ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Здравейте на всички! Ле-лееееее, като чета колко неизречена мъка има в думите на някои от вас, направо се смятам за късметлийка! Е, аз също съм осиновена на година и 5 месеца преди 35 години. Аз също като повечето осиновени деца научих от "доброжелатели" новината и естествено попитах вкъщи. Майка ми много плака, четях ужаса в очите и и не ми отговори конкретно, а тати ме гушна и ми каза, че ме обича безкрайно много. Така аз разбрах истината, въпреки че я усещах от доста отдавна не мислех, че толкова ще ме заболи. Много плаках, задавах си въпроси и страдах, но не, че не ми отговориха утвърдително, а защо са ме изоставили, толкова лоша ли съм била. Порастнах. Мама се разболя тежко и тогава ми разказа всичко, даде ми всички координати да потърся "истинското си семейство", но аз нямах никакво желание за това. Ама изобщо не ме интересува да ви кажа честно. Хареса ми изразът в началото на този форум " био-автори"! Ама много е сполучлив! Е, аз изобщо не се интересувам от моите " био-автори", не ги виня,че са решили да ме изоставят, това решение за всеки е индивидуално. Щастлива съм, че съм попаднала в моя дом и мога да се похваля, че никога не са ми натяквали колко много са направили за мен. ОБИЧАМ ГИ И ДВАМАТА! Аз също съм на път да си осиновя детенце и се надявам да му създам комфорта да намери себе си, защото знам какво изпитват осиновените! Да е жива и здрава мама да ми помага( за съжаление тате почина и много ми липсва вече пета година )!

          Тези думи само затвърждават мнението ми, че решението да кажем на децата, че са осиновени е правилно или по-точно добро. Нашите деца са три и те така и си растат с тази мисъл. На въпроса кога им казахте за първи път не мога да отговоря. Забравил съм не защото не е важно, а защото по различни начини, в зависимост от възрастта им сме намирали начин да говорим по този въпрос. Повярвайте ми разговорите ни не са много редки, било поради това че нищо не крием, било поради това, че "доброжелателите" в нашия случай са вече изключени.
          За сетен път се сещам, че темата е за осиновени, а не за осиновители, но тук започнах да пиша. Една препоръка за тези, които осиновяват. Не спестявайте истината. Кажете я още децата докато са малки. Нека растат с нея. Така ще е леко на всички.
          Ще ви разкажа една случка от моя живот, която ми показа, че ние възрастните сме изтъкани от хиляди предразсъдъци. Пътувах с моята най-малка дъщеричка, която беше на 6 годинки тогава. Сега е на 8. Попита ме "Тате, знаеш ли че съм осиновена?"  "Знам, разбира се", отговорих, "Нали заедно с мама сме те осиновили и сме ти разказвали толкова пъти за това". Тогава изведнъж ми светна да я попитам "А какво е това да си осиновен?". Тя чистосърдечно ми отвърна "Ами не знам". Тогава си дадох сметка, че няма как да обясня на малкото момиченце, какво е осиновяване, преди да и обясня как и защо се появяват децата. Не знам защо се впечатлих толкова. Оставих този разговор за по-късно.

Аз лично ни най-малко,защото не бих могла да се чувствам употребена от една майка /като моята/,която би чела написаното от мен с най-чисто сърце и то за да помогне на детето си.
Чувствала съм се употребена от омерзителните разпити на хора,които са си правили гаргара с моята болка,но това,бъдете сигурни,не сте вие,родители 

От човек като теб не бих се чувствала употребена никога. Ти влизаш с нежност, искреност и казваш ти как се чувстваш и какво би искала да питаш.

Други се опитват да ни изнасилват направо за да чуят това, което искат, или без да са били и миг в нашия свят, ни казват какво и защо го има в нашия свят и какво го няма  и как трябва да го виждаме, а най-вече, че ние нещо сме в тотална грешка.

Разлика между влизащите мами - огромна.
Емоциите, които пораждате у нас - различни.

   

Не можеш да си представиш колко много ми олекна, като разбрах (току-що!), че си ми простила! Благодаря ти от сърце! Желая ти скоро да се похвалиш с най-красивото нещо на света!   

Исках само да помогна. Извинявам се много, че се намесих където не трябва и с каквото не трябва. Желая ви всичко най-хубаво и... много любов.

 ММка, може би малко повечко трябваше да се поровиш в темите из форума преди да постнеш това . Честно казано уважавам Алгафари като психолог, но в този и "съвет"има неща, които ме карат да възнегодувам. Ще се опитам да бъда кротка в коментара си на това, позволете да го нарека, меко казано некомпетентно мнение.

Май ще водя задочен диалог с маститата психоложка Алгафари, ама подобно поднасяне на истината, използвайки деленето "свое" и "несвое", независимо че за всички е ясно, че иде реч за "биологично" и "осиновено" едва ли би успокоило едно 9-годишно  дете, на чиито плещи се стоварва такъв огромен товар. Осиновените сме особено чувствителни към всяка една дума, която касае произхода ни и определянето на биологичните деца за "свои", пък било то и да ни покажат че ни обичат "не по-малко" от тях, ни кара автоматично да се чувстваме различни, "несвои". Пък и то някак си  индиректно се подразбира май.

Това мога да го оставя и без коментар. Прозвуча ми точно като "Ако не бяхме ние..." Достатъчно изписахме и изговорихме за благодарността и неиното натрапчиво присъствие в съзнанието на осиновените. Ние шансът го оценяваме, но болката ни идва от другаде. За нея е по-добре да се поговори.

Има, вярно е. Реакциите на децата, когато научат обаче далеч няма връзка с това дали са обичани или пренебрегвани от родителите си (осиновители). Реакцията има връзка с онази голяма болка и празнота, която изпитваме, когато научим истината за нашето начало и която винаги сме изпитвали, макар и на някакво подсъзнателно ниво. Болка която нашите родители се опитват да запълнят с много любов.

Ще спра дотук, защото усещам как "набирам" все повече и повече, а форумът далеч не е мястото, където бих искала да дам израз на гнева си, колкото и рядко да изпадам в подобно състояние.

И последно... г-жа Алгафари трябва да е наясно, че промяната в живота на едно осиновено дете- от момента на изоставянето му, през осиновяването или "подхвърлянето" по домовете, няма нищо общо с "пълна промяна".

Dudence,

Къде ги прочете тези "гениалности" или вече са изтрити ?

И аз не искам "да набирам", че съм негодна за работа след това. Имам угробени месеци да пиша и да си изваждам душата, за да получавам укорително потупване по рамото и неизбежния въпрос : "А ти /вие как помогна на децата от домовете?" след като въпреки натоварения си график и болест съм отделяла часове за доброволни срещи и разговори с всички, които нещо са поискали от мен.  Е това ми  го казват накрая вместо "Благодаря", замахват с него като за последно, да не би дебелокожото животно в мое лице да не е доразбрало нещо.

Всеки нас може да ни поучава, правят го хората от добри чувства, ми ... виждаме им се деблокожи и най-вече нямаме очи да видим болките и страданията на света и хората около нас, ами сме се вторачили като магарета на мост в едно и също - рана , та рана... .

Ами по-бързо да ни става групата, че нямам сили вече да се обяснявам, а е и абсолютно безпредметно.

 Боли ме душата и не мога да прочета докрай нито една от приказките, които са сложени за улеснение уж, а като наричат децата принцове и принцеси, освен болката,  ме души  и срам - абе хора, тия деца са имали скорошна среща със смъртта, преживяли са своята и на майките си смърт и то по
желание на същите майки, ми какви са принцеси бе, хораааа ????!!!!
Вие си ги гледате като принцеси, поне на вас така ви се струва като сравнявате какво им давате и какво виe сте получили, спор няма, по-старателни сте от мен като родител и от преобладаващия брой био-родители, ама това не прави от децата принцове.

А може и да ги прави, знам  ли  - то смърт и самота на деца май има много в семействата на царе и императори ...

Тази тема уж си е наша, ама е само "уж".

Думите ми не са упрек към използващите израза, дано да не бъде така изтълkувано.

Абе, с извинение,  Мадлен Алгафари си е за "луксозни какички", чиито любими книги са "Малкия принц" и "Алхимикът" , ама не защото са ги чели, ами защото са чули че са много умни, пък и реплики от тези книги са станали популярни и хората си ги пишат по лексиконите.

Не знам, къде са тия прозрения, ама няма да ги чета, че ще набера скорост и ще разядосам себе си, ще напиша нещо тук  и  ще разядосам други хора 

Хайде - "Розата мирише, познай кой ти пише   "

Фуска,

Не се коси. Мадлен имаше и много добри неща, чела съм от нея и даже съм подарявала нейни книжки, ама беше преди, а сега комерсиализацията май я е натиснала и не и остава време да помисли.

 

Това, което бях цитирала беше от 2003та година. А тогава е нямало нищо общо нито с "Пълна промяна", нито с комерсиализация.
Dudence, съчувствам ти, че си била осиновена. Явно си получила прекалено много любов, за да се държиш сега по този начин.
На 20 години наистина може да е голям шок да научиш, че си осиновен. Ето защо Мадлен е написала, че колкото по-рано на едно дете му бъде казано, толкова по-добре за него, по-добре ще го приеме. А и от какво повече има нужда едно дете освен от много любов и разбиране? От хора, които се грижат за него и го обичат? Нито парите могат да ти купят това, нито в някои случаи гените могат да ти го дадат (както е написала Мадлен за тях). Нали знаете колко много деца има в домовете? А знаете ли колко много бебетата искат някой да ги гушка? Или как по-големите деца се надяват някой да ги осинови, да си имат мама и тати, свой дом?
Несъмнено е стряскащо да разбереш, че си осиновен, но когато ти е обяснено и ти се разкаже за нещата от живота, за деца с и без родители, за други осиновени деца и ти се покаже колко много си обичан и че не си избран от лотарията... тогава може би ще приемеш всичко по-нормално и нямаш да се чувстваш жертва, а късметлия...
 

MMka,

Dudence-то не страда за това, че е осиновена,

а за съвсем други неща,

от които ти нямаш и най-бегла представа.


Какво търсиш тук и с какво можем да сме ти полезни ?

Наистина ли????

Ама голяма съм драка....  
Моля да получа огромна червена точка плюс пчеличка , че  за останалото  

Ммка  

Dudenceto не знам от какво страда (никой всъщност не знае подсъзнателно дали не страда точно за това, че е осиновена, нали?), но не е нужно да си изкарва болката на всеки срещнат.
Miraetta, не писах, за да се заяждам. Просто помислих, че мога да бъда полезна, но виждам, че съм нежелана. Явно тук се влиза само с покани. Е, ще излезна през задния вход, за да не разберат другите, че се е вмъкнал някой неканен 
Fussii, сама си си го казала. Радвам се, че си го признаваш    

Ммка,
тук е желан всеки, ама наистина всеки. Ще опитам да обясня моето драчене  :
Тук чета и пиша от отколо 2 години. Уча се всеки ден от останалите мами. Огромна подкрепа ни оказват и пишещите тук осиновени деца техните неща пък съм си ги и разпечатала, че мъжа ми е компютърен мързел, а тези постове много, ама много си заслужават. Има и преведени статии. Тук пише и професионален психолог с опит в работата си с осиновени и осиновители.
И на фона на всичко това, реплики като:
Звучат като..... ама наистина като от ученически лексикон. Да не се хващам за словосачетанието "свое дете",че пак ще направя пастет 

Не, че не си желана. Просто преди напишеш нещо, ей така попрочети до този момент написаните неща.


Просто необмислените хубави пожелания и съвети по-скоро нараняват, от колкото подкрепят. С най-чисто сърце ти го казвам. То е все едно да кажеш на една опитваща се да забременее ин витро жена - "Абе, успокой се и ще стане нормално ..."