Тинейджърите III

Явлението за мързела сред млади хора също е причинно-следствен резултат от прекомерен контрол. Свикват друг да мисли и взима решения вместо тях и просто НЕ УМЕЯТ да бъдат самостоятелни. Е как да го умеят, като родителят, чиято функция е точно това, да ги учи да го живеят този живот, този родител най-умишлено убягва от тези си отговорности като трепери над него цял живот. Просто няма да възпита така по никакъв начин самостоятелен човек готов за живота.
Моята ме е заврънката от 12 годишна да работи. От тогава има право да гледа деца, тогава изкара курса и си получи тапия за тази цел. Не мога да опиша колко приказки съм изговорила да я разубеждавам. Със сегашния си доход спокойно би могла да се изнесе хипотетично и да се издържа нормално. Но въпросът не е само в издръжката. Аз не искам детето ми да живее с мен замо защото е финансово зависимо. Това ми е най-близкия и най-любим човек, и за нищо на света не бих желала да загубя обичта и, доверието и  приятелството с отношение към нея като към подчинен.
Цял живот това съм целяла- да възпитавам в нея самостоятелност. Сега, когато е дошло времето да се "събират плодовете", няма начин да гледам по друг начин на нея освен като на равен във всяко отношение.

На въпроса ти...изобщо не мисля че ще се нуждае дъщеря ми на 30 годишна възраст от моите грижи. Как да не стане така че да се нуждая аз от нейните.

 
Хайде за контрола кажете нещо.

Днес търсих една друга книга и попаднах на това

http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=16850

"65 начина да предпазим от престъпление детето" от Олга и Юрий Дубягини.

Дайте и друга литература, която има обучаващ ефект върху родителите. Като беше малка дъщеря ми, четях много за възпитанието на съответната възраст, но напоследък съм се запуснала в това отношение. Като гледам тук при вас какво ми предстои няма да е лошо да се "подкова" малко по темата "възпитание на тийнейджърите".

Контролът изцяло зависи от детето.Едното си дете не го контролирам,обсъждаме,ако има някакъв проблем и всеки си действа.Другото трябва да го опазя от него си и следя дискретно всяка нейна стъпка с идеята да се оттегля,когато се убедя,че тя започва да се контролира сама.
 

 Напоследък и моята "политика" е такава-опитвам се да го убедя,че човек трябва сам себе си да обича и да се самоуважава и да умее сам  да се пази от хора и неща  които биха му наведили по някакъв начин.Хванах реплика в едно детско филмче и непрекъснато му я набивам в пуберския мозък/извинявам се за изписването,но в оригинал със сигурност няма да е точно/-"фърст сейф юър селф"-първо съхрани себе си.Та така се опитвам да му внуша,че и за него е по-добре вместо постоянно да му висим на главата и контролираме,да покаже че сам може да го прави и така е най- добре за всички ни.
Ама...много бавен процес

Здравейте, мами на тийнейджъри. Ако ме приемете във вашата компания...
Не знам доколко ще ми влезете в положението, защото моите проблеми (ако изобщо са проблеми) са обратни на повечето от вашите
Имам дъщеря на 14 години. И...ми се струва малко задръстена за възрастта си. Не че не е умна, с у-щето засега няма проблеми, но...по-скоро не е задръстена, а малко си пада темерут. Тук влияят и странични фактори - тя е живяла 11 години отделно от нас... съответно там си има 2-3 приятелки с 1 година по-малки...когато най-после си дойде при нас я записахме в центъра...там уж си имаше двечки дружки, но за тях беше една от многото...и сега като ги няма в Сф, и като няма приятелки в квартала, се мотае като муха без глава и само виси на компа, ако майка й не е заседнала там
Някак си израстна мълчалива и необщителна, особено с възрастни хора...а от познатите и приятелите ни всичките са с доста по-малки деца. Сега се опитвам да я науча на някаква самостоятелност и да си решава сама някои неща, но усещам, че нещо демокрацията не ми се удава много...при най-малката съпротива почвам да беснея, а реално няма много причини
Просто искам да си мине всички щуротии, когато трябва, а не да е някакъв зубър, който не може да се оправи в реалния живот...има предостатъчно образовани неудачници.
Не мога да отричам наследствеността в характера й, но... дали и доколко трябва да се противодейства и дали чрез нея не си избивам някои мои комплекси?
Ей такива ми ти работи...

Cuckoo, според мен поведението и е нормално за дете на тази възраст, което няма приятели. Мисля че това което би трябвало да стимулираш и подстрекаваш е да си намери детето своята среда. Много е важно на тази възраст.
Смятам че съпротива особена на даването на повече свобода и стимул към самостоятелност не би трябвало да има, когато това е реално, а не само на думи. Но свободата не би трябвало да е избирателна- само по отношение на някои неща, докато за други се оставя правото на решение изключително на родителя.
Сега не ни харесва че е заседнало пред компютъра по цял ден, хайде, дал съм ти свобода, защо не я взимаш? Не става ако детето няма навика и ако свободата на действие която му се дава е частична и условна.
Демонстриране от една страна на доверие и от друга веднага след това на условности и абсолютно недоверие за други неща, няма ефект или дори може да вреди. Детето би могло да се възползва от образуваната "ниша" и да престъпи границите на дупустимото, дори собствените (ако има вече изградени такива). В други случаи може би би довело до объркване и още по-голяма нерешителност. На думи му се дава кураж, а на дела се демонстрира още по-голям страх и от неговия.

Аз съм убедена че въпреки индивидуалните различия в темперамента, всяко дете жадува самостоятелност на тази възраст. Биологически си е заложено и от природата не може да избягаш. Друг е въпроса, че когато цял живот до тук това е било подтискано, децата биха могли да се чувстват много несигурно и плахо когато изведнъж им се налага да станат големи и да взимат живота си в свои ръце. Но с много такт и постоянство предполагам всичко е възможно.
Като стана дума за различните деца...Според мен, няма такива, на които не е възможно да се привива самостоятелност от малки. Когато растат две деца в семейството и родителя твърди, че са различни и единия може, другия не, за мен това винаги е равносилно на различен родителски подход към двете. Свидетелка съм на много подобни семейства, пък и аз самата съм расла в такова. Бунтарката аз, бях къде по-"неудобна" от тихия и кротък брат ми. Затова всяко лято бях по лагери, а по цяла година курсовете ми следваха един след друг...То музика ли не беше, то езици ли не бяха...Събота и неделя баба ми ме мъкнеше по Витоша. Брат ми си седеше до поличката на мама, нали проблеми с него нямаше. Ами...родителите не съзнават че по този начин дават карт-бланш на единия и погубват другия. В крайна сметка, цялото родителско възпитание се състои само в едно- да научиш детето си да живее този живот и да го подготвиш максимално за деня, в който самостоятелно да си поеме по пътя.
Още повече сама за себе си съм си затвърдила мнението, че всички деца могат да бъдат възпитавани на самостоятелност поради факта, че моята  дъщеря сама беше от типа...възможно "най-силно лепящи се за полата на мама". Като малка висеше пред вратата на тоалетната докато съм вътре.  Колко пъти ме е нападало отчаяние, че "мисията невъзможна"... В крайна сметка все такава си е лепка, но висенето на врата, умилкването и целувки-милувки нямат нищо общо със самостоятелността и в останалото време. Едното не е пречка за другото, аз това установих. Колкото повече задачи за самостоятелно решение и свобода на действия  се дават на едно дете, и колкото по-отрано се започне с това, толкова по-безболезнено настъпва възрастния живот за него, по-отговорно и съзнателно расте. И е важно според мен това да става естествено и непринудено, като че абсолютно неумишлено, да се възприема като нещо, което така би трябвало да бъде и не по друг начин. Тогава и детето така ще започне да го възприема. Не мисля, че е възможно до вчера едно поведение и днес казвам и отсичам примерно "край, до тук бях с помощта за домашните ти, крайно време е да започнеш сам да се подготвяш". Драстичен и умишлен отказ на подкрепа предизвиква реакция на отхвърляне и възмущение, нищо друго.

Cuckoo ,според мене,остави детето да бъде себе си.От неговите 14г. 11 е живяло с други хора и среда,нормално е сега да се адаптира и никой не знае колко ще продължи това.Ако го караш насила да общува,може да се затвори в себе си и съвсем да загубите връзката,която градите само от 3 години.Дори и да ти се иска палаво и отворено дете,приеми,че не всички са такива,а като беснееш,само я плашиш.Нека да чувства,че е обичана и приемана такава,каквато е.Създавай й условия да се среща с връстници,но ако не се получава,не й го натяквай,за да не реши,че ви е разочаровала,че не сте доволни от нея.Или да се насилва да бъде"отворена",за да ви се хареса...няма смисъл.Може да е интровертен тип и е по-добре да е щастлива по своя начин,отколкото нещастна по твоя.Това,че е "мълчалива и необщителна" не означава,че няма да се промени,в тази възраст децата се променят коренно и изведнъж.Нито пък означава,че няма да се оправя самостоятелно в живота.А и "оправянето" е относително нещо.На твое място деликатно и с любов бих се опитала да й разширя хоризонта,като й предлагам различни възможности и избора да приеме или отхвърли,без да се страхува.Но грубо вмешателство в душичката й,за да стане "нормално" по моите критерии дете,би могло да й навреди и породи комплекси за цял живот.Не познавам детенцето,може и да не съм права,но ви желая успех 

Cuckoo, не разбрах дали вие двете сте правили заедно нещата, които очакваш тя сама да прави. Живели сте в различни градове, вероятно тя - в по-малък, и е възможно тя просто да се чувства неуверена в София. Дъщеря ми е на същата възраст като твоята, живеем в покрайнините, а тя вече бръмчи из София самостоятелно и върши всичко, което предполагам искаш и твоята да върши - ходи на кино, пазарува, ходи на пицария, срадкарници, гадния МакДоналдс, плаща малки сметки, поръчва храна по интернет и телефона, говори си с хората, които ни доставят различните услуги, когато имаме проблем, може изцяло да ме отмени в грижите за къщата, ако се наложи , въобще - доста е отракана, въпреки че е изключително ученолюбива и дисциплинирана по отношение на училището (т.е. може да мине за зубър) НО преди да започне да прави всичко това сама е виждала как аз го правя, после сме го правили заедно, после съм я оставяла тя да го направи в мое присъствие и така стъпка по стъпка тя става все по-самостоятелна.

Cuckoo, не се притеснявай, дъщеря ти ще намери своята среда, рано или късно. София е голям град нормално е да е стресирана след като е живяла преди това предполагам в по-малък. Там където беше имала ли е приятелки?

Малко да се похваля-от два дена съм пробно на една работа за по няколко часа и се оказа,че мамините мързеланки можели и да чистят ,и да подреждат(и то не само тяхната стая)!Като се прибера всичко е под контрол! Аааа ,значи можело!

Моята дъщеря не е още тийнейджърка, но моите родители също опитаха да я оставят при тях - живеем в къща извън София - водих канска борба, за да бъде детето с нас всекидневно, защото се страхувах да не се окаже, че живея с момиче, което не познавам. Трудно ще ви бъде, първо мисля, че трябва са се откриете една друга с твоята дъщеря

Колко жалко че някои майки късно го осъзнават...но сигурно по-добре късно отколкото никога. Познавам такива които така не проумяват каква огромна грешка правят като се разделят с децата си. Изключително отрицателно съм настроена към това явление и няма да го разбера никога. За мен да си оставиш детето на родителите е равносилно или почти на това да се откажеш от него и оставиш в дом за сираци.
Всеки сам обаче си кове съдбата и както народа е казал, колкото лошо може човек сам да си причини, никой друг не е в състояние.

Твоите родители,cuckoo, жестоко те манипулират и командват живота ти. Не допускай същата грешка с детето си. Не ми се мисли какви усилия човек би трябвало да приложи за да поправи грешката на изоставяне на собственото си дете, но ти желая да успееш!

Когато тръгнахме да емигрираме без един познат който да ни срещне, майка ми се опита да направи същия номер. Отвори си устата т.е. и повече не посмя.  Срязах я абсолютно категорично НИКОГА да не си го помисля. Докато съм жива и дишам, аз детето си няма да изоставя, а този който би могъл да си въобрази подобно нещо, не е в ред с горния етаж.

Жал ми е че си пропуснала най-важните години от живота на детето си. Никога няма да се върнат и не съм сигурна дали пропуснатото може да се навакса.

Станалото-станало и няма какво да се самоизмъчваш повече.Постоянно правим неща уж за добро,които после се оказват грешки.След като никой не е умрял или разболял,останалото е поправимо.Познавам семейства,които живеят с децата си от самото раждане,но на родителите хич не им се занимаваше с тях,та се "спасиха" с работа,ясли,баби и дядовци,и единственият контакт,който имат,е плащането на джобни,курсове и т.н.Важното е какво ще направите оттук нататък.