Прочетох всичко от начало до край.
Даже два пъти.
Много мислих. Позволих си да надзърна отвъд това, което "задържам" и допускам другите да видят на повърхността...
Повечето от вас знаят, че съм осиновена.
Научих го преди 2 години, случайно, месец след като и майка ми (единствената, която познавам и признавам) напусна този свят. Татко, с когото бяхме духовно и като характери много близки си отиде преди вече 11 години.
Имам две прекрасни осиновени деца, на 13 и на 10 1/2 - те са най-хубавото нещо в живота ми, подаръкът, с който съдбата се опитва всекидневно да ме компенсира за многото загуби, които понесох... Не знам доколко успява, но знам, че не бих ги заменила за нищо.
Та така - ние сме семейство - трима, събрани по силата на обстоятелствата, случайността или по волята на съдбата, души, без кръвна връзка помежду си, но здраво свързани в една обща прегръдка по силата на любовта.
Всеки от нас преживява случилото се с него по различен начин. Всеки носи своята "първична рана" - на повърхността или заровена някъде по-надълбоко. Но има моменти, в които нещо прещраква, нещо се случва, нещо та,м някъде дълбоко се размърдва и си казваш "Ами ако..."
На повечето "Ами ако..." никога няма да намерим отговорите. Не съм убедена за себе си, че си струва да ги търсим.
В тази и в другите подобни теми стана въпрос за отношението към БМ и за прошката.
Ще ви кажа какво мисля аз - от позицията на осиновено дете (макар и доста пораснало) и от позицията на майка на осиновени деца.
На моята БМ съм й простила, честно. Давам си сметка, че това може би в голяма степен се дължи на факта, че научих истината много късно, в наистина "зряла възраст". И бях достатъчно преживяла, за да рабера, че преди 40 години времената са били други, обстоятелствата много различни и в крайна сметка всеки решава сам. Да, простила съм й, но това не значи, че оправдавам постъпката й. НЕ Я ОПРАВДАВАМ! Не разбирам как може една жена, носила детето 9 месеца в утробата си да реши, че то може да е пречка за по-нататъшния й живот, кариера или каквото и да е там. Минала съм през какво ли не (както и повечето от вас) в желанието си да имам дете. Как да оправдая тази, която Господ е дарил с щастието да има мен (не защото аз съм нещо по-специално, но за нея би следвало да съм!), а тя е оценила този дар като грешка или пречка? НЕ МОГА!
Дали е била безотговорна? Сигурно.
Дали е била слаба? Вероятно.
Дали е страдала? Кой знае.
Дали е забравила? Не вярвам.
Дали съжалява? Не знам, но май и не ме интересува особено. Решението е било нейно.
Не й дължа нищо.
Но мисля, че способността да й простя ме прави малко по-силна.
Няма да я търся. Не очаквам нищо от нея. Не би следвало и тя да се надява, макар - кой знае какви мисли минават през главата й.
Ако питам нея сигурно ще изтъкне "сериозни и основателни причини" за постъпката си.
Както биха изтъкнали такива причини и БМ на моите деца. БМ и ББ на дъщеря ми са взели решението заедно - това е било второто им дете. А те са били в развод. Дали са постъпили правилно? Няма аз да ги съдя. Благодарна съм, че имам дъщеря си! Ако трябва за това щастие да благодаря на биологичните й родители, БЛАГОДАРЯ им! Но не ги оправдавам.
БМ на сина ми е била млада жена (на 25 г), която е имала връзка с арабин. Може би е разчитала с детето да го задържи, не знам. Така или иначе той си е заминал, а тя не се е решила сама да отглежда различното си дете...
БЛАГОДАРНА СЪМ и на нея, но не я оправдавам.
Ох, получи се много объркано. И дълго. Дано поне някой ме е разбрал.