ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Защо :"Нали Дуденце"?
Я прочети малко по-внимателно и ще се озадачиш ,че dudence
също е осиновена ,освен това е изключително ерудирана и интелигентна жена ,която пише само стойностни мнения ,включително тези в темата ми.
dudence,
Минче Б ,
отскоро се навърташ наоколо ,а вече взе да раздаваш пропуски за тема ,пусната преди цифра време.Успокой се малко
Темата е на път много да овехтее заради безмислени спорове ,не мислите ли?

  Да ,мисля , че темата е на път да овехтее точно защото се превръща в тема  "нещата, такива, каквито трябва да бъдат" , съгласна съм с Mina_B  В края на краищата не ни оставиха поне в една тема да се ширим , да не се чувстваме неблагодарни.....

   Поулгара , здрасти и от мен , аз споделям доста от нещата ,които си преживяла, имала си и възможността да знаеш за произхода си всичко , може би затова няма никакво усещане за напрежение в думите ти, не знам , само предполагам.А колкото до благодарността ..... прави сте ,тя не е задължение, не бива и да се натрапвана.... в края на краищата как по -различно изказват благодарността си родните деца, като се замисля моите не ми благодарят за нищо 

 

Бианка, нещо не си ме разбрала, нямам абсолютно нищо против Дуденцето. В постинга си тя цитира Фуси, която предлага това:

 [quote/] Не ме разбирайте погрешно, мами, но доколкото си спомням идеята, с която Дива-не започна тази тема беше да си имаме ние, осиновените, местенце, което да бъде само наше. Местенце, където да извикваме болката си, страховете си, да си позволим да извадим на показ онези деца в нас, които цял живот сме задушавали някъде в най-дълбокото. Да си позволим да обичаме тези деца. Да си позволим да си дадем нежност, както казва Мира. Точно така е, затова и помолих модовете да отделят нова тема - затова, аре мами - друм към сдобрителната тема [/quote]

Колкото до "навъртането", доста обидно е това, което подмяташ. Пиша, когато мога, а не се "навъртам". Да не би тук да е само за хора с членски карти, Бианка? Тези, основателите на темата? Ако е така дайте ни списък, та останалите да се чупираме някъде и да ви оставим на спокойствие. 

Няма и капка подигравка към никого в това, което съм написала и не се опитвам да раздавам пропуски за форумите (между другото, къде видя подобен намек в моя постинг?). Просто се опитвам да направя място, за да можем свободно без никой да ни съди да изразим нашите мисли и чувства. И много искам да чуя другите като мен. А чувам само .... епидермални неща или ужасените мами, много от които никак не искат да приемат някои факти.

Жалко за темата... (Точно от тебе не очаквах удар, Бианка... )

Момичета, моля да изразя мнение за благодарността.
Ужасява ме мисълта, че моите деца ще са ми благодарни за факта осиновяване. Бих искала на всяка цена да не се случи това. Благодарността е нещо, което ще направи отношенията ни фалшиви. Аз, не че съм неблагодарна дъщеря, но не съм се замисляла дали съм благодарна на моята майка за факта, че ме е родила, или поне никога не ми е минавало през ум да си мисля за това. Ако моите деца са ми благодарни за това, че съм СТАНАЛА тяхна майка точно чрез процедурата мисля, че това би направило връзката ни майка-синове болезнена. Искам да уважават труда ми за поддържане реда у дома, да уважават правилата в нашето семейство, но благодарност за това, че съм тяхна майка...неприемливо ми се струва. Не зная как се постига това.  Естественото състояние да си дете на майка си. Вярвам, че тайната се крие в това аз да приема всяка частица от тяхната първична рана /нещо, което никак не искам да е факт, но което не мога да променя като факт/. Ако аз им призная правото на болка, но истински, с цялото си сърце, ако аз призная и приема мястото на другата жена в мислите и сърцата им, а не прикривам болката си зад отричане на проблема. Ако аз не тая ревност към способността на онази жена да ги е чувствала под сърцето си и да им е дала онези 9 месеца. Ако аз независимо от цялата си любов приема тяхното лутане и страдание като нещо, което е част от личната им карма... И навярно има още Ако. Ако... то тогава няма нужно да са ми благодарни, защото ще е достатъчно да са щастливи и искрени, защото ще се чувстват мои синове, със собствен път, ще носят своя кръст и ще знаят, че съм до тях.
Не зная какво се разбира от мисълта ми.
Благодаря, че ви има, че сте искрени и опкрити, че благодарение на написаното за болката от вас аз "пораствам" и се научавам да съм толерантна към децата си. Убийствено е желанието да изтриеш болката, да даваш всичко от себе, и да отричаш онова, което не може да се изтрие. Наистина любовта е всемогъща, но не може да променя факти. Може да дарява щастие, може да дава крила и сила.

Всичко чудесно се разбра, Кей Ди, браво момиче, направо и ясно казано 

Мина ,грешно си ме разбрала ,това не е удар!
Думите ти спрямо dudence прозвучаха прекалено двусмислено.
Много стойностни хора с много ценни мнения започнаха да напускат форума.
Мъчно ми е да чета нападки срещу момичетата ,които уважавам толкова много.
Мъчно ми е темата на Дива-не-то да се превръща в люпарник на семки и подмятане на не особено оригинални остроумия ,писна ми да влизат доброжелатели ,размахали пръст ,поучавайки колко благодарни трябва да бъдем.
Това за членските карти ще го подмина ,ако ще се караш на някой ,направи го на лични.
Темата трябва да си остане такава ,каквато беше замислена от авторката ,да се спази тона на първите мнения ,а ако бях един мод щях да затрия последните страници с един мах

от много време чета форума и все не намирам смелост да пиша ,но ето сега се реших.Аз не съм осиновена ,но имам сестра която е осиновена.причините  за това положение са много , но факт е че тя не иска да се запознаем .Може би е права,аз съм останала при баба си,а тя е дадена за осиновяване.от малка зная за нея и направих всичко възможно да я намеря.открих я,но отсреща  нямаше никакво желание дори да изслуша моята версия за положението.аз съм на 45 години и единствената мечта и желание е било да се срещнем един ден  и ако не си допаднем поне да сме се  опитали да  се сближим -от една майка и един баща сме.преди няколко години намерих телефона и  -един месец набирах смелост да се обадя-когато и звъннах- така  охлади желанието ми че се наложи да обещая че повече няма да и се обаждам и наистина удържам на обещанието си ,но мислите ми са все :как ли е ,дали не се е случило нещо с нея,особенно по празниците -как ли е посрещнала празника и т.н.не знам защо но винаги изпитвам вина ,че не съм била на нейното място-да бяха дали мен за осиновяване  че съм по голямата а нея да оставят- но съдба .има ли други подобни хора като мен.ако някой иска да ми пише.много ще се радвам да  прочета мнения .

Сестра ти най-вероятно се чувства по-онеправданата от двете ви и наказва теб заради вината на общата ви майка.
Аз никога не бих се срещнала с биологични роднини ,защото в мен има прекалено много гняв към тях-единственото ,което остава е да се съобразиш с желанието на жената ,защото тя явно е зрял човек ,взел своето решение с аргументирано мнение по въпроса.

Ще прескоча споровете, все едно не съм ги прочела, защото е тъпо да се джавкаме, след като можеме да си бъдеме много полезни.Минавам направо по въпроса за благодарността, която ми бе вменявана години наред, през целият ми съзнателен живот, дори до момента.Не минава разговор с майка ми, който да не стигне до момента, в който тя да не попита "е, добре, може и да сме допускали грешки, но трябва да си ни благодарна за всичко, което ти дадохме, нали така?". Това, че вътре в дущата си съм благодарна за живота, за шанса и всичко, което са ми дали е вярно, но това е нещо, което не мисля че трябва да се изговаря и да бъде основа на отношенията ни.Основата трябва да е любовта, разбирателството, хармонията и т.н., ако сложим там благодарноста то всичко опошлява и добива грозни очертания.Дано ме разбирате.На мен тази благодарност ми е тежала, вгорчавала е хубавите чувства, които има вътре в мен, пречела ми е дори да обичам истински, пораждала е гняв и неприязън.Помислете, ако ви карат умишлено да сте благодарни за това, че са ви дали дом, обич, че сте член на семейството-няма ли да бъде опорочено всичко хубаво и свято, няма ли да предизвика това гняв у вас?
Не искам да бъда благодарна, нито на мен да са ми благодарни, че ги обичам е ценя, не искам моите деца да са ми благодарни за всичко което съм им дала, което правя и продължавам да правя за тях-искам да ме обичат за това, да съм им скъпа и незаменима, да не могат без мен, но не, не и не да са ми благодарни.Да са благодарни на любезната продавачка на пазара, дала им да си изберат доматите, но не и на мен.
Това изпитвам и това е мнението ми за благодарността-така поставена в отношенията между рождени и осиновени деца, мисля няма значение дори какви са-благодарността, натрапена и изискана еднакво опорочава и в двата варианта.

Момичета, докога ще ми се гърчи детето? Кога и как един малък 4-годишен човек ще се опитва да се "сдобри" с жената, която го е родила, да се сдобри със себе си. Сутринта е плакал повече от половин час, преди детската, вечерта плака за спукания балон, и така се гушкаше в мен, че си беше ясно, че няма нищо общо с балона. От няколко нощи спя с тях и той или се вкопчва в мен, или се отдръпва в другия край. Мята се от една крайност в друга. Тази вечер заспа в леглото си и не е питал днес защо се е обърнала и си е отишла. А Преси снощи искаше да я намерим и да я убива. Защо ли ви занимавам. Много болка е това. Май добре, че съм казала толкова рано. Ако беше научил не когато и от когото трябва и беше на 13 щеше да ми затрие детенце. Много страда. Ама е голям боец.

marypopins,
Не познавам майка ти ,но ми се струва ,че тя просто постоянно търси потвърждение за твоята любов и привързаност и не използва правилните думи.Може би е прекалено горда и трудно разкрива чувствата си за да попита в прав текст :"Може би допуснахме грешки ,но не ме ли обичаш силно?"..Може би изпитва някаква несигурност и търси опровержение в теб.
Иначе за благодарността...слушала съм такива неща от чужди хора ,благодарността се опитва да ни я вмени цялото общество от край време и май хората ,които я поддържат тази теория не си дават сметка ,че е доста повърхностна и назад остават редица други по-важни ценности в отношенията родител-дете.Благодарността е преходна ,чувство ,което не струва достатъчно и не това искам да изпитва детето и към мен някой ден.

КейДи, ти също много се измъчваш, вижда се. Децата го чувстват това твое страдание и така тримата умножавате чувствата си. Както като застанеш между две огледала - образите се наслагват, умножават и така до безкрайност.
Ще си позволя да повторя съвета, даден някъде по-горе, май от Дар - опитай се да започнеш да "затваряш темата". Показвай им твоята обич и подкрепа винаги, но също трябва да знаят, че светът е голям, широк, в него има още много неща за откриване - от някои ще ги заболи, други ще ги направят щастливи и така... дано полека започне за се затваря раната.
Измисли им нещо ново като занимание, разсейвай ги, не им давай да кръжат и задълбават повече. Enough is enough. Още са мънички за по-задълбочени анализи и изводи, а само си развреждат раните.
Не ти е леко, вярно е, пожелавам ти сила, смелост и оптимизъм. 

Донякъде си права Бианка, но не е съвсем така.Моите родители са малко странни, те винаги са настоявали и задължавали за много шумна, гласна и нестихваща благодарност за всичко и от всеки на когото са услужили или помогнали или друго.Майка ми е такъв човек, че когато отидеме с децата да я видиме, ако на тръгване ни даде ядене или нещо друго, недай боже пари, ще ни изпрати с думите "добре че е майка ти, нали, голяма работа съм, няма ли да благодарите, без мен за никъде не сте, нали така" и т.н..........
Освен това околните все не са на висота, я са тъпи, я са простаци, нахални, невъзпитани и какво ли още не.Много рядко съм чула добра дума за някой и то ако нещо е помогнал и дал, но в следващият момент се чува, че е будала и го е извозила с повече, защото е хитра и оправна и ........................цяла камара суперлативи.
Години наред не приемах това, ненавиждах го и дори думите не ми стигат да изразя отрицателните си чувства.От скоро най-после разбрах, че както прощавам чуждите недостатъци и приемам, че хора разни, така трябва да приема истината че и те са си такива, не го правят нарочно или дори не със злоба, просто са такива, колкото и неприемливо да е за мен.Баща ми почина, но майка си остана същата жена със същите разбирания и изказвания и не може да се промени.Хубавото е това, че аз най-накрая намерих покой и общ език с нея и дори я разбрах донякъде и това улесни живота ми и отношенията ни.Успокоих се в голяма степен, осъзнах дори, че приказките и и адската потребност да се изтъква и да бъде хвалена за всичко и от всички, нямат нищо общо с чувствата и към мен.Тя ме обича, наистина и независимо от това че нон-стоп търси благодарност и похвала, това няма общо с любовта към мен, това е болна суета и мания....................