BAN, тук няма място за сърдене, нито за упреци. Всички сме различни и всеки си носи кръста, както може. Няма универсална рецепта. Няма панацея.
- Публикувана: 13 окт. 2007, 19:34 ч.
- Последно мнение: 9 ноем. 2007, 17:07 ч.
За анонимността, даряването и борбата..
Майната им! Да си мислят и правят каквото си искат, аз съм бременна!". Но не става така. Чакаме, чакаме дълго. Аз например чакам от 3 години и междувременно в работата не трябва да показвам, че най-много от всичко искам да спра да работя. И докато чакам не мога да си позволя в работата да ме забравят когато планират бюджета за отдела, когато резпределят новите проекти и след това възнагражденията от тях. Работата и доброто отношение ми е нужна - най-малкото за да мога да си платя безумно скъпите прегледи, манипулации и лечение. И най-лошото е, че не знам колко дълго ще ми е нужна, защото не знам още колко ще чакам..."
За даряването на яйцеклетки, не знам, не съм мислила, може би по скоро не, ама те май ги взимат от по-младички /от 36 годишни, едва ли/.
Аз не говоря за проблема почти с никого извън приятелките ми от форума. Откак не живея в родния ми град, не мога да се сближа нито със съседи, нито с колеги достатъчно, че да им споделям за такива неща. Роднините въобще не се интересуват от мене. Освен мама и татко, разбира се. Но и с тях не говорим за проблема. С малкото хора, на които съм разказала, също не говорим за проблема. На приятелите, които са ми споделили за лични проблеми като липсата на половинка, също не споделям, защото чувствам, че за тях моят проблем не би изглеждал сериозен - впрочем, за всеки неговият проблем си е най-страшен. Много пъти, когато някой започне да ми се оплаква за пореден път, ми иде да изкрещя: "А на мен знаеш ли какво ми е вече 4 години!!! Това, че не съм се оплаквала, не значи, че трябва да ме третираш като кошче за отпадъци". Но аз съм си такава, трудно говоря за себе си.
Както и да е, де, темата беше всъщност за срама от безплодието и подлагането на АРТ процедури. Все се заричам, че когато успея (ако), буквално ще закача на блузата табелка "Бременна от ин витро" и ще разкажа на всички, даже на тези дето не се интересуват, за моята история. А до тогава, нали знаете как е - правя се на приятно разсеяна всеки път като се заговори за бебета, и се преструвам, че темата изобщо не ме вълнува. Правя ги заради необходимата доза суеверие да не се говори за нещо преди да е станало факт... Или поне така си успокоявам съвестта.
А за даряването на яйцеклетки, мисля, че никога няма да ми се наложи да изпитам дилемата "да даря, или да пазя за себе си". Млада съм, но с 1 яйчник, ендометриоза и зле реагирам на стимулация. В някой други живот може би
Както и да е, де, темата беше всъщност за срама от безплодието и подлагането на АРТ процедури. Все се заричам, че когато успея (ако), буквално ще закача на блузата табелка "Бременна от ин витро" и ще разкажа на всички, даже на тези дето не се интересуват, за моята история. А до тогава, нали знаете как е - правя се на приятно разсеяна всеки път като се заговори за бебета, и се преструвам, че темата изобщо не ме вълнува. Правя ги заради необходимата доза суеверие да не се говори за нещо преди да е станало факт... Или поне така си успокоявам съвестта.
А за даряването на яйцеклетки, мисля, че никога няма да ми се наложи да изпитам дилемата "да даря, или да пазя за себе си". Млада съм, но с 1 яйчник, ендометриоза и зле реагирам на стимулация. В някой други живот може би
Чета тази тема откакто е "пусната". И се чудя какво да кажа. Не че нямам позиция по въпроса... При мен проблемът е "двоен" - мъжки и женски фактор. За себе си вече свободно обяснявам какъв ми е проблема, но за половинката - и дума не обелвам. То, аз съм си самодостатъчна за оправдание, но мъжа ми не иска да се знае нищо, не ми позволява и аз да говоря. Родителите му не знаят нищо по въпроса... Защото неговата позиция е следната: пред теб ще съчувстват, ще проявят разбиране, а зад гърба ти - пак познатите приказки, които момичетата вече са цитирали...
За даряването - бих дарила, но годините ми не го позволяват (за съжаление). Дори се бях уговорила с една моя приятелка, че ще направя такова нещо, но така се стекоха обстоятелствата, че тя се отказа от каквито и да било повече опити в тази насока....
Зная, че трябва да се говори по проблема, но... винаги има едно такова "но" - ето, в моя случай нещата са пример доста добър, щото като сме с мъжко-женски фактор, показваш и двете страни на проблема, но все пак за мен спокойствието и желанието на мъжа ми са по-важни от "отварянето" на очите на хора, за които аз съм никоя.... А както споменават и другите момичета - за всеки неговия си проблем си е най-важен и най-голям.
За даряването - бих дарила, но годините ми не го позволяват (за съжаление). Дори се бях уговорила с една моя приятелка, че ще направя такова нещо, но така се стекоха обстоятелствата, че тя се отказа от каквито и да било повече опити в тази насока....
Зная, че трябва да се говори по проблема, но... винаги има едно такова "но" - ето, в моя случай нещата са пример доста добър, щото като сме с мъжко-женски фактор, показваш и двете страни на проблема, но все пак за мен спокойствието и желанието на мъжа ми са по-важни от "отварянето" на очите на хора, за които аз съм никоя.... А както споменават и другите момичета - за всеки неговия си проблем си е най-важен и най-голям.
Винаги съм говорила за проблемите ни свързани със стерилитета. Не мога да забравя през какво съм минала, а и не искам.
Опитвам се да помогна с каквото мога, но почти няма с какво
. Надявам се поне, че давам мъничко надежда на тези, които все още не са успели. Затова и продължавам да влизам в Проблемно и да пиша в част от темите.
Имам проблем с публичността, но това не е свързано със стерилитета - характер.
Яйцеклетки бих дарила категорично. Никакви съмнения и притеснения нямам. Но диагнозата ми май не го позволява.
Гордея се, че децата ми са толкова чакани и желани, а второто е ин витро.
Опитвам се да помогна с каквото мога, но почти няма с какво
. Надявам се поне, че давам мъничко надежда на тези, които все още не са успели. Затова и продължавам да влизам в Проблемно и да пиша в част от темите. Имам проблем с публичността, но това не е свързано със стерилитета - характер.
Яйцеклетки бих дарила категорично. Никакви съмнения и притеснения нямам. Но диагнозата ми май не го позволява.
Гордея се, че децата ми са толкова чакани и желани, а второто е ин витро.
Все се заричам, че когато успея (ако), буквално ще закача на блузата табелка "Бременна от ин витро" и ще разкажа на всички, даже на тези дето не се интересуват, за моята история. А до тогава, нали знаете как е - правя се на приятно разсеяна всеки път като се заговори за бебета, и се преструвам, че темата изобщо не ме вълнува.
Чудя се наистина защо се преструваме, че нямаме проблем, просто защото вече ни иде да крещим от болка, когато хората ни подкачат с обикновените думи: Айде няма ли да имате бебе! Отнасят се с нас като че ли ние не искаме да имаме деца. Затова ние не се впускаме в подробности, за да не ни казват да се успокоим и да не мислим за това. Анонимността не е истинска анонимност, имайки предвид, че хората около нас години наред ни гледат без бебе. Но откъде накъде всички клюкари трябва да ни знаят диагнозите 
За яйцеклетка, бих дарила, стига със сигурност да си имам и собствени деца.
За яйцеклетка, бих дарила, стига със сигурност да си имам и собствени деца.
Някъде някой по-горе беше казал, че собствените проблеми, винаги са по-големи от тези на околните ... Ами да така е!
Миналата година, когато направих спонтанен аборт, един приятел и жена му претърпяха раздяла. Та той минаваше покрай нас, ние тъкмо се връщахме от гости (където имаше и бебе) и бяхме паркирали и аз нещо бях много разстроена, та си поплаках в колата .. отплеснах се ... Та точно в този момент дойде въпросният приятел, влезна на гости и започна да се оплаква, за раздялата и колко му било трудно и т.н Аз видимо поддута от рев и той тръгна да ми обяснява, че нашата загуба не била толкова голяма, пак сме щели да си имаме дете, а видиш ли неговия си проблем е на светлинни години напред от нашият. .... Какво да му обяснявам ....
В последствие се оказа, че преди да се ожени за въпросната дама, тя е правила аборт - решението е било на двамата Е как такъв човек би разбрал болката ни ...???? Няма как. А за съжаление това не е еденичен случай
Миналата година, когато направих спонтанен аборт, един приятел и жена му претърпяха раздяла. Та той минаваше покрай нас, ние тъкмо се връщахме от гости (където имаше и бебе) и бяхме паркирали и аз нещо бях много разстроена, та си поплаках в колата .. отплеснах се ... Та точно в този момент дойде въпросният приятел, влезна на гости и започна да се оплаква, за раздялата и колко му било трудно и т.н Аз видимо поддута от рев и той тръгна да ми обяснява, че нашата загуба не била толкова голяма, пак сме щели да си имаме дете, а видиш ли неговия си проблем е на светлинни години напред от нашият. .... Какво да му обяснявам ....
В последствие се оказа, че преди да се ожени за въпросната дама, тя е правила аборт - решението е било на двамата Е как такъв човек би разбрал болката ни ...???? Няма как. А за съжаление това не е еденичен случай 
........Но откъде накъде всички клюкари трябва да ни знаят диагнозите
За яйцеклетка, бих дарила, стига със сигурност да си имам и собствени деца.
За яйцеклетка, бих дарила, стига със сигурност да си имам и собствени деца.
За дарените яйцеклетки - никой не може да гарантира, че даряващата жена със сигурност ще забременее. Какво ще стане, ако дарителката не забременее, а приемателката да?
За дарените яйцеклетки - никой не може да гарантира, че даряващата жена със сигурност ще забременее. Какво ще стане, ако дарителката не забременее, а приемателката да?
Зависи от дарителката, от нейното благородство, от личните качества на отделния човек.
Колкото до създаването на подобен регистър, определено съм съгласна
Само си мисля дали ще има ефект
, дали ще трогнем някой чиновник/чиновници, защото те и болните деца от рак знаят кои са, но това не пречи да не им се отпускат средства за адекватно лечение. За дарените яйцеклетки - никой не може да гарантира, че даряващата жена със сигурност ще забременее. Какво ще стане, ако дарителката не забременее, а приемателката да?
Ами какво? Божа работа, бих казала. Остава радостта, че си помогнал на някого, който се е борил също като теб. То и без да даряваш пак не знаеш какъв ще е резултата. Можеш само да се молиш.
Възможно ли е да се направи такъв регистър и по-скоро доколко той би обхаванал всички двойки с репродуктивни проблеми?
Днес ми е крив ден... 
В такъв ден ми се "развихря перото" и ми е лесно да си излея мислите.
Споделих си мнението в темата на Киа за репортажите по телевизията и защо не сме активни в тези изяви. Темата ми е много близка и много съм мислила по нея.... Ще копирам и тук това, което написах там - малко по-различен поглед... Все пак има и друга страна.
"Момичета, много силно ви подкрепям и ви се възхищавам за смелостта да направите това, което правите.
Аз също съм една от потърпевшите - наложи се д-р Попов да ми подправи диагнозата, за да имам право на инжекции (защото видите ли преди 13 години съм забременяла и това за касата не е стерилитет!!!), после си купувах Диферелин, защото чаках 4 месеца за полагащия ми се, а сега се налага него да го продавам.
Но пиша не толкова, за да разкажа това, а за споделя защо аз не съм толкова активна в тези инициативи. Подозирам, че за доста момичета, причините може би са сходни. Нека само не ви звучи като оправдание. Публичността е това, което ме плаши. Плаши ме това, че трябва да застана и да кажа пред всички, че имам проблем - пред всички, които ме познават в другия ми живот - роднини, колеги, приятели от компании, тези, за които съм безгрижна и щастлива. Не говоря за срам, не ме разбирайте погрешно, говоря за страх. Страх, че всички ще започнат да гледат на мен като на нещо счупено, което трябва да се поправи, като на обект, който трябва да бъде съжаляван, който трябва да бъде разпитван час по час как е и има ли някакви хубави новини и т.н.
И, разбира се, никак не е маловажен проблема с работата. За съжаление в кариеристичния свят, в който работя, да обявиш, че искаш дете, искаш го сега и дето се казва може да стане всеки момент (дай боже) не е точно най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за професионалното си развитие. Това моментално ще те изхвърли от всички дългосрочни и добре платени проекти, от всички планове за бъдещо повишение (особено ако става въпрос за някаква управленска позиция), от планирани повишения на заплатата и очаквани бонуси. Да не говорим, че ако заявиш публично, че имаш проблеми, за работодаделят ти това означава евентуална проблемна бременност, означава болничен, означава излизане в майчинство по-рано от предвиденото. И ако бременността се случи тогава когато я искаме, ще си кажем "Майната им! Да си мислят и правят каквото си искат, аз съм бременна!". Но не става така. Чакаме, чакаме дълго. Аз например чакам от 3 години и междувременно в работата не трябва да показвам, че най-много от всичко искам да спра да работя. И докато чакам не мога да си позволя в работата да ме забравят когато планират бюджета за отдела, когато резпределят новите проекти и след това възнагражденията от тях. Работата и доброто отношение ми е нужна - най-малкото за да мога да си платя безумно скъпите прегледи, манипулации и лечение. И най-лошото е, че не знам колко дълго ще ми е нужна, защото не знам още колко ще чакам...
Не знам, защо го написах всичко това - явно съм имала нужда да го изкажа.
Сигурна съм че не всички мислят като мен и много от вас ще ме разпънат на кръст заради страха и за това, че заради такива като мен е трудно и с отношението на касата, и на околните, и на обществото като цяло. Сигурно ще са прави, но аз не съм толкова смела, колкото вас.
Възхищавам ви се искрено и ви подкрепям духом във всичко, което правите.
Но хората сме различни и аз просто не мога да бъда такава. "
В такъв ден ми се "развихря перото" и ми е лесно да си излея мислите.Споделих си мнението в темата на Киа за репортажите по телевизията и защо не сме активни в тези изяви. Темата ми е много близка и много съм мислила по нея.... Ще копирам и тук това, което написах там - малко по-различен поглед... Все пак има и друга страна.
"Момичета, много силно ви подкрепям и ви се възхищавам за смелостта да направите това, което правите.
Аз също съм една от потърпевшите - наложи се д-р Попов да ми подправи диагнозата, за да имам право на инжекции (защото видите ли преди 13 години съм забременяла и това за касата не е стерилитет!!!), после си купувах Диферелин, защото чаках 4 месеца за полагащия ми се, а сега се налага него да го продавам.
Но пиша не толкова, за да разкажа това, а за споделя защо аз не съм толкова активна в тези инициативи. Подозирам, че за доста момичета, причините може би са сходни. Нека само не ви звучи като оправдание. Публичността е това, което ме плаши. Плаши ме това, че трябва да застана и да кажа пред всички, че имам проблем - пред всички, които ме познават в другия ми живот - роднини, колеги, приятели от компании, тези, за които съм безгрижна и щастлива. Не говоря за срам, не ме разбирайте погрешно, говоря за страх. Страх, че всички ще започнат да гледат на мен като на нещо счупено, което трябва да се поправи, като на обект, който трябва да бъде съжаляван, който трябва да бъде разпитван час по час как е и има ли някакви хубави новини и т.н.
И, разбира се, никак не е маловажен проблема с работата. За съжаление в кариеристичния свят, в който работя, да обявиш, че искаш дете, искаш го сега и дето се казва може да стане всеки момент (дай боже) не е точно най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за професионалното си развитие. Това моментално ще те изхвърли от всички дългосрочни и добре платени проекти, от всички планове за бъдещо повишение (особено ако става въпрос за някаква управленска позиция), от планирани повишения на заплатата и очаквани бонуси. Да не говорим, че ако заявиш публично, че имаш проблеми, за работодаделят ти това означава евентуална проблемна бременност, означава болничен, означава излизане в майчинство по-рано от предвиденото. И ако бременността се случи тогава когато я искаме, ще си кажем "Майната им! Да си мислят и правят каквото си искат, аз съм бременна!". Но не става така. Чакаме, чакаме дълго. Аз например чакам от 3 години и междувременно в работата не трябва да показвам, че най-много от всичко искам да спра да работя. И докато чакам не мога да си позволя в работата да ме забравят когато планират бюджета за отдела, когато резпределят новите проекти и след това възнагражденията от тях. Работата и доброто отношение ми е нужна - най-малкото за да мога да си платя безумно скъпите прегледи, манипулации и лечение. И най-лошото е, че не знам колко дълго ще ми е нужна, защото не знам още колко ще чакам...
Не знам, защо го написах всичко това - явно съм имала нужда да го изкажа.
Сигурна съм че не всички мислят като мен и много от вас ще ме разпънат на кръст заради страха и за това, че заради такива като мен е трудно и с отношението на касата, и на околните, и на обществото като цяло. Сигурно ще са прави, но аз не съм толкова смела, колкото вас.
Възхищавам ви се искрено и ви подкрепям духом във всичко, което правите.
Но хората сме различни и аз просто не мога да бъда такава. "
не съм имала вашите проблеми, но бих изпитвала горните чувства, без страха от приятели - щото ако не ме кефи отношението им ще го кажа направо в очите /но това вече си зависи от човека и неговите приятели/
но за работата съм съгласна - крих 3 месеца /доста трудни за мен - с повръщане и гадене/ и работех като вол, от страх да не изгубя работата си. и съм срещала неразбиране - въпреки добрите чувства на шефовете към мен, просто когато им трябвах да работя - това, че съм бременна и минава 15ч - и трябва да хапна все пак за обед - нямаше значение.....а държа да кажа, че моите шефове са наистина добри хора и не са го правили от лошотия...а какви има.....бих казала че съм работила като вол въпреки проблемната си бременост и дори колежките не проявиха кой знае какво съчувствие /все млади и всичките БЪДЕЩИ майки..../ - дето на тях пък въобще нищо не би им струвало. дали беше че не знаеха как да помогнат, дали от незаинтересованост, дали от др .... но е факт
така че БАн - разбирам те за работата на 100% - и поради тази причина ако иам проблем бих предпочела и аз да остана анонимна
за дарение на яйцеклетки
- нека има повече инфо за процедурата
- за това всъщност какво даряваш - те.е генетично до колко детето е твое при такава бремност....
- повече публичност за всичко около такова даряване - от това дали е легално, до това къде и кой може да го извърши и въобще всичко свързано с него
аз не знам дали бих дарила защото нямам инфо по въпроса - ако имах повече знания щях да кажа
и затова давамъ съвет - почнете поне от тук - повече публичност за това даряване, повече информираност и възможност човек да реши - иска ли да дари или не
иначе инфо имат обикновено хора с порбелми със забременяването, а това стеснява кръга на възможните дарители
- нека има повече инфо за процедурата
- за това всъщност какво даряваш - те.е генетично до колко детето е твое при такава бремност....
- повече публичност за всичко около такова даряване - от това дали е легално, до това къде и кой може да го извърши и въобще всичко свързано с него
аз не знам дали бих дарила защото нямам инфо по въпроса - ако имах повече знания щях да кажа
и затова давамъ съвет - почнете поне от тук - повече публичност за това даряване, повече информираност и възможност човек да реши - иска ли да дари или не
иначе инфо имат обикновено хора с порбелми със забременяването, а това стеснява кръга на възможните дарители
catnadeen, кръга на потенциалните дарители е точно от хората с проблемно забременяване. Защото даряването на яйцеклетки не е като даряването на сперма.
То става при АРТ процедури със стимулации, когато жената прави достатъчно на брой фолкули и качествени такива, и освен за собственото си забременяване може да помогне за това и на някой друг.
Детето от бременност с донорска яйцеклетка носи гените на мъжа, генетично няма да има нищо общо с жената, освен ако донора не е роднина /незнам тук закона как е уреден/.
До колкото знам в България не се прилага стимулиране на здрави, млади жени и използването на яйцеклетките им единствено за дарение. Гледала съм филми в САЩ, където очевидно е законово установено.
То става при АРТ процедури със стимулации, когато жената прави достатъчно на брой фолкули и качествени такива, и освен за собственото си забременяване може да помогне за това и на някой друг.
Детето от бременност с донорска яйцеклетка носи гените на мъжа, генетично няма да има нищо общо с жената, освен ако донора не е роднина /незнам тук закона как е уреден/.
До колкото знам в България не се прилага стимулиране на здрави, млади жени и използването на яйцеклетките им единствено за дарение. Гледала съм филми в САЩ, където очевидно е законово установено.
