Поезия – да споделим любимото си стихотворение

Прекрасна идея и тема, благодаря ❤🌺!



ЖИВЕЙ

Живей, когато имаш всичко
или от всичко си лишен
и късай думите на срички,
за да не бъдеш в техен плен.

Живей, когато ти се плаче
или от плач си отвратен,
от бели вълци и гризачи,
когато ровят в твоя ден.

Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо рамото желано
усетиш нож в гърба.

Живей за всичко!
А когато животът вече изгори,
върни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей във всяка адска жега,
дори живота да ти се присмей,
дори да ти коват ковчега,
живей, приятелю, живей!

Радой Ралин

.

Чудесна тема! Надявам се да открия тук много докосващи стихове! Споделям едно мое много, много любимо. ❤️
"БЯГСТВО" Станка Пенчева

Скучно, тежко ли ми стане,
мъртва ли съм от умора -
аз напускам с присмех таен
тягостния свят на хората
и прескачам през оградата -
със басмяна рокля, боса,
право във една ливада,
даже с поглед недокосната.
Всичко там е променено,
неочаквано и странно,
и наново сътворено
в друго време и пространство.
…Там слънцата се обръщат
подир слънчогледите,
там реките пак се връщат
в извора си чист и леден,
папратта цъфти разкошно
и дъхти на мед пелина…
Там и аз съм сякаш още
дух, незапечатан в глината,
като облак променлива
и струяща като вятър,
пръсната във всичко живо,
в нероденото прелята,
слънцелика, звездопадна…
И забравям, че ливадата
имаше ограда.

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.

 Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

 тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,

 там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.

 Там, де днес е зла неволя,
де народа й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същият язик.

 Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.

 До чукарите Карпатски
е стигнала тяхна власт
и стените Цариградски
треперали са тогаз.

 Вижте Търново, Преслава -
тие жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!

 Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приемни!

 Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де бог всичко наспори;

 твойте мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.

 Дето ази и да трая -
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.

Иван Вазов

РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг! 

 Дамян Дамянов

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Пеньо Пенев

Продавач на надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал ... познайте какво?
- Надежда! Надежда за всички.

“Купете! С отстъпка за Вас!
Всеки трябва надежда да има!”
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и отвънка само поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари

КЪДЕ СЪМ

Като листа от роза изсушена
Отронват се години месеци и дни
Животът ми отеква сякаш рима вледенена
Захвърлена във мъртви пещери

 Снегът обгръща ме    отнася ме в забрава
Не зная вече нощ ли е или пък ден
Единствено в очите ми една сълза остава
За да възражда стиховете в мен

 Къде съм
        Умрял ли съм
                Или съм жив
Какво съм
        Стих
                Поема
                        Или счупено перо
Кръвта ми пламва
               Ставам взрив
Небето се излива в моето око

 Събуждам се и виждам как слънцето изгрява
Всичко туй било е сън разбрах

 Но все пак някакво съмнение във мен остава

 Една сушена роза до своето легло видях...

Борис Жогов

Сомнамбулен романс от Федерико Гарсия Лорка

Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.

Зелена, любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на свойте клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и откъде ще дойде?…
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.

— Готов съм, друже, драговолно
да дам за къщата й коня,
за огледалото — седлото,
за черния й шал — камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра, друже.
— Да можех, бих приел веднага
да сключим, момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моя дом мой дом е вече.
— Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
— Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
— Поне ми дайте да възляза
там, на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.

Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.

Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставяше вкуса си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах, колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по-близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
 

Тема, която ще следя с удоволствие

На сбогуване
Дамян Дамянов

Та значи тъй: реши и си отиваш!…
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава –
очите ще останат без искри;
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта;
и то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе…
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо погледни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта,
и после в песента си недопята
отново да го върна на света!

МОИ ЧАСОВЕ

Една звезда – светлинна и далечна,

отчупи се и блъсна се в безкрая,

погреба я морето сиво млечно

и вятър се опита да излае.

 

Една вълна, изваяна от мрака,

обиди се за нещо на прибоя,

отиде си, остави го да чака,

разяждан сам от самотата своя.

 

Една луна – простряна длан от злато –

пречупва очертания в тъмите,

мътнее като посивяло лято

и глъхнат кратери в плътта и скрити.

 

В такива часове на радост своя

във амфора старинна се превръщам,

защото вятъра, луната-длан, прибоя

във своята дълбочина поглъщам.

Петя Дубарова

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
 
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
 
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
 
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
 
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
 
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
 
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Христо Смирненски

НЕ МИ СЕ УМИРА

 Дърветата смъкват зелени премени.
Умират цветя и треви осланени.

 Прастар кръговрат… Нали пак ще поникнат.
Живот… После смърт… После пак… И ще свикнат.

 От черната пръст, ах животът извира…
Не ми се умира… Не ми се умира…

 Не исках съдбата да предизвикам,
„Не ми се умира“ все пак ще извикам.

 Защо да го крия и да се преструвам,
когато признавам, че се страхувам,

 Да, чел съм и зная за славни герои
умиращи храбро за каузи свои.

 И други… С омраза и мъст заредени
и фанатично самовзривени…

 Но аз съм от тези нормални… страхливи…
Които се радват, че още са живи…

 И вперили поглед натам, в небесата
не щат да се върнат обратно в земята…

 Това стари братчета… стари сестрички
признайте, че всъщост го мислите всички…

 И всеки във своята земна квартира
шепти всяка вечер: „Не ми се умира“!

 А аз всяка сутрин си пиша домашно:
„Дори да се случи, не е толкоз страшно.“

Недялко Йорданов