Защо губим бебчетата си според различните религии?

Да споделя нещо по темата - малко далече от бебетата, но пак свързано с отвъдния живот....

Знаете ли къде отива душата на терористите араби ? Тея дето се самоубиват убивайки с бомба много хора - джихад ли се казваше?
Та значи те имат някаъв ритуал  - къпят се да са чисти, после си обличат някаква специална бяла памучна риза/ритуална дреха/, после отивам и БУУУУУУУМ убиват нам-колко си стотин души и душата им отива в рая при Аллах, където ги чакат 70 девственици 

Другото което знам - колегата ми китаец, когато си загуби детенцето страдаше, че неможе да го гледа как расте и детето да го радва, но беше убеден, че е на по-хубаво място вече. Казваше, че детето му сега е започнало истинския си живот и е щастливо. Това пак е някаква част от тяхната религия.

И още нещо да споделя - другия ми колега, който си загуби детенцето - сега работим заеднои с жена му, и всеки ден ги виждам и двамата и другото им детенце като го вземат от училище. Нямам думи да опиша колко силни хора са... Майката е силно религиозна, членуват в някаква организация за подпомагане на нуждаещите се към църквата. Тя казва, че именно църквата и хората в нея са и помогнали да излезе от дупката. Сега говорят свободно за детето което са загубили и болка няма. Споделят неща, като това, че съжеляват, че не са му правили повече видео филми, гледат ги без да се разстройват, не говорят за това какъв би станал сина им, говорят за пакостите които е правил и как ги е радвал. Спокойно. Без никакво напрежение.
Радват се на чуждите деца и не търсят своето дете в другите. Не сравняват детето което са загубили с това, което имат. Не го и закрилят прекалено, детето расте обградено с много любов.
Ей това ме изумява. И им се възхищавам на силата с която са успели да преодолят болката. Нея я има. тя неможе да изчезне. Но са немерили равновесието и покоя. Те казват, че са го намерили
сред приятелите си в църквата.

Коя е тази религия, която да обясни защо губим децата си? Кой е този Бог, който допуска това да се случва? Как допуска те страдат, да умират, да нямат шанс?

Момичета темата е много комплицирана. Може да е говори много и до извод или заключение няма да се стигне. Аз загубих брат си преди 6 месеца и все още не мога да се изправя и да се усмихна. Във всяка стая имам негова снимка и като се обръщам само това го моля да ми каже една думичка само, но...и сега плача като чета и като пиша.
Да зная не е като да загубиш рожба. От тази по- голяма болка едва ли има. Мама и татко казват, че това е просто неописуемо. БОЛКА, която ти изсмуква всичката енергия, БОЛКА, която не ти позволява да дишаш  да поемеш въздух докрай в дробовете си... просто неописуемо.
Кумата ми е загубила детенцето си на 3 годинки и до днес казва, че след 21 години продължава да се събужда и да заспива с тази мисъл. Тя казва, че пропуснат ден няма.
Момичета болката ви е огромна. Отговор винаги ще търсите, но колкото повече го търсите, толкова повече няма да го откривате. Просто казват свикваш да живееш с тази адска болка и така.
Искрен поклон пред Вас мили майчета и пред паметта на вашите ангелчета.
 

Аз съм чувала:   700 девици и пилаф на корем 

И аз винаги съм се изумявала от силата на такива хора. Моята учителка по литература изгуби двамата си сина. Единият се самоуби в затвора,а другият просто изчезна. Преди много години. Тя живее така дълго време без тях. И когато аз загубих първото си бебе и заговорих за това колко гняв изпитвам, тя ми каза:"Светлана, не кори Бог. Бог е милостив. Той има причина з всичко и това, че ние не я разбираме, не означава, че не е основателна." И има силите да каже това, след като и двамата й сина са били отнети.

И още една история в този смисъл. Вики беше бебе, когато научих за нея. Едно семейство губи единствената си дъщеричка още когато тя била съвсем малка. На погребенеието те се държали спокойно, говорили за любовта на Бог и т.н. Един човек ги попитал: "Защо не обвинявате Бог? Той ви взе единственото дете, което имате и при това в такава ранна възраст." Те му казали: "Благодарни сме за времето, което той ни даде с  нея. За това, че ни даде възможност да я познаваме и да сме заедно известно време с нея. А можеше и това да не ни даде. А го даде. И му балгодарим за това!" Цитирам по памет. Историята много ме впечатли. Колко силна вяра и вътрешна сила трябва да имаш, за да кажеш това.
Аз явно съм безкрайно слаба. Поне сравнена с такива хора.

[desi], права си..., забравих къде живееш, ама преди време се бях заровила в един англ. сайт, където всеки може да направи виртуална мемориална страница на своя близък, който е починал. Първо се втрещих колко много дечица и бебенца са починали... Господи, колко много!?!    И после какво ме втрещи - снимките - на семействата около гробчето усмихнати, всичките му там сестрички и братчета снимани захилени до ушите. Също така имаше снимки и на бебчето в ковчега и надпис - "Леглото, което приготвихме на нашето ангелче за вечният му сън" - и още много такива, на които пише "Спящо ангелче" Направо се задавих Наистина недоумявам, колко им е силна вярата, че да са способни да се снимат за спомен на подобни места и как се приема всичко с усмивка и спокойствие?

Моите колеги казват същото, че са му благодарни за времето което им е дал на земята да са с детето си...просто Бог взема при себе си първи тези които най-много обича. Колкото повече време с тях ни даде е подарък за нас.  И съм убедена, че никога не ни праща изпитания които неможем да преодолеем. А и никой не е казал, че изпитването на вярата ни ще е лесно нещо. Или безболезнено.

Когато дойдох за първи път в Щатите ми направи силно впечатление как са организирани техните мемориални паркове (гробище ми звучи някак унизително за хората почиващи в него). По Коледа всичко осветено с бягащи светещи еленчета и хубава коледна украса. Всичко е затрупано с цветя.
След смъртта на брат ми имах възможността да разбера как американците гледат на смъртта. Определено се чувствам много по- добре след като разговарям с тях на тази тема. Те са винаги готови да говорят и дори когато те видят унил те питат дали имаш нужда да говориш за това, което те безпокои. Това не съм го усетила преди някак хората избягват и не желаят да бъдат товарени с болката на другия. Просто избягват темата и продължават с нещо друго, а че ти имаш нужда да излееш малко мъка от гърдите си...
И така моите колеги виждайки ме натъжена винаги ме приближават и казват: "Защо плачеш пак недей. Той е на много по- хубаво място. Не го безпокой, защото гледайки те там отгоре той се безпокои за теб, че плачеш и тъгуваш. По този начин ти не го оставяш да си иде и да започне спокойно новият си живот."
По този начин и моята дъщеря възприема смъртта. Когато заминавах за погребението на брат ми тя пожела да му напише писмо и ме помоли да го прочета пред всички. Ще цитирам по памет малка част "И както всички вие знаете моят вуйчо беше най- веселият и прекрасен вуйчо на света. И сега когато той отива в рая ще помоля всички вас да не плачете, а да се усмихнете както той винаги правеше и да го изпратим в новият му дом..."

През последните осем месеца съм ходила на черква точно два пъти,а преди ходех редовно.И двата пъти запалих свещичка за моето детенце.От години на Богородица раздавам пита за здраве ,защото съм именничка,но тази година не го направих.Стори ми се крайно лицемерно ,при все че съм изпълнена с гняв и не влизам в черквата с открито сърце.Колкото и да мисля,не мога да разбера какво толкова съм направила,че да съм наказана така.Защото за мен това е наказание,едно ужасно тежко наказание,което никоя майка не заслужава.А може би когато вляза в черква ,трябва да благодаря на Бог  за всичко което ми е дал и имам,а не да моля за нещо.Защото колкото и да се молих,не успях да измоля живот за сина си.
Понякога ,когато много боли,си повтарям ,че така ми било писано и не мога да избягам от съдбата си.И от толкова повтаряне и тези думи загубиха смисъл за мен.Едва ли ще намеря обяснение защо всичко това трябва да се случва.Но дано някога успея да се примиря и да свикна да живея по този начин.

Мили мами не мисля че някой може да даде отговор на този въпрос, самата аз не съм губила бебе но и Бог не ми е дал да имам свое. Аз също бях ядосана на Него, но се налага да продължа живота си напред. Смятам че вашата болка е по-голяма от моята, и му благодаря че ми даде сила да си осиновя дете. Много дълги години се борих със стерилитет и тези години ги пропилях, искам да вдъхна сили на майките загубили децата си да продължат напред и да не се отказват.Мъката ще намалява във времето но вие сте смели и борбенни.

Интересна тема. Много съм чела по въпроса преди няколко години. Но четях по- скоро, за да забравя моите си мисли.

В крайна сметка се явявам егоист- за какво са ми разните му обяснения, щом като нищо не може да спре агонията ми?! Какво ми пука, че разни хора вярват в нещо, след като аз самата не намирам утеха?! Ей такива анатемосани мисли преминават през мен всеки път, когато попадна на подобна тема ( или четиво някакво подобно; филм и пр.)...

Православна християнка съм. Смея да го твърдя, защото съм кръстена в тази вяра. Но истинската вяра вътре в мен не издържа на изпитанията и се предаде. Май.

Знаеш ли, аз вярвам, че моите 3 ангелчета на небето са там за да пазят 3те ми деца на земята.  ПО никакви религии и предубеждения...просто аз така си реших и си повярвах. Неможе да не ти е мъчно. Но е по-лесно когато има причина това да се случи.

много отдавна съм спряла да обвинявам когото и да било - нито себе си, нито доктори, всякаквите му обстоятелства и т.н...

И е много по-лесно. Просто съм пиела, че така е трябвало да бъде.Това не знчи, че съм спряла да ги обичам.

Деси, радвам се за теб, че си намерила обяснението за себе си. Аз кога ли ще успея?!... Може би вече съм спряла да го търся... Искам един ден да се събудя и да съм открила моето си обяснение.

Тарталетка да загубиш дете е ужасно и се налага да живееш с това цял живот дано с всяка изминала година намалява, а защо се случва така че да си отиват най-невинните душици май никой не може да обясни. Остава само да се молим за душите им

Първо искам да се обърна към всички онези майчета,които всъщност не са просто "майчета",а майки-героини, които са преживели загуба на своя рожба.Опитах се по споделеното от вас да си представя това,което сте преживели, ...но не успях.И едва ли някой би успял да си представи мъката ,която измъчва душата ви, едва ли някой би успял да преброи горещите сълзи на болка ,които сте проляли и безсънните ви нощи. Просто искам да ви кажа,да се държите и да бъдете силни
По въпроса за религиите..БЪЛГАРИЯ е християнска държава и Библията се смята за  официална  книга. И би следвало да знаем какво пише там(поне по мои усмотрения )А това,което знам със сигурност, че пише там е следното , по въпроса къде отиват душите на неродените и малките деца: Човешката душа е безсмъртна, а душата на нероденото и малкото дете е безгрешна. Бог прибира при себе си тези малки душички. .