ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Здравейте от МИМКА05!Аз разбрах че съм осиновена във 2-ри клас от "улицата".Дали родителите ми знаят,че аз знам-това незная?До преди една година и аз нямах особено желание да разбера кои са ми БР,но се случиха неща,които 99% ме накараха да се замисля коя съм АЗ всъщност?Сега имам чувство,че съм си изгубила паметта и попадам някъде/и аз незнам къде/сред хора,които ме обичат много,и аз ги обичам много,но те всъщност са ми чужди!Те не са моите корени,моето начало,а миналото,настоящето и бъдещето ми.Незнам,дали някой ме разбира,но по подходящи думи не намирам.Мн.трудно е за обяснение.

Първо искам да се извиня за това, че влизам като анонимна. Имам обяснение за това, което някой може и да приемат, а други не. Може би някои ще ме „разпознаят”. Не се притеснявам от това. Просто в момента съм в такова състояние, в което ще си позволя за пръв път в живота си да изрека на глас неща, които са били в мен дълги години. И ще позволя на онова плахо дете, превърнало се в една вечно търсеща одобрение и опора жена да говори. Това плахо дете нарекох с друго име.
Не съм от децата, които са научили истината за осиновяването си от малки. Напротив- научих твърде късно и това от една страна ме пощади, но от друга- нямаше как да не премина през всички онези моменти и всички онези емоци, които изпитва едно дете, когато научава тази истина за своето начало. Само че аз преминах през тях на един дъх, форсирайки. Просто нямах друг избор.
Имам безкрайно всеотдайна майка. Жена, която всички много уважават. Жена, която през целия си живот е правила всичко за мен. Всичко, но според нейните разбирания.
Имах най-хубавите дрехи, хладилникът ни беше винаги пълен с най-вкусните деликатеси... Всичко, от което едно дете има нужда. Според нея. Разбирах я- много бързо се досетих, че нещата, от които тя е била лишавана като дете, сега се опитва да не ми липсват нито за миг. Наличието им тогава я е правило безкрайно щастлива. Липсата- нещастна. С тях имах чувството, че свързва и моето щастие. А аз не исках това. Чувствах огромна пропаст между себе си и нея. Не знам дали да го свързвам с подсъзнателни усещания на осиновените деца. Може и това да е било. Не знам. И досега е така. Тя ме заставяше да споделям с нея. Но я интересуваше сякаш единствено дали си имам гадже. Нищо повече. Нищо повече от онова, което беше в обърканата ми тинейджърска главица не я интересуваше. После споделяше моите „тайни” с татко. И с приятелките си. Затваряха се в една малка стаичка и аз почти никога не можех да присъствам на разговорите им. Не за друго, а защото те пушеха, а аз не биваше да дишам цигарения дим . В тези моменти страдах, че нямам брат или сестра и си казвах, че никога няма да правя като тях.
Бях на 13, когато след една неволна детска глупост, афектирана от забележка, която наш роднина отправи към мен ме съблече чисто гола. Пред всички. И сега усещам същото онова унижение, което изпитах тогава. Не беше шамар. Не беше попарване с вряла вода. Беше щавене на душата ми. Повече от 20 години вече нося този кошмар в себе си. Иначе никога не са ми  посягали.
Знаела съм винаги, че трябва да бъда добро дете. И винаги съм се старала много. Имах и своите малки бунтове, след които тя не ми говореше по цяла седмица. И въпреки убеждението ми, че съм била права, се чувствах безкрайно виновна. Ходех като пале след нея и я молех да ми прости. Мразех се ако ги разочаровам. Слава Богу, нямаше много такива случаи...
Не ме разбирайте погрешно. Аз винаги съм чувствала обичта на родителите си. Може да ви звучи нелогично, но винаги съм знаела, че майка ми е готова да „убие” човек заради мен. Без да ме пита дали аз ще го искам и как аз ще се чувствам. Това е бил нейният начин да ме защити, да ме накара да се почувствам сигурна.
А благодарността- чувала съм много, много пъти колко съм неблагодарна. Как тя дава всичко за мен, а аз... Като трънчета в сърцето ми се забиваше всеки път думичката „неблагодарност”. И търсех начини да докажа, че не съм неблагодарница. Хиляди начини- бях отличничка в училище, после в университета, никога не закъснявах, правех нещата така, че да няма недоволни.
Преди месец не издържах. Този път думата „неблагодарница” беше отправена към детето ми. Преди време майка ми ни помогна финансово да дообзаведем детската стая на детето. И преди месец, при някакъв спор, преминал в скарване, малката ми вироглавка не отстъпила и майка ми без да помисли и за миг я нарекла „неблагодарница”. Заради парите, които е дала за стаята и. Заради това, че помага в отглеждането и. Аз не бях свидетел на този спор, но когато се прибрах, сварих детето ми, което хлипаше, прегърнало майка ми през кръста, да и казва: „Бабичко, моля те, прости ми!”. А майка ми с тон нетърпящ възражение и казваше: „Пусни ме! Махай се от мен1”. Като на лента ми преминаха онези моменти, в които и аз съм я молила да ми прости. И когато научих какво се е случило- не издържах. Излях целия си гняв от онова време, в което се върнах. За пръв път в живота си аз виках на майка си. За пръв път казвах онова, което се е насъбирало в мен. Не ми олекна. Защото я обичам безкрайно много, въпреки че никога не съм имала в нейно лице онзи приятел и онази опора, която съм искала да имам. И знам че думите ми я нараниха. А тя отново ми мълча. Този път почти месец...
Въпреки всичко, което по някакъв начин ме е наранявало в детството ми, още преди да разбера, че съм осиновена, аз не бих могла да приема и да обичам никого повече от нея. Вече имам свое семейство, но знам, че без нея светът ми ще е наполовина празен. И се страхувам безумно много за нея.
Свикнала съм да търся за всичко вината у себе си (може би защото като малка аз бях виновна и за това, което се случва, и за това, което не се случва). Търся сега, след толкова време отново вината у себе си, че не успях да положа повече усилия и да се опитам аз да потърся онова, което ми е липсвало. Аз да я направя своя приятелка, а не да очаквам това от нея. Обвинявам се, че честолюбието ми не ми е позволявало да преглътна нейните споделяния с други хора на моите тайни и да не се затварям в себе си в наивното си разочарование. Ако бях го направила, може би сега нещата щяха да са по-различни. Честичко си мисля дали мама не ме обвинява за това, че аз имам свое дете, а тя не е могла. Когато родих имаше моменти, в които се чувствах сякаш гузна. Особено след като тя веднъж ми каза колко щастлива е била, когато съм родила, защото тя самата никога не е изпитвала това усещане.
Момичета, знаете ли...Страхувам се от мислите и спомените, част от които споделям сега с вас. Нещо нередно ли има в мен? Аз ли искам много? Имам ли право да искам?
Тези мисли ме обвземат понякога, а няма, няма с кого да ги споделя. Имам прекрасен съпруг, но го обичам твърде много, за да си позволя да му пренеса и моята болка.
Мислила съм си да бъда безкрай откровена и да разкажа всичко това на мама. Но знам как ще реагира и ме е страх този път да не ми замълчи за цяла вечност.
Плаках докато писах всичко това. Заради болката, която потискам толкова дълго в себе си и заради опасенията, че може би не съм права. И че може би наистина съм неблагодарна.

 

Мили момичета, прегръщам ви силно и ви благодаря.  
Страховете, че няма да бъда разбрана бавно отстъпват на усещането, че не съм сама. Благодаря ви, че не ме обвинихте за това че в мен има две аз. Едната безкрайно щастлива и благодарна  за обичта, която е получила от мама и тате. И другата, която тъпче в най-дълбоките местенца на съзнанието и сърцето си болката. Защото смята, че няма право на нея.
Благодаря ви, че  дори за миг не усетих съжаление към мен в думите ви. От това най-много се страхувах и най-малко търсех. Усетих разбиране и подкрепа. 
Не спах цяла нощ, мислейки за това, което писах. Питах се имам ли право да изпитвам толкова объркани чувства.  Дори се мразех, че допуснах да си позволя да обвинявам мама на глас. Защото тя винаги е правела всичко за мен. А аз я наранявам. Не е нужно тя да го усети. Достатъчно е, че аз го знам. И това не ми дава покой. Но и вътре в мен то пак не ми даваше покой.
Понякога ми става страшно, че без да се усетя играя роля, която всички да харесат.  Че само когато съм насаме със себе си съм другата аз. Плашещо е. Защото не искам да е така. Искам да съм само една аз. Някога така ме учеше татко. Но между мен и мама има толкова голяма растояние. Понякога седим в една стая с часове и няма какво да си кажем. Това мълчание е убиващо.  Питам се защо не намирам силата аз да променя нещата... Връщам ли си за миналото? Или не вярвам, че бих могла да ги променя?
Най-големият ми страх е свързан с това да не пренеса върху детето си моите опасения и болки. И в стремежа си да не позволя никога между нас да има такава пропаст, да отида в друга някаква крайност и да  направя детето си зависимо от мен...
Дива-не, колко ми се иска и аз да включа на „игноре”. Но толкова дълго съм се учила да мисля за другите преди да помисля за себе си, че понякога ми се струва, че  по-скоро съм игнорирала себе си от собствения си живот...
Норе, убедена съм, че безусловната любов, която изпитваш към съпруга си, ще го накара рано или късно да разтвори докрай душата си пред теб.  Нашите души се „опитомяват” с много любов и постоянство.  Не знам кога ще имам смелостта да заговоря с моя съпруг точно за тази моя болка. Говорили сме за осиновяването ми, за това как се чувствам, как го преживявам. Той знае от самото начало на нашата връзка за това. Но точно за тази част от мен все още не съм готова да му разкажа. А сме заедно от много дълго време. Познаваме се до такава степен, но въпреки това се страхувам, че може и да не ме разбере. Че може да си помисли, че пресилвам нещата (понякога, искайки да избягам от тези мисли, когато ме връхлетят, аз самата си казвам, че ги пресилвам и спирам да мисля за това). Страхувам се и това да не се отрази на иначе чудесните му отношения с майка ми. Защото в този малък кръг на емоции сме само аз и тя. 
Sisaka, нямаш представа колко си права. Може би точно страхът от разкриването на „тайната” я е карал да се държи така. Правила го е по своят начин. Не я обвинявам за това. Просто ме боли... Че е позволила толкова дълго този страх да застава между нас. И да дълбае пропастта все повече и повече... А сега, той е изместен от други страхове. И отново няма шанс да срещнем душите си. Или просто и двете сме свикнали вече...
Милка, през цялото време докато пишех си мислех, че нямам да имам куража да постна написаното. Защото си давам сметка, че това се случва не само с осиновените деца. Че проблемът „неблагодарно дете на всеотдайни родители” го изживяват почти всички. Че не всички намират у родителите си подкрепа и разбиране. Но не знам защо усещах толкова болезнено нещата. Тогава не знаех, че съм осиновена. Ако знаех можеше да е по-различно. Но си права за това, че точно несподелянето с мама ме научи да споделям с другите. Защото ме караше неистово да се хвърлям в приятелства, от които много често излизах с ожулена душа. Но тръгвах към следващото, защото имах нужда. Споделях, разбира се, не онова, което е най-дълбоко вътре в мен, а дребни, незначителни дори неща. Но се чувствах добре.
Бианка, другата аз е толкова различна от тази, но въпреки това си приличат и не могат да се скрият завинаги една от друга. Анонимността е просто начин да покажа, че едно малко, плахо и несигурно дете се лута все още в мен и се бои да изрече на глас болката си и да даде лице на страховете си. Защо опасенията, че така ще нарани най-близките си хора, са много по-силни.
 

neizwesna, и какво, плеснали с ръце и заживели мирно и щастливо? Еееех, защо не беше толкова лесно.
Мисля че това е тема в която се отварят души, не място за евтини съвети.Нека не пречим.