напоследък ме измъчва една мисъл и реших да споделя с Вас.
Пиша анонимно, защото ме е срам и това си е
Чета много във форума и се натъквам постоянно на нещо което ме накаро да се замисля. Непрекъснато се пише - добре че бяха приятелките, споделих с приятелите, намерих опора в тях и т.н
Може да се каже че нямам приятели - нито от мъжки, нито от женски пол. Травиално. Иначе съм много общителна, бих казала че нормален разговор поддържам без проблем НО - мъжете приятели през годините в един момент или от много близки са се оказвали мои гаджета, или съм почувствала че имат такива намерения и съм се отдалечавала, или уж са ми били приятели, но докато не си намерят половинка в живота и тогава разбирам, че са ме приемали не като приятел, а като жена и затова повече не ме ценят... но това да кажем е нармално за мъжете.
Жените - не ме харесват
Не съм грозна, но не съм и Памела Андерсън, но все излиза че някой се пази от мен. Изключително моногамна съм. Не поглеждам чужд мъж. Имам си годеник от 4 години и т.н
И така се отзовах на прага на 30-те без кьорав истински приятел , ако мога така да се изразя.
Имам предвид не познати, а приятели, с които да си споделяме мъките и радостите , като в училище - инфантилен пример но горе долу за това става въпрос.
Всички се разбягаха в чужбина, нови приятелства някакси не стават - Вие как сте на тази тема?
Имате ли приятели или семейството е вашата крепост?
Може да е тъпо на фона на всички теми за изневери и други истински проблеми, но на мен това ми тежи.
Избягвате ли неомъжени приятелки?