Готова с писмото, но след тези на ДарЗаМен и мама Галя моето е малко постничко 
, но ще го изпратя, така го чувствам
, но ще го изпратя, така го чувствам - Публикувана: 26 септ. 2007, 09:49 ч.
- Последно мнение: 13 март 2008, 20:53 ч.
Работна тема писма
След тези писма само рева. А дано и някой от ония горе да се разреве. Надявам се че не са се вкаменили съвсем. Дарзамен твойто писмо съвсем ме отрезви. Все си мислех и тайничко се надявах, че децата от домовете не са чак толкова зле, опитвах се да живея в някаква илюзия. Сещам се майка ми ми е разказвала преди години около 25 може би били с баща ми в някакъв град и по случайност спират до дом за деца. Естествено те се накачулили по оградата, минало някакво птиче в небето и едно от децата викнало вижте куче. Майка и до днес се разплаква при този спомен и образът на това дете е още в нея /тя също е осиновена/. Незнам така ми се стегнаха душата и сърцето
Ето какво написа Лили с малко моя помощ. Нарочно оставям нейния, по детски написан изказ. Не знам до колко е подходящо за каузата.
Здравейте Уважаеми Господа ,
Пише Ви едно 12 годишно дете.
Миналата година, по време на Коледната благотворителната кампания, когато пращахме SMS-и, мама и тате ме попитаха – искаш ли да си осиновим едно от тях. ДА, аз искам, братче или сестриче, болно или здраво, ромче или не – няма значение. Аз искам да обичам още едно дете, искам не само с SMS-и да помогна, искам да си има дом, да има на кой да каже „мамо”, „тате”, „како”, „бабо”, „дядо”.
Мама и тате подадоха документите и сега чакаме. Но всяка сутрин пощенската кутия е празна – няма писмото с което да ни извикат да се запознаем с нашето дете. Мама ми казва – чакай, не бързай, ще стане, то ни очаква там някъде. Неговата майка, която го е родила не е подписала един документ. Ами как да я намеря и да я накарам да подпише? До кога ще чакаме за да се подпише? До кога това дете ще чака. Вчера пак даваха по новините, че жена е родила и оставила дете в тоалетната и избягала. Сега и това дете ще чака да стане чудо и да го гушка и обича мама.
Помогнете . Аз обещавам, че ще продължавам да изпращам всяка година SMS-ите, и за останалите деца. ( с мама имаме уговорка – подаръка ми за Коледа е ваучер за 10 лв., който аз изпращам на SMS-и за тези деца)
До кога ще се чака толкова дълго, за да се случи нещо толкова хубаво?
Здравейте Уважаеми Господа ,
Пише Ви едно 12 годишно дете.
Миналата година, по време на Коледната благотворителната кампания, когато пращахме SMS-и, мама и тате ме попитаха – искаш ли да си осиновим едно от тях. ДА, аз искам, братче или сестриче, болно или здраво, ромче или не – няма значение. Аз искам да обичам още едно дете, искам не само с SMS-и да помогна, искам да си има дом, да има на кой да каже „мамо”, „тате”, „како”, „бабо”, „дядо”.
Мама и тате подадоха документите и сега чакаме. Но всяка сутрин пощенската кутия е празна – няма писмото с което да ни извикат да се запознаем с нашето дете. Мама ми казва – чакай, не бързай, ще стане, то ни очаква там някъде. Неговата майка, която го е родила не е подписала един документ. Ами как да я намеря и да я накарам да подпише? До кога ще чакаме за да се подпише? До кога това дете ще чака. Вчера пак даваха по новините, че жена е родила и оставила дете в тоалетната и избягала. Сега и това дете ще чака да стане чудо и да го гушка и обича мама.
Помогнете . Аз обещавам, че ще продължавам да изпращам всяка година SMS-ите, и за останалите деца. ( с мама имаме уговорка – подаръка ми за Коледа е ваучер за 10 лв., който аз изпращам на SMS-и за тези деца)
До кога ще се чака толкова дълго, за да се случи нещо толкова хубаво?
Днес ми е дан на компютъра, определено.
Оставила бях писмата за да ги редактирам или пооправя, но реших че спонтанно изтеклата ми мисъл може би ще е най-добрата.
Ето второто писмо.
Лежа си кротичко в топлото легълце, гледам синия таван – син като небето /тази думичка скоро я научих, и небе видях за пръв път на живо преди няколко месеца/, пипам звездичките по стената и ми е едно такова хууубаво.
От кухнята мирише на вкусно, мама пак готви.
Мама!
С нежните ръце и напевния глас. Най-меката прегръдка, най-хубавите песни.
Врата на апартамента се отваря.
Тате!
Най-добрият, най силният и най-умният! Човекът който ме учи да летя!
Тряс, тряс – с гръм и трясък в стаята връхлита най-добрия ми приятел.
Бате!
Заедно се смеем, заедно правим белите, заедно...
Лежа и си гледам в тавана. И си мисля – това е моето Семейство. Аз имам дом!
А мислите не спират.
Мисля си как само до преди няколко месеца знаех само цвета на белите престилки.
Мисля си че света не се състои само от четири стени и наредени покрай тях креватчета с други като мен.
Светът е шарен.
Аз го виждам. От скоро. На 1 годинка съм.
Мисля си – кога ще го видят децата от другите креватчета.
Оставила бях писмата за да ги редактирам или пооправя, но реших че спонтанно изтеклата ми мисъл може би ще е най-добрата.
Ето второто писмо.
Лежа си кротичко в топлото легълце, гледам синия таван – син като небето /тази думичка скоро я научих, и небе видях за пръв път на живо преди няколко месеца/, пипам звездичките по стената и ми е едно такова хууубаво.
От кухнята мирише на вкусно, мама пак готви.
Мама!
С нежните ръце и напевния глас. Най-меката прегръдка, най-хубавите песни.
Врата на апартамента се отваря.
Тате!
Най-добрият, най силният и най-умният! Човекът който ме учи да летя!
Тряс, тряс – с гръм и трясък в стаята връхлита най-добрия ми приятел.
Бате!
Заедно се смеем, заедно правим белите, заедно...
Лежа и си гледам в тавана. И си мисля – това е моето Семейство. Аз имам дом!
А мислите не спират.
Мисля си как само до преди няколко месеца знаех само цвета на белите престилки.
Мисля си че света не се състои само от четири стени и наредени покрай тях креватчета с други като мен.
Светът е шарен.
Аз го виждам. От скоро. На 1 годинка съм.
Мисля си – кога ще го видят децата от другите креватчета.
Пете, Галче 
, ама след като ви прочетох съвсем се депресирах. Чудя се вече дали има смисъл да изпращам моето писмо 
. Може ли така на място да ви идват думите, бе!? Четох, плаках, пак четох... Искрено се надявам, ако някой прочете тези писма изобщо, вашите да са последни. За да добавят тежест в душите им и да оставят у тях едно прилепчиво чувство на вина!! 
, ама след като ви прочетох съвсем се депресирах. Чудя се вече дали има смисъл да изпращам моето писмо . Може ли така на място да ви идват думите, бе!? Четох, плаках, пак четох... Искрено се надявам, ако някой прочете тези писма изобщо, вашите да са последни. За да добавят тежест в душите им и да оставят у тях едно прилепчиво чувство на вина!!
Много хубави писма, Галя. Хем нежни, хем истински.
Момичета, понеже прочетох горе, че писмата ви щели да бледнеят...не знам да има бледи или силни болки в нашите истории. А и не по красноречие се състезаваме с писмата ни.
Исках да кажа, че ако детето ми беше продължило живота си там, може би днес щеше да знае 40 думи. Може би още щеше да ходи като пате.
Може би... всъщност, тя щеше да бъде вече на друго място...ами, ако всичко това беше диагностицирано с уникалната диагноза "забавено развитие"?
А сега...сега, след малко отивам на родителска среща, на моето момиче, което танцува, пее и учи италиански с мама...
Колко от тези деца, наистина се нуждаят от реална, специализирана медицинска помощ? И колко от тях са доведени до състояние на вегетативност със занемаряването на най-важните им човешки потребности?
Момичета, понеже прочетох горе, че писмата ви щели да бледнеят...не знам да има бледи или силни болки в нашите истории. А и не по красноречие се състезаваме с писмата ни.
Исках да кажа, че ако детето ми беше продължило живота си там, може би днес щеше да знае 40 думи. Може би още щеше да ходи като пате.
Може би... всъщност, тя щеше да бъде вече на друго място...ами, ако всичко това беше диагностицирано с уникалната диагноза "забавено развитие"?
А сега...сега, след малко отивам на родителска среща, на моето момиче, което танцува, пее и учи италиански с мама...
Колко от тези деца, наистина се нуждаят от реална, специализирана медицинска помощ? И колко от тях са доведени до състояние на вегетативност със занемаряването на най-важните им човешки потребности?
Mомичета, отдавна не съм влизала тук и не съм чела...
В момента плача...
Плача неистово...
Плача неудържимо...
Моля ви, нямам никакво време да прочета всичко, ако има някой добър човек да ми преразкаже на лични къде да пусна моето писмо ще черпя...
Всички трябва да прочетат тези писма...
Пишете ме и мен, ще им разкажем играта на всички, чието сърце не трепне...
Момичета, моля ви...
В момента плача...
Плача неистово...
Плача неудържимо...
Моля ви, нямам никакво време да прочета всичко, ако има някой добър човек да ми преразкаже на лични къде да пусна моето писмо ще черпя...
Всички трябва да прочетат тези писма...
Пишете ме и мен, ще им разкажем играта на всички, чието сърце не трепне...
Момичета, моля ви...
Петя, Галя, прегръщам ви!
Снощи редактирах писмото си. Махнах тази част, която се отнасяше до мен. Просто реших, че засега тя не е толкова важна.
Отделих в отделни "писма" това, което написаха децата ми.
И щом сте започнали да поствате писмата си тук, ще последвам примера ви. Моето стана май много дълго, ама... така го чувствам.
Визитна картичка 1
Пол: женски
Възраст: 3 месеца
Тегло: 3100 г
Ръст: 57 см
Мислех, че това го има само по филмите от войната и за гладуващите деца с издути коремчета в Африка. Оказа се, че не съм била права.
Моята току-що осиновена дъщеря изглеждаше точно така. Когато я донесохме у дома и я съблякох да я преоблека можех без усилие от разстояние да преброя тъничките й ребърца под почти прозрачната кожа. Страх ме беше да я къпя; имах чувството, че ще я нараня. Братовчедка ми имаше бебе на същата възраст, около 7 кг. Когато го вземех на ръце можех да усетя тежестта му. Моето бебе беше почти безтегловно. Не разбирах откъде имаше сили да държи главичката си изправена.
Спомням си, когато за първи път я взех на ръце, тя лежеше съвсем неподвижна, като парцалена кукличка; не смееше да помръдне, но можех да усетя как крехкото й телце се е стегнало. Милата, може би се страхуваше да не помислим, че е непослушна или капризна и да не я харесаме... На слабичкото й бледо личице очите й изглеждаха огромни. Погледът й дълбаеше като свредел сърцето ми. Тогава си помислих, че ме гледа изучаващо и с любопитство. Сега си давам сметка, че в онзи поглед имаше надежда, очакване и СТРАХ. Какво ли трябва да е преживяло едно толкова малко човече, за да гледа по този начин?
Докато разговаряхме с Директора на дома нашата кандидат-дъщеря ни гледаше изпитателно и търпеливо и някак плахо, но окуражително ни се усмихваше (или поне аз го приемах така). Сякаш ни внушаваше: „Ще се справите! Аз ще съм много добро бебе! Вземете ме!” Имах чувството, че вече съм изживявала това веднъж (но щяха да минат години преди да разбера откъде идва това чувство). Не можехме да откажем. Не можехме да разочароваме тези огромни, вперени в нас очи. Нашето „Да” означаваше ново начало: за нас – като родители, и за нея – като дъщерята, за която винаги бяхме мечтали.
Времето минаваше. Моето бебе се променяше пред очите ми. В погледа й играеха закачливи палави пламъчете, вместо ребърца вече можех с удоволствие да броя гривничките по ръчичките и крачетата й, а звънливият й смях караше краката ми да омекват.
Тя порасна и в един момент заяви, че иска братче. Знаеше, че е осиновена и искането й според нея беше основателно и изпълнимо.
Tочно тогава някъде по средата между НЕЙНИТЕ и НАШИТЕ планове се намеси СЪДБАТА или СЛУЧАЯТ. Отидохме с наши приятели до един дом, откъдето те трябваше да отведат у дома вече осиновеното си детенце. Докато чакахме да донесат бебето, моята дъщеря помоли „да я заведат за мъъъъничко при децата”. Не й отказаха. След 5 минути тя се върна с... братче.
Визитна картичка 2
Пол: мъжки
Възраст: 3 години
Тегло: 7900 г
Ръст: 82 см
Влезе сияеща: „Намерих го!” и водеше за ръка рошаво момченце с огромни маслинено-черни очи, което здраво стискаше ръката й, докато отчаяно се опитваше да се задържи на кривите си крачета и боязливо се оглеждаше наоколо. Не смееше да погледне към нас, но гледаше каката с благоговение и... надежда. Не говореше, едва вървеше. Не реагира на играчките, които му подадохме.
Попитахме.
Няма отказ.
Смесен произход.
Болнаво.
Забавено развитие – физическо, психическо, говор, може би и умствено...
Симптоми на аутизъм...
Спогледахме се. Как да постъпим?
Каката повтаря „Искам го! Не можем да го оставим тук!”
Поискахме два дни за размисъл.
Той за първи път ни погледна – СТРАХ!
На другия ден се обадихме – какво трябва да направим? Обясниха ни – тромава и сложна процедура, за да се получи отказ. Местожителство на биологичната майка – неизвестно, местожителство на биологичния баща – извън страната.
Видяхме детето след седмица. Казахме му, че ще направим всичко възможно.
Погледна ни – НЕДОВЕРИЕ.
Все още не ни допускаше в своя черно-бял свят.
Директорът на дома не искаше да повярва.
- Наистина ли искате ТОЧНО ТОВА ДЕТЕ?
- Да, точно това.
- Но то има много проблеми.
- Знаем.
- Може би никога няма да се научи да говори...
- Ще го научим.
- Има забавено развитие...
- Ще му помогнем да навакса.
- А ако не успее, тогава какво?
- Поне ще има шанс. Вие можете ли да му дадете шанс?
Не получих отговор. Много добре знаеше, че след месец-два детето ще бъде прехвърлено в друг дом, после в трети... на 18 системата ще го изхвърли на улицата, ако преди това не се е озовало в институция за деца с увреждания...
2,5 месеца по-късно.
Успяхме!
Отиваме да отведем сина си у дома
Водят го. Преоблечен. Сресан. Уплашен.
Дали разбира какво му се случва?
Трескаво местеше поглед от единия към другия. Очите му плувнаха в сълзи. Не заплака. Но и не се усмихна. Понечих да го вдигна. Отдръпна се. Но пое ръката на каката. И послушно тръгна след нея.
Отивахме си у дома...
Беше прекарал 38 месеца и 5 дни в институция. 27 888 часа...
Три дни му трябваха да се престраши да слезе от леглото.
Почти две седмици, за да се съгласи да прекрачи прага на апартамента и да излезе на разходка (уговорките, че след час ще се върнем, не помагаха, ревеше сърцераздиратено).
Три месеца отне първата дума – „кака”, следващата беше „вода”. „Мама” и „тати” каза след още месец.
Близо две години изминаха преди да се научи да дъвче.
На 5 и половина започна да върви стабилно и дори да тича.
На 6 и половина се налагаше да питам „Можеш ли да замълчиш поне за минута”.
Това същото онова дете ли е, което преди почти 8 години връхлетя в живота ни и прекрачи боязливо прага на нашия дом?
Същото е. И още помни онези 38 месеца. Не говори за тях. Запратило ги е някъде много дълбоко в недрата на подсъзнанието си. Но, знам, че са там. И винаги ще бъдат.
Нощ е. Децата ми отдавна спят. Растат толкова бързо. Влизам на пръсти в стаята им, оправям завивките, навеждам се да ги целуна. И си мисля за онези, другите деца, които не можах да отведа у дома. За децата, които останаха в домовете, след като аз изведох моите оттам. Кой оправя завивките им? Кой изтрива сълзите им? Кой ги целува за „Лека нощ”? С какво те са по-различни от моите деца? От вашите деца? Чии деца са всъщност? От кого зависи от „ничии” те да станат „нечии”? От мен, от теб, от вас, които „организирате” човешките съдби в дела и закони. Няма кой друг да се погрижи за децата в домовете, освен ние с вас. Защото между „ничии” и „нечии” те са НАШИ деца.
А това по-долу са писмата на децата ми:
"Преди 13 години станах част от моето семейство. Бях на 2 месеца, не разбирах много, но сега знам достатъчно за децата от домовете. Аз можех да съм една от тях. Боли ме за несправедливата им съдба. Какво ще стане с тях? Те заслужават всичко, което имам и аз." – Н., на 13 години.
„Преди 8 години сестра ми ме видя в един „детски дом”. После мама и татко направиха така, че да си ида у дома. Няма по-хубава дума от „дом”. Като кажа „у дома” и усещам нежните ръце на мама, които ме завиват и които бършат сълзите ми; спомням си силните таткови ръце, които ме вдигаха високо-високо (татко ми липсва много, но знам че ни гледа от небето и ни помага). И сестра ми, с която понякога се караме, но не можем един без друг. Понякога ми става тъжно за онези 3 години, преди да открия моето семейство или по-точно – преди то да ме открие. После си казвам „все пак хубаво стана, че ме намериха. Иначе...” Онова място не ми харесваше. Само като си помисля, че можеше още да съм там, настръхвам. И сърцето ми се свива за децата, които са още там.
Искам да кажа на всички възрастни – в домовете има много деца, които се нуждаят някой да ги обича. Обичта не струва пари. Няма нужда сте богати, да имате големи къщи или скъпи коли, за да подарите дом на едно дете. Идете до някой дом и вижте децата. Поговорете им. Прегърнете ги. Полюлейте ги на люлките. Обещайте им, че пак ще отидете и непременно спазете обещанието си. Или най-добре – отведете едно дете у дома. Подарете му ДОМ!”
- Б., почти на 11 години.
Снощи редактирах писмото си. Махнах тази част, която се отнасяше до мен. Просто реших, че засега тя не е толкова важна.
Отделих в отделни "писма" това, което написаха децата ми.
И щом сте започнали да поствате писмата си тук, ще последвам примера ви. Моето стана май много дълго, ама... така го чувствам.
Визитна картичка 1
Пол: женски
Възраст: 3 месеца
Тегло: 3100 г
Ръст: 57 см
Мислех, че това го има само по филмите от войната и за гладуващите деца с издути коремчета в Африка. Оказа се, че не съм била права.
Моята току-що осиновена дъщеря изглеждаше точно така. Когато я донесохме у дома и я съблякох да я преоблека можех без усилие от разстояние да преброя тъничките й ребърца под почти прозрачната кожа. Страх ме беше да я къпя; имах чувството, че ще я нараня. Братовчедка ми имаше бебе на същата възраст, около 7 кг. Когато го вземех на ръце можех да усетя тежестта му. Моето бебе беше почти безтегловно. Не разбирах откъде имаше сили да държи главичката си изправена.
Спомням си, когато за първи път я взех на ръце, тя лежеше съвсем неподвижна, като парцалена кукличка; не смееше да помръдне, но можех да усетя как крехкото й телце се е стегнало. Милата, може би се страхуваше да не помислим, че е непослушна или капризна и да не я харесаме... На слабичкото й бледо личице очите й изглеждаха огромни. Погледът й дълбаеше като свредел сърцето ми. Тогава си помислих, че ме гледа изучаващо и с любопитство. Сега си давам сметка, че в онзи поглед имаше надежда, очакване и СТРАХ. Какво ли трябва да е преживяло едно толкова малко човече, за да гледа по този начин?
Докато разговаряхме с Директора на дома нашата кандидат-дъщеря ни гледаше изпитателно и търпеливо и някак плахо, но окуражително ни се усмихваше (или поне аз го приемах така). Сякаш ни внушаваше: „Ще се справите! Аз ще съм много добро бебе! Вземете ме!” Имах чувството, че вече съм изживявала това веднъж (но щяха да минат години преди да разбера откъде идва това чувство). Не можехме да откажем. Не можехме да разочароваме тези огромни, вперени в нас очи. Нашето „Да” означаваше ново начало: за нас – като родители, и за нея – като дъщерята, за която винаги бяхме мечтали.
Времето минаваше. Моето бебе се променяше пред очите ми. В погледа й играеха закачливи палави пламъчете, вместо ребърца вече можех с удоволствие да броя гривничките по ръчичките и крачетата й, а звънливият й смях караше краката ми да омекват.
Тя порасна и в един момент заяви, че иска братче. Знаеше, че е осиновена и искането й според нея беше основателно и изпълнимо.
Tочно тогава някъде по средата между НЕЙНИТЕ и НАШИТЕ планове се намеси СЪДБАТА или СЛУЧАЯТ. Отидохме с наши приятели до един дом, откъдето те трябваше да отведат у дома вече осиновеното си детенце. Докато чакахме да донесат бебето, моята дъщеря помоли „да я заведат за мъъъъничко при децата”. Не й отказаха. След 5 минути тя се върна с... братче.
Визитна картичка 2
Пол: мъжки
Възраст: 3 години
Тегло: 7900 г
Ръст: 82 см
Влезе сияеща: „Намерих го!” и водеше за ръка рошаво момченце с огромни маслинено-черни очи, което здраво стискаше ръката й, докато отчаяно се опитваше да се задържи на кривите си крачета и боязливо се оглеждаше наоколо. Не смееше да погледне към нас, но гледаше каката с благоговение и... надежда. Не говореше, едва вървеше. Не реагира на играчките, които му подадохме.
Попитахме.
Няма отказ.
Смесен произход.
Болнаво.
Забавено развитие – физическо, психическо, говор, може би и умствено...
Симптоми на аутизъм...
Спогледахме се. Как да постъпим?
Каката повтаря „Искам го! Не можем да го оставим тук!”
Поискахме два дни за размисъл.
Той за първи път ни погледна – СТРАХ!
На другия ден се обадихме – какво трябва да направим? Обясниха ни – тромава и сложна процедура, за да се получи отказ. Местожителство на биологичната майка – неизвестно, местожителство на биологичния баща – извън страната.
Видяхме детето след седмица. Казахме му, че ще направим всичко възможно.
Погледна ни – НЕДОВЕРИЕ.
Все още не ни допускаше в своя черно-бял свят.
Директорът на дома не искаше да повярва.
- Наистина ли искате ТОЧНО ТОВА ДЕТЕ?
- Да, точно това.
- Но то има много проблеми.
- Знаем.
- Може би никога няма да се научи да говори...
- Ще го научим.
- Има забавено развитие...
- Ще му помогнем да навакса.
- А ако не успее, тогава какво?
- Поне ще има шанс. Вие можете ли да му дадете шанс?
Не получих отговор. Много добре знаеше, че след месец-два детето ще бъде прехвърлено в друг дом, после в трети... на 18 системата ще го изхвърли на улицата, ако преди това не се е озовало в институция за деца с увреждания...
2,5 месеца по-късно.
Успяхме!
Отиваме да отведем сина си у дома
Водят го. Преоблечен. Сресан. Уплашен.
Дали разбира какво му се случва?
Трескаво местеше поглед от единия към другия. Очите му плувнаха в сълзи. Не заплака. Но и не се усмихна. Понечих да го вдигна. Отдръпна се. Но пое ръката на каката. И послушно тръгна след нея.
Отивахме си у дома...
Беше прекарал 38 месеца и 5 дни в институция. 27 888 часа...
Три дни му трябваха да се престраши да слезе от леглото.
Почти две седмици, за да се съгласи да прекрачи прага на апартамента и да излезе на разходка (уговорките, че след час ще се върнем, не помагаха, ревеше сърцераздиратено).
Три месеца отне първата дума – „кака”, следващата беше „вода”. „Мама” и „тати” каза след още месец.
Близо две години изминаха преди да се научи да дъвче.
На 5 и половина започна да върви стабилно и дори да тича.
На 6 и половина се налагаше да питам „Можеш ли да замълчиш поне за минута”.
Това същото онова дете ли е, което преди почти 8 години връхлетя в живота ни и прекрачи боязливо прага на нашия дом?
Същото е. И още помни онези 38 месеца. Не говори за тях. Запратило ги е някъде много дълбоко в недрата на подсъзнанието си. Но, знам, че са там. И винаги ще бъдат.
Нощ е. Децата ми отдавна спят. Растат толкова бързо. Влизам на пръсти в стаята им, оправям завивките, навеждам се да ги целуна. И си мисля за онези, другите деца, които не можах да отведа у дома. За децата, които останаха в домовете, след като аз изведох моите оттам. Кой оправя завивките им? Кой изтрива сълзите им? Кой ги целува за „Лека нощ”? С какво те са по-различни от моите деца? От вашите деца? Чии деца са всъщност? От кого зависи от „ничии” те да станат „нечии”? От мен, от теб, от вас, които „организирате” човешките съдби в дела и закони. Няма кой друг да се погрижи за децата в домовете, освен ние с вас. Защото между „ничии” и „нечии” те са НАШИ деца.
А това по-долу са писмата на децата ми:
"Преди 13 години станах част от моето семейство. Бях на 2 месеца, не разбирах много, но сега знам достатъчно за децата от домовете. Аз можех да съм една от тях. Боли ме за несправедливата им съдба. Какво ще стане с тях? Те заслужават всичко, което имам и аз." – Н., на 13 години.
„Преди 8 години сестра ми ме видя в един „детски дом”. После мама и татко направиха така, че да си ида у дома. Няма по-хубава дума от „дом”. Като кажа „у дома” и усещам нежните ръце на мама, които ме завиват и които бършат сълзите ми; спомням си силните таткови ръце, които ме вдигаха високо-високо (татко ми липсва много, но знам че ни гледа от небето и ни помага). И сестра ми, с която понякога се караме, но не можем един без друг. Понякога ми става тъжно за онези 3 години, преди да открия моето семейство или по-точно – преди то да ме открие. После си казвам „все пак хубаво стана, че ме намериха. Иначе...” Онова място не ми харесваше. Само като си помисля, че можеше още да съм там, настръхвам. И сърцето ми се свива за децата, които са още там.
Искам да кажа на всички възрастни – в домовете има много деца, които се нуждаят някой да ги обича. Обичта не струва пари. Няма нужда сте богати, да имате големи къщи или скъпи коли, за да подарите дом на едно дете. Идете до някой дом и вижте децата. Поговорете им. Прегърнете ги. Полюлейте ги на люлките. Обещайте им, че пак ще отидете и непременно спазете обещанието си. Или най-добре – отведете едно дете у дома. Подарете му ДОМ!”
- Б., почти на 11 години.
Бройте ме с неготова история - ще трябва да я напиша отново и не защото прочетох вашите (не посмях, но ще го направя), а защото днес разбрах, че нещата са се отразили много, много по-дълбоко в душата на моето дете - до една степен, който не съм предполагала в никакъв случай. Днес разбрах, че простите думи "мама" и "тати" значат нещо неподозирано за него, а усещането да имаш дом е незаменимо. Днес разбрах, колко дълбоко навътре в себе си е скътал собственото си "аз", за да може да оживее там, но само е чакал да намери своя дом, за да го извади навън и колко ужасно много се страхува, че утре ще се събуди и приказката от днес ще е изчезнала, независимо, че в приказката има и недотам добри герои...
Момичета, които поискахте паролата - можете да видите същите снимки на картичките, които са тук:
1. http://mi6lence.multiply.com/photos/hi-res/13/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F1
2. http://mi6lence.multiply.com/photos/hi-res/12/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F12%2F1
3. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F1
4. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/2?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F2
5. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/3?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F3
6. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F1
7. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/2?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F2
8. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/3?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F3
9. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/4?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F4
10. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/6?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F6
1. http://mi6lence.multiply.com/photos/hi-res/13/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F1
2. http://mi6lence.multiply.com/photos/hi-res/12/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F12%2F1
3. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F1
4. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/2?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F2
5. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/3?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F3
6. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F1
7. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/2?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F2
8. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/3?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F3
9. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/4?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F4
10. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/6?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F6
Това е моето първо писмо
Месецът е януари,денят студен и мразовит.Някъде там в едно красиво,но затънтено кътче
на България,една жена ражда поредното си дете.Ражда на вън,на снега....Като по чудо детето
проплаква и оцелява въпреки всичко.
Ето така започва живота на едно българско дете.
Срещнахме го когато вече беше на 3 месеца,заклеймен да последва съдбата на незнайния брой
братя и сестри,които сигурно са все още някъде по институциите-така наречените "домове"
В деня когато,го видяхме за първи път в живота си аз разбрах какво значи да четеш в
нечии очи.През тях аз надникнах в душата на едно 3 месечно дете и вярвайте ми това което
видях и усетих не бе нищо друго освен празнина.Той беше един паднал ангел,който очакваше
само да протегнеш ръка.
Сега този малък ангел е вече голямо момче на 8 години,но все още,но все още можеш да надзърнеш в душата му.За щастие тя вече не е празна,но пък е до болка чувствителна.Ето защо ви пращам очите на моят ангел и очите на още много,но все още паднали ангели,които чакат една ръка да се протегне.
http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/6?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F6
Надзърнете в очите им.Прочетете историите им.И ако вие го сторите,то тези малки ангели отново ще полетят,отново ще се усмихват,отново ще бъдат ДЕЦА !
Уважаеми съдници,отключете им клетката,пуснете ги да отлетят и да намерят своят дом МОЛЯ ВИ.
Месецът е януари,денят студен и мразовит.Някъде там в едно красиво,но затънтено кътче
на България,една жена ражда поредното си дете.Ражда на вън,на снега....Като по чудо детето
проплаква и оцелява въпреки всичко.
Ето така започва живота на едно българско дете.
Срещнахме го когато вече беше на 3 месеца,заклеймен да последва съдбата на незнайния брой
братя и сестри,които сигурно са все още някъде по институциите-така наречените "домове"
В деня когато,го видяхме за първи път в живота си аз разбрах какво значи да четеш в
нечии очи.През тях аз надникнах в душата на едно 3 месечно дете и вярвайте ми това което
видях и усетих не бе нищо друго освен празнина.Той беше един паднал ангел,който очакваше
само да протегнеш ръка.
Сега този малък ангел е вече голямо момче на 8 години,но все още,но все още можеш да надзърнеш в душата му.За щастие тя вече не е празна,но пък е до болка чувствителна.Ето защо ви пращам очите на моят ангел и очите на още много,но все още паднали ангели,които чакат една ръка да се протегне.
http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/6?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F6
Надзърнете в очите им.Прочетете историите им.И ако вие го сторите,то тези малки ангели отново ще полетят,отново ще се усмихват,отново ще бъдат ДЕЦА !
Уважаеми съдници,отключете им клетката,пуснете ги да отлетят и да намерят своят дом МОЛЯ ВИ.