Момичета, имам и аз няколко кратки разказчета, които ще ви пусна да прочетете по-късно. Много пишех докато бях по майчинство - това ми беше разнообразието от иначе еднообразния ден...

Мира, добре дошла в темата. ЧАКАМ с нетърпение твоите разказчета.   

Как` Сийка няма ли да се разпише с нещо в темата? Сигурна съм, че пише при това доста добре.

"Старото крило" е романтик почти като мен  .. Незнам все още има ли такива модели ?

 Ето едно разказче показващо картинка от Тъпоград кръстил съм го - Алеята на забрадките

          В Тъпоград има една алея известна сред хората като "Алеята на забрадките" или алеята на бабичките .....Там следобед и най- вече по икиндия се събират жени преминали средната възраст за да си похортуват,поспорят и да разтоварят по старчески.Алеята  е нещо като женски манастир за възрастни хора ..., манастир , но на открито..и не съвсем . Наричат я така защото там все сядат възрастни жени (възрастушки) забрадили своите глави.Тази алея започва точно от тото пункта на "Обречени"  и достига до главната улица в Тъпоград. Но не толкова местонахождението е важно ,колкото подредбата и хората стоящи там .Пейките на алеята са сложени покрай дървета , като седалищата заобграждат дърветата в квадрат. По този начин се получават различни сектори - сектор на липата , на кестена , на тополата.През лятото най- добре са секторите на кестена заради сянката . Възрастушките се събират по интереси и най-забавно става ,когато два или повече сектора враждуват.Когато това  стане винаги има едно бабе ,което е главната фигура в интригата.Бабата като истински главно командващ води ударната словесна атака , а останалите я подкрепят .Понякога командирите застават прави на пейките за да имат един вид обстоен поглед над противника и от там замярат с думи ,звукове , а понякога и с попържни вражеския лагер.А в друг момент същите тия баби вече не се попържат ,а сладко си говорят ,дори се прегръщат , споделят си мъки и болежки .От време навреме проблясва старешка сълзица и плавно се спуска по набраздената буза, а дамите с посребрени коси бързат да изтрият с края на забрадката си тази тъжна роса .Някой казват , че сълзите на старите хора са най- солени и аз дълбоко вярвам в това , защото през много бурни морета е преминал животът им ......Почти всяка вечер можете да видите старушките на споменатата алея , а ако някой липсва обикновено го търсят на задните редове във формата на снимка с лирично и тъжно послание .
Когато вече са изчерпали всички свои препирни и клюкинки бабите съзерцават минувачите  или пък погледите им са забити надолу в земята .За съжаление такава земя ,която ражда ,която помнят още от детството си ,няма да видят .Погледите им винаги ще срещат студените мраморни плочки на "Алеята на забрадките" или най- много асфалтовата настилка на отсрещната улица . Гледат ли старушките , гледат ли.....! Искат да открият нова земя като Магелан или Кристофор Колумб ...  За съжаление едва ли ще открият , защото пейките от алеята съвсем не се движат , те здраво са закрепени към старите дървета . Но може би някой ден, може би някой път , може би именно в Тъпоград ,от много взиране на десетки самотни баби ще се чуе силен тътен и тогава ....тогава ще потеглят много дървени пейки. Ще потеглят ...ще заплават те ....,и всяка старишка ще бъде капитан ,капитан на своя си пейка . Ще отплуват те към своите блянове , и щастливи ще акостират на своята си земя ,която винаги са искали да видят .Ще завържат те със забрадки скромно скованите пейки към ново дърво ,в нов сектор и като тежка котва ще падне камък от сърцето им ...И ще останат щастливи там в тяхната си земя за която цял живот са мечтали ....Цял живот са пътували бабичките това изпълнено с миражи околосветско пътешествие и най- накрая са  успели да го завършат ...Но няма да има топовни изстрели и възторжени посрещачи , друга е традицията за такова посрещане .. именно за такова посрещане..Ще се наредят близки и роднини и ще посрещат акостиращата бабка с варено жито и бонбони тип лакта.... ще ги споменават с добро...Умислени и натъжени ще са всички и думите ще са замрели ,погледите също.Мъжете умислено ще пушат в другата стая умислени и натъжени и нищо няма да казват , защото изсъхнали са думите и са заменени от цигарения дим издигащ се нагоре .Може би този дим ще срещне някъде  акостиралата бабичка ...там някъде ...... А  на задните редове на "алеята на забрадките" ще се появяват все нови     и нови лица .....!

Наско76, това е нещо като отговор.

СТАРИЦАТА

Всеки ден минавам по Главната улица. Гъмжилото от крачещи хора понякога ме изнервя и затова най-често бързам. По навик. Сигурно погледната отгоре, приличам на текжо топче, което се търкаля и безаварийно минава през различните препятствия, за да стигне до мястото, към което се е засилило. И така всеки ден.
По дължината си, улицата е като разделена на две. Две части, две епохи, две времена на съществуване. До разкопките е новото и модерното. Бляскави витрини, светещи реклами, стилизирани лампи-фенери, метални пейки и дървета, посадени в сандъци. След разкопките сякаш попадаш в миналия век. Дълга права асфалтирана улица, пешеходна зона, от двете страни обособен тротоар и по цялото й протяжение многогодишни липи. Това е любимият ми път, на пролет, когато нацъфтят липите. Само тогава забавям хода си.
И един ден Я видях. Седеше свита, тиха и смирена. В треперещите Й старчески ръце имаше роза, а до Нея стърчеше бяла ваза, пълна с други цветя. Не приличаха на онези, които виждаме по цветарските магазини или по пазарите. Сигурно бяха набрани набързо от някоя градина. Нейната? Може би. Дръжките на цветята бяха различни по дължина и пъстрите стръкове във вазата й напомняха на букетчетата, които ми подаряваше дъщеря ми, когато беше малка. Детската ръчичка не подбираше- стига да можеше да достигне до цвета и да можеше да го откъсне, винаги  го правеше и в малките й ръчички се събираха най-различни цветчета. Букетчетата й бяха толкова крехки, че едва ги удържах, когато ми ги подаряваше. Това бяха най-красивите цветя, които някой някога ми е подарявал.
На следващия ден, когато видях Старицата пак там, под липите, съвсем умишлено се спрях. Загледах се в нея, в цветята, в ръцете й. Набръчканата кожа показваше не малко отхвърлена работа през годините живот. Трепереха. От възрастта? От глад? Чух гласът й: “ Купи си цвете” и ръката й ми попаде  роза. Първата ми реакция беше да взема цветето, но вместо това бръкнах във външния джоб на чантата, където държах парите си. Извадих банкнота и подадох на старицата. Секунда-две никоя от нас не посегна- нито тя към парите, нито аз към цветето. Гледахме се в лицата. Нейното беше кротко, спокойно и набръздено от поне 1000 бръчки, а моето? Беше с насълзени очи. За миг хората около нас изчезнаха и останахме сами, а аз сякаш виждах животът й. Ето Я млада, красива и пъргава, запретнала ръкави, около нея вдигат глъчка децата й. Постепенно картината се размива и Я виждам вече с черна забрадка, седнала на стъпалото до дворната врата, а пред Нея детенце се учи да кара колело, глъчка няма, само навалянето на хлапето. Следващият образ е на пуста къща, все още спретната, но си личи усилието, което е положено за това. Пак същата дворна врата с ръждясала пощенска кутия, от години не използвана и тишина. Тишина, която чуваш. Сякаш някой думка зад десет порти и до теб достига тътенът от думкането. Стресната, накрая Я видях  седнала с набързо накъсаните цветя сред гъмжилото от бързащи хора, които не я забелязват, защото прекалено са заети със себе си. И аз пред нея.
Заради сълзите ми ли или заради нещо друго, Старицата посегна с лявата си ръка и взе парите. Дясната все така беше протегната към мен, а розата очакваше да я взема. Казах: “Много хубави цветя имате” и се обърнах кръгом, готова да хукна, но ме настигна Нейното: “Момиче, вземи си цветето”. Върнах се и го взех, макар че повече исках да поседна до Старицата и да си поговоря с нея. Да я попитам коя е и как живее. Исках да разбера защо всеки ден прекарва приседнала под сенките на липите, защо продава тези цветя. Не исках розата, затова се наведох и казах: “ Заповядай, подарявам ти я”. Очите й се напълниха със сълзи.

Доста тъга навява този отговор ..,но не всичко в живота е толкова хубаво ,колкото ни се иска ...
Благодаря !
BTW - Очаквам още разказчета тук !