Работна тема писма

Ето го и нашето писмо:



Когато осиновихме нашето момченце, то беше на 7 месеца. В деня на първата ни среща ни донесоха едно прозрачно, зелено човече. Синът ми е роден през юли, осиновихме го през февруари. За тези 7 месеца детето ми не беше извеждано навън дори за минута, не беше вдигано на ръце, освен за преповиване, не беше прегръщано, не беше целунато. Не беше видял слънцето, не беше вдъхнал чист въздух, не беше усетил мирис на трева, не беше чул чуруликането на птиците. Ами кой има време да ги извежда – персоналът в домовете е малко. Синът ми беше живял в дървената си клетка 7 пълни месеца. Само там. Единствената гледка за него през това време са били още 6 дървени клетки, всяка с по едно човече в нея. Първата си играчка получи на 7 месеца – синя гумена чесалка за зъби, на която той се зарадва така, сякаш му бяхме поднесли вълшебна пръчица. Синът ми – моето здраво, прекрасно, любимо, момченце.

Децата в домовете не плачат. Те знаят, че плачът не ги движи напред. Може дробовете им да се пръснат от плач, но от това не следва нищо. Ами кой има време да ги наглежда– персоналът в домовете е малко. Децата в домовете са покъртително послушни. През първият месец мечтаех синът ми да заплаче, да се събуди през нощта, да поиска нещо. Синът ми – моето здраво, прекрасно, любимо, единствено момченце.

Децата в домовете се развиват бавно. През месеците в дървената си клетка, моят син, не е бил изправян, не е бил обръщан, не е бил стимулиран за нищо. Ами кой има време да си играе с тях– персоналът в домовете е малко. Предполагам, че Маугли, детето на джунглата, отгледано от зверове, е било физически по-активно. Когато го видяхме за първи път, детето ми беше напълно кривогледо – просто очичките му не бяха имали възможност да фиксират каквото и да е, телцето му беше напълно отпуснато, гумено, на гърба му зееше огромна синина от залежаване.  Наложи се месец активна рехабилитация, за да може да настигне връстниците си. Синът ми – моето здраво, прекрасно, любимо,единствено момченце.


Децата от домовете се страхуват. Страхуват се, че лесно могат да останат отново самички на света, изгубени и беззащитни. Ами кой има време да ги утешава– персоналът в домовете е малко. Когато ги осиновят се страхуват че ще ги върнат обратно. Страхуват се че не са достатъчно добри, достатъчно красиви, достатъчно послушни и новите им родители могат да ги върнат обратно. Този страх краде от душите им още от първия миг дори на неосъзнатото изоставяне. Колкото по-дълго остане детето в институцията, толкова по-дълбок и бездънен става този страх, а травмите, които нанася могат да бъдат необратими. Когато в дома ни дойде рехабилитаторката, облечена в бяла престилка и миришеща на болница и протегна ръце към моят малък, беззащитен разсъблечен седем месечен син, той започна да пищи неистово, посиня, сключи ръчички като за молитва и ги вдигна пред лицето си, сякаш да се защити, направи гърч. Дори неговата малка, действаща на ниво инстинкт душица, беше връхлетяна от страха, че ще го върнем обратно. Синът ми – моето здраво, прекрасно, любимо,единствено момченце.

Децата в домовете са много. Хората,които искат да отгледат деца са също много. Всички чакат от двете страни на безумната дебела, административна стена, сърцата им викат едни за други, но няма отговор. Децата са непотърсени, осиновителите – безответни. В дома, от който осиновихме сина ми живееше Моника. На три години. Здраво, чудесно момиченце. Оставена в дома от самото и раждане. За три години никой от биологичните и роднини не я беше потърсил. Никой не се беше интересувал от нея дори по телефона. Майка й не й беше подарила  дори декларация за отказ от родителски права. Затова Моника живееше в дома. Три години продължаваха съдебните процедури по отнемане на родителските права над Моника. През тези години колко ли анонимни осиновители са мечтали за нея, викали са я със сърцата си, изцеждали са душите си от копнеж по желаното дете. 3 загубени години за безумно желаната, но вечно непотърсена Моника.


Дайте шанс на желаните непотърсени деца.

Благодаря, Дар за мен,за линковете към очичките.

Здравейте - аз съм Пети.
Пиша предимно в друг форум в Зачатие, но често влизам тук и чета.
Знам за инициативата ви и ви подкрепям напълно .Обещах на Фокси, че ще помогна с каквото мога.

Извинете ме, но в момента нямам възможност да изчета всички страници от настоящата тема . Въпроса ми е къде да пратя писмото с нашата история?

П.п. Фокси, съжалявам хич не ме бива в писането, но се постарах .

peti_pati , виж най-първия пост в тази тема.

Благодаря ти 

Дефи, благодара за прекрасното писмо   . Плаках през цялото време ... и ме амбицира както не съм очаквала.

Момичета    благодаря ви!
Благодаря ви за сълзите! Благодаря ви за препълненото ми сърце!
Благодаря ви, че ви има!

 

Момичета, разплакахте ме. Обикновено това (проливането на сълзи) го правя през ноща, скрита в завивки и възглавници, но с писмата си разбихте моя железен стоицизъм. По принцип сдържам емоциите си на обществени места, но днес рева на работното си място. Препрочитам ги по 100 пъти и все така ми действат. Което ми дава надежда, че ще трогне и онези дебелокожите, за които са предназначени.

Тогава:
Октомври 2005 година, прекрасен слънчев ден. Пътуваме по лъкатушещо шосе. Наоколо е пъстра есен. В друга ситуация щяхме да се наслаждаваме на красотата, но сега пътуваме като в някакъв транс. Имаме чувството, че никога няма да стигнем. Отиваме на среща … любовна да беше нямаше да ми тупка сърцето така. Тръпнем да видим момченце на 1 годинка и 4 месеца с астма, алергии, от “български” произход и три “отказа”.
Домът е в планината и е учудващо поддържан и приятен, с нова линейка пред вратата каквато не бях виждала преди в България. Стаите са слънчеви, чисти с шарени детски тапети. Посреща ни усмихната жена и ни настанява питайки нещо. Аз не чувам, трепери ми брадичката, почти рева.
Зад вратата също се чува рев който ни наближава все повече и … една леля влиза с най-красивото мулатче което съм виждала някога от чиито големи очи с дълги мигли се търкалят сълзи като бисери. Обиден е, че е отделен от другите деца. После разбираме, че изолаторът за него е често явление и неприятна емоция. За 16 месеца живот “малчо” е боледувал 11 пъти от които 3 в болница. Живее с по-големите каки и батковци след като е паднал два пъти от кошарата си. Вечно ухапан, с рана, набит, сополив, борещ се за нещо, но … невероятно къдрав. Щом вижда играчката, която му носим ни признава поне за малко.
Знам, че това е МОЕТО дете. Идваме да го видим още два пъти между две болести и два “изолатора”.
Времето до 28 ноември когато идваме пак в планината да го вземем се точи бавно. Качваме го плачещ в колата и нежелаещ да се отделя от другите деца. Изпращат го всички лели и го целуват защото бил “специален”. Така и не разбрах защо – бързах да си ходим в къщи.
В “къщи” се държи така, като че ли винаги е живял у нас. Реве ми се като го гледам колко е послушен – не рови по шкафовете, идва веднага щом си чуе името, подрежда си играчките, храни се сам … на година и пет месеца!!! Мрази да му сменят памперса (има рани по гръбчето), да бъде преобличан, трепери като кученце и се раздира от рев докато го мием и къпем, няма търпение да му сипя храна в чинийката, тъпче се с космическа скорост, не изпуска играчка от ръката си за нито една секунда (да не му я вземе някой). Не ни изпуска от очи и в тоалетната. Всичко правим на отворени врати. Ходи на пръсти за да има видимост към всички предмети и дейности. Клати се нощем, смуче си палеца. Гърдичките му свирят, не секва реката от сополи, кашля като тютюнджия..
Сега:
Част от “тена” му се поизми постепенно. Реве ако се пропусне къпането вечер. Не си смучe пръста, но се клати когато е преживял емоционален ден или сме били разделени за няколко дни. Няма сополи, не кашля, диша “чисто”.
Покрай инхалатора се научи да брои. Разбра, че играчките са си негови и никой няма да му ги вземе. Алергиите отшумяха, спряхме след една година "обдишване" с инхалациите. Лидер в игрите и детската градина. Знае много стихотворения, четем книжки до побъркване, обожава да рисува с “боишки”. Раздава целувки наред. Кара ски. Ходи на плуване. Висок е 1 метър и тежи 17 килограма. Все още е болезнено тревожен при всяка раздяла -  на градина, при баба, в детския кът – винаги иска да сме му “под око”. Повтаряме си по 20 пъти на ден колко много се обичаме и се целуваме постоянно (за ужас на бабите и дядовците). Иска сестриче “веднага”.
Избира си храната, не се тъпче, храни се с нож и вилица … вече е палав за наша радост. Отстоява си правата, но не с рев а с доводи.
Какво ли сми правили преди да стане “наш” …

Готова съм и с нашите две истории в едно писмо.

Ти ли? Ти ли не можеш да списваш??? Ама, че сме дърти, иначе ми иде да ви оскубя плитките!

Момичета,
Разпечатвам писмата ви и...знаете ли, би се получила наистина една доста силна книжка...в тях няма много цифри като в официалните доклади и статистиката, но те карат да съпреживееш историята на всеки.
На мен лично, сърцето ми ще извфръкне, докато чета всяка една история.

Зойче, браво за куража, знам колко ти коства. 

И аз мисля да си разпечатам писмата ви и да си ги прибера в една папка и на всяка много разбираща майка, която ми каже, че нямам нужда от майчинство за дете на 2 години, щото то само може да се обслужва, ще я показвам.

Спам:
Може и да я хлопнеш с папката по главата от мен 

Момичета  
Извинете , че ви се набърквам така... но не се сдържах.

Първо: Прекрасни писма. Позволих си да ги прочета, копирам, препрочита и порева мъничко. Много ми е трудно с думи да опиша чувствата, които предизвикват в мен...

Второ: Добра идея е да се разпратят писмата, но дали ще стигнат до получателя точно, или до овчедушната секретарка (решила да не занимава шефа с глупости)?

Писмата са прекрасни. Могат да се разпратят до преса, познати, други форуми.
Колкото повече се дава гласност на един проблем, толкова по-бързо се намират начини за решаването му.

Мдааа, затова ще ги сложа в папка с дебели корици.