Това са и моите мисли и чуства,моите стахове,моят гняв...Миличка ,дано бързо се възтановиш,бъди сила...Трябва да продължиш напред...длъжна си
- Публикувана: 17 ноем. 2007, 17:42 ч.
- Последно мнение: 24 дек. 2007, 17:05 ч.
И КОГАТО ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ......
Вси4ко което си написала е то4но това което 4увствам и аз!Много то4но казано!Прегръщам те! МАЛШАНС – възможно ли е с една-единствена дума да се обясни края на един живот, който още не е започнал ?! Идва внезапно, без предупреждение, цапардосва те право в лицето и не те оставя да си поемеш дъх, да осъзнеш какво става, хваща те неподготвен....... Но това е нелепо – кой родител е ”подготвен” да загуби детето си ?!?!?!!
Дълго преживявах това, което в момента пиша. Изпитвам нужда да го споделя. Вероятно ще разстроя доста хора, ще бръкна дълбоко в раната, но искрено се надявам, че тази моя изповед ще помогне на други родители, преживели загуба, да не се страхуват от това, което преживяват и да си дадат обяснения за много чувства, емоции, реакции, мисли.
Моята история започна с една желана първа бременност, без видими усложнения и проблеми и завърши с бездушно-безпристрастно наречения в медицината „късен спонтанен аборт” в 20 гестационна седмица. Мамите, които са го преживели, знаят, но за непросветените да кажа - това представлява истинско раждане, при което майката изживява ужаса и мъката да роди детето си с пълното съзнание, че то няма никакви шансове да живее. Животът приключа тогава, когато в действителност трябва да започне.... За мен лично това беше първият момент в живота ми, в който съм се чувствала истински безпомощна да променя каквото и да било. Целият ти свят започва главоломно да се разпада, попадаш в някакво безвремие, блуждаеш някъде между болката и отчаянието и се питаш това наистина ли се случва, а съзнанието ти инстинктивно отказва да приеме, че кошмарът е истина.
За лекарите всичко приключва когато са „спасили” майката, абразиото е направено без усложнения и инфекцията е овладяна. Надеждите, радостите, целият свят, който си носил в утробата са „плод”, „ембрион” с летален край.... За мамите, загубили рожбата си, това е началото на един дълъг и уви, труден път, който трябва да извървят. За това иде реч в моето писание.....
ЗА БОЛКАТА. В началото е само тя, всъщност цялата си болка. Тя се е настанила навсякъде, заела е всяко кътче на плачещото ти сърце. Обикновените хора казват „времето лекува”. Ние, „необикновените” вече човеци, знаем, че ТЯ никога повече няма да си отиде. Просто с времето ние свикваме да живеем с нея, почти успяваме да се споразумеем с болката по нашето дете – отделяме й съкровено място в сърцето си, а тя отстъпва пространство, за да може там отново да влезе обичта, която ни е толкова необходима, за да продължим..... Освен това вече знам със сигурност – по-страшна от физическата е душевната болка.
ЗА ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА. Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Какво пропуснах? Направих ли всичко възможно, за да не се стигне дотук? Непрестанно си задаваш въпроси и търсиш отговори, които в повечето случаи не съществуват. Уж правих всичко, което предписваха лекарите, което препоръчват дебелите книги за щастливи бременни и отглеждането на още по-щастливи деца, държах се така, както се очаква от отговорна бъдеща мама: спазвах здравословен режим, ходех редовно на прегледи, напривих всички необходими изследвания, редовно си вземах витамините и фолиевата киселина. Дори през живота си никога не съм пушила!!!! А ЗАЩО тогава се случи? Поисках да видя бебо, но само отдалеч, а трябваше да си взема истински сбогом.... На този и по-късен етап от бременността, когато ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ, една майка трябва да има възможност да се сбогува с детето си. Иначе ще се измъчва и съжалява цял живот.
ЗА ГНЕВА. Обзема те неочаквано, провокират го на пръв поглед обикновени случки и ситуации в ежедневието: сияеща жена с големия корем на бременна, ядосана майка, тичайки след малкия палавник, колежката, която съобщава радостно, че за пореден път ще става баба. Или някоя позната, която спокойно и с цигара в ръка разказва за абортите си по желание, защото към съответния момент една бременност и едно дете не са се вписвали в плановете й. А после без проблем забременява, износва и ражда здраво дете, разбира се когато вече това пасва на житейската й програма. И този вечен въпрос ЗАЩО? ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН? Поглеждам майка ми и се хващам, че ме обзема някакъв особен гняв и към нея. Защото е имала щастието да бъде два пъти успешно бременна !?!?!?!!! Веднага схващам колко абсурдна и безумна е тази мисъл – та нали аз съм също нейно дете – успешният край на първата й бременност. Срамувам се, но това е факт – помислих си го.
ЗА СТРАХА. Неусетно се промъква, ей така между другото. Но поставя бариери пред всяко ново начинание, дори само при мисълта да започнеш нещо. Сковава те в най-важния момент когато трябва да вземеш решение, да направиш първата стъпка по пътя по-нататък. Няма ли да се случи отново? Ще намеря ли сили да продължа, за да дам шанс на друго бъдещо дете, на човека до мен, на себе си? Ще мога ли да се справя? А ако не успея? Тези въпроси все още ме измъчват, но знам, че няма да получа отговор докато не продължа напред. И също така знам, че този страх ще ме съпътства и в бъдеще, но че ще се науча да го контролирам. В противен случай той ще вземе контрол над мен.
ЗА СУЕВЕРИЕТО. Малко преди ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ една приятелка ми беше казала, че трябва вече да си сложа червен конец на китката против уроки. Имало лоши хора с лоши очи.... Така и нямах възможност да го направя, а трябваше веднага да я послушам – толкова ли беше трудно да сложа една червена връвчица със синьо мънисто?! Може би тогава нещата щяха да са други.... А дали не изкупувам стари грехове от предишни животи? Или над мен тегне някакво родово проклятие? Опитвам се да върна живота си назад и да видя, дали не съм навредила на някого и сега това лошо дело да ми се връща като бумеранг. Напоследък сънувах странни сънищи, на които не отдадох необходимото значение. И търде често срещах мъртви птици и животни, вървейки по улиците. Това някакво предзнаменование ли е било? Рационален човек съм, но в състоянието на духа, в който се намирам, тези мисли почти естествено изплуват в съзнанието ми.
ЗА СЪСТРАДАНИЕТО. Това е нещо твърде индивдуално и приема особени форми. Странно, но си мислех, че в такъв момент ще получа най-голямо разбиране и съчувствие от жени, които вече са майки и разбира се от най-близкото ми женско обкръжение. Наистина получих цялата любов и състрадание от най-близите си и от много мами, които имат различни житейски съдби. Но трябва да призная, че най-голямото ми разочарование в това отношение дойде пак от майки, от щастливи майки, за съжаление част от тях също близки (или поне аз ги смятах за такива) – демонстрация на всякаква липса на такт и разбиране за ситуацията и състоянието, в което се намирам. И също така получих невероятно човешко разбиране от жени, които още не са изпитали майчинството, а също и от мъже. Няма правила и стандарти за човещината – човек или я носи в себе си, или само формално се числи към висшите същества, за каквито минаваме ние хората.
ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА. На другите. И моята собствена. Този обрат в съдбата ми даде ясна и по-различна представа за хората, с които се бях заобиколила. И ми наложи да направя ревизия на някои „приятелства”, познанаства, на представите за взаимоотношенията, които имах до момента. Когато се сблъскат с някаква драма на друг човек, много хора не знаят как точно да реагират или реагират неадектватно. „Ти си млада, ще имаш други деца” – по-нелепа реплика през живота си не съм чувала!!! Опитвах се да ги оправдавам за странните им реакции и липсата на разбиране, дори да търся вина в моето поведение, в изострена ми чувстителност и повишена емоционалност. Подтисках всичко, което се надигаше в мен, правех се на силна, само и само да не засегна някого, да не го поставям в неудобно положение. И се отпусках само пред определени най-близки хора. Но стига! Една жена, която е загубила детето си, има право да даде израз на болката си, на чувствата и емоциите си. Какво от това, че често плаче, лесно избухва или се затваря в себе си! Тази жена има право да прояви егоизъм. Пък другите трябва да проявят толерантност. Особено семейството и приятелите. Нали това е смисълът на тези връзки – не само в добри, но и в лоши моменти.
ЗА ПОЗНАНИЕТО. Винаги съм предпочитала знанието пред невежеството. И реплики като „малшанс” или „Бог така е решил”, защото Той прибирал при себе най-добрите и поставя на изпитания тези, които обича, ме влудяват. Освен това мисля, че в добрите дела на този свят Бог може и да има някакво участие, но зад всичко лошо, се крие мисъл и ръка човешка и Господ няма нищо общо с това. Не искам да коментирам нашите лекари и силно разклатеното ми доверие в българската медицина. За „епикризата” да не говорим – слагам я в кавички, защото това, което получих от Майчин дом, с много голямо въображение може да се нарече редовен медицински документ. Достоен е за публикация в пресата и в учебните пособия за това как НЕ трябва да изглежда такъв документ. Изчетох един куп литература, изрових всякакви информации в нета, знам вече толкова много за спонтанните аборти и преждевременните раждания, че определено ядосвам някои лекари с въпросите си - затруднявам ги и им създавам излишно работа. А никой досега не е посочил конкретна причина за това, което се случи. И това, че вероятността да се повтори отново е много малка, не ме удовлетворява. И трябва ли да загубя още деца, докато вляза в техните стандарти, за да ми обърнат достатъчно внимание и да подходят отговорно и професионално?! Някъде четох, че преждевременното раждане е механизъм на природата да защити майката. От какво е трябвало да бъда предпазена? Странно, но познанието не ми носи покой. Приятелката ми дава обяснение: „Още в Еклесиаст (Стария завет) са го написали – „и който трупа познание, трупа тъга”.
ЗА КУРАЖА да продължа и да намеря отново смисъла в това, че „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН”, въпреки всичко. Наскоро, ровейки се в нета, попаднах на една мисъл: „Надеждата не е убеждението, че нещо ще завърши добре, а увереността, че нещо има смисъл, независимо как ще завърши”. Не знам как ще завърши, но няма да се предам, а моят малък АНГЕЛ, който нося в сърцето си, ще ми вдъхва кураж.
Дълго преживявах това, което в момента пиша. Изпитвам нужда да го споделя. Вероятно ще разстроя доста хора, ще бръкна дълбоко в раната, но искрено се надявам, че тази моя изповед ще помогне на други родители, преживели загуба, да не се страхуват от това, което преживяват и да си дадат обяснения за много чувства, емоции, реакции, мисли.
Моята история започна с една желана първа бременност, без видими усложнения и проблеми и завърши с бездушно-безпристрастно наречения в медицината „късен спонтанен аборт” в 20 гестационна седмица. Мамите, които са го преживели, знаят, но за непросветените да кажа - това представлява истинско раждане, при което майката изживява ужаса и мъката да роди детето си с пълното съзнание, че то няма никакви шансове да живее. Животът приключа тогава, когато в действителност трябва да започне.... За мен лично това беше първият момент в живота ми, в който съм се чувствала истински безпомощна да променя каквото и да било. Целият ти свят започва главоломно да се разпада, попадаш в някакво безвремие, блуждаеш някъде между болката и отчаянието и се питаш това наистина ли се случва, а съзнанието ти инстинктивно отказва да приеме, че кошмарът е истина.
За лекарите всичко приключва когато са „спасили” майката, абразиото е направено без усложнения и инфекцията е овладяна. Надеждите, радостите, целият свят, който си носил в утробата са „плод”, „ембрион” с летален край.... За мамите, загубили рожбата си, това е началото на един дълъг и уви, труден път, който трябва да извървят. За това иде реч в моето писание.....
ЗА БОЛКАТА. В началото е само тя, всъщност цялата си болка. Тя се е настанила навсякъде, заела е всяко кътче на плачещото ти сърце. Обикновените хора казват „времето лекува”. Ние, „необикновените” вече човеци, знаем, че ТЯ никога повече няма да си отиде. Просто с времето ние свикваме да живеем с нея, почти успяваме да се споразумеем с болката по нашето дете – отделяме й съкровено място в сърцето си, а тя отстъпва пространство, за да може там отново да влезе обичта, която ни е толкова необходима, за да продължим..... Освен това вече знам със сигурност – по-страшна от физическата е душевната болка.
ЗА ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА. Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Какво пропуснах? Направих ли всичко възможно, за да не се стигне дотук? Непрестанно си задаваш въпроси и търсиш отговори, които в повечето случаи не съществуват. Уж правих всичко, което предписваха лекарите, което препоръчват дебелите книги за щастливи бременни и отглеждането на още по-щастливи деца, държах се така, както се очаква от отговорна бъдеща мама: спазвах здравословен режим, ходех редовно на прегледи, напривих всички необходими изследвания, редовно си вземах витамините и фолиевата киселина. Дори през живота си никога не съм пушила!!!! А ЗАЩО тогава се случи? Поисках да видя бебо, но само отдалеч, а трябваше да си взема истински сбогом.... На този и по-късен етап от бременността, когато ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ, една майка трябва да има възможност да се сбогува с детето си. Иначе ще се измъчва и съжалява цял живот.
ЗА ГНЕВА. Обзема те неочаквано, провокират го на пръв поглед обикновени случки и ситуации в ежедневието: сияеща жена с големия корем на бременна, ядосана майка, тичайки след малкия палавник, колежката, която съобщава радостно, че за пореден път ще става баба. Или някоя позната, която спокойно и с цигара в ръка разказва за абортите си по желание, защото към съответния момент една бременност и едно дете не са се вписвали в плановете й. А после без проблем забременява, износва и ражда здраво дете, разбира се когато вече това пасва на житейската й програма. И този вечен въпрос ЗАЩО? ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН? Поглеждам майка ми и се хващам, че ме обзема някакъв особен гняв и към нея. Защото е имала щастието да бъде два пъти успешно бременна !?!?!?!!! Веднага схващам колко абсурдна и безумна е тази мисъл – та нали аз съм също нейно дете – успешният край на първата й бременност. Срамувам се, но това е факт – помислих си го.
ЗА СТРАХА. Неусетно се промъква, ей така между другото. Но поставя бариери пред всяко ново начинание, дори само при мисълта да започнеш нещо. Сковава те в най-важния момент когато трябва да вземеш решение, да направиш първата стъпка по пътя по-нататък. Няма ли да се случи отново? Ще намеря ли сили да продължа, за да дам шанс на друго бъдещо дете, на човека до мен, на себе си? Ще мога ли да се справя? А ако не успея? Тези въпроси все още ме измъчват, но знам, че няма да получа отговор докато не продължа напред. И също така знам, че този страх ще ме съпътства и в бъдеще, но че ще се науча да го контролирам. В противен случай той ще вземе контрол над мен.
ЗА СУЕВЕРИЕТО. Малко преди ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ една приятелка ми беше казала, че трябва вече да си сложа червен конец на китката против уроки. Имало лоши хора с лоши очи.... Така и нямах възможност да го направя, а трябваше веднага да я послушам – толкова ли беше трудно да сложа една червена връвчица със синьо мънисто?! Може би тогава нещата щяха да са други.... А дали не изкупувам стари грехове от предишни животи? Или над мен тегне някакво родово проклятие? Опитвам се да върна живота си назад и да видя, дали не съм навредила на някого и сега това лошо дело да ми се връща като бумеранг. Напоследък сънувах странни сънищи, на които не отдадох необходимото значение. И търде често срещах мъртви птици и животни, вървейки по улиците. Това някакво предзнаменование ли е било? Рационален човек съм, но в състоянието на духа, в който се намирам, тези мисли почти естествено изплуват в съзнанието ми.
ЗА СЪСТРАДАНИЕТО. Това е нещо твърде индивдуално и приема особени форми. Странно, но си мислех, че в такъв момент ще получа най-голямо разбиране и съчувствие от жени, които вече са майки и разбира се от най-близкото ми женско обкръжение. Наистина получих цялата любов и състрадание от най-близите си и от много мами, които имат различни житейски съдби. Но трябва да призная, че най-голямото ми разочарование в това отношение дойде пак от майки, от щастливи майки, за съжаление част от тях също близки (или поне аз ги смятах за такива) – демонстрация на всякаква липса на такт и разбиране за ситуацията и състоянието, в което се намирам. И също така получих невероятно човешко разбиране от жени, които още не са изпитали майчинството, а също и от мъже. Няма правила и стандарти за човещината – човек или я носи в себе си, или само формално се числи към висшите същества, за каквито минаваме ние хората.
ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА. На другите. И моята собствена. Този обрат в съдбата ми даде ясна и по-различна представа за хората, с които се бях заобиколила. И ми наложи да направя ревизия на някои „приятелства”, познанаства, на представите за взаимоотношенията, които имах до момента. Когато се сблъскат с някаква драма на друг човек, много хора не знаят как точно да реагират или реагират неадектватно. „Ти си млада, ще имаш други деца” – по-нелепа реплика през живота си не съм чувала!!! Опитвах се да ги оправдавам за странните им реакции и липсата на разбиране, дори да търся вина в моето поведение, в изострена ми чувстителност и повишена емоционалност. Подтисках всичко, което се надигаше в мен, правех се на силна, само и само да не засегна някого, да не го поставям в неудобно положение. И се отпусках само пред определени най-близки хора. Но стига! Една жена, която е загубила детето си, има право да даде израз на болката си, на чувствата и емоциите си. Какво от това, че често плаче, лесно избухва или се затваря в себе си! Тази жена има право да прояви егоизъм. Пък другите трябва да проявят толерантност. Особено семейството и приятелите. Нали това е смисълът на тези връзки – не само в добри, но и в лоши моменти.
ЗА ПОЗНАНИЕТО. Винаги съм предпочитала знанието пред невежеството. И реплики като „малшанс” или „Бог така е решил”, защото Той прибирал при себе най-добрите и поставя на изпитания тези, които обича, ме влудяват. Освен това мисля, че в добрите дела на този свят Бог може и да има някакво участие, но зад всичко лошо, се крие мисъл и ръка човешка и Господ няма нищо общо с това. Не искам да коментирам нашите лекари и силно разклатеното ми доверие в българската медицина. За „епикризата” да не говорим – слагам я в кавички, защото това, което получих от Майчин дом, с много голямо въображение може да се нарече редовен медицински документ. Достоен е за публикация в пресата и в учебните пособия за това как НЕ трябва да изглежда такъв документ. Изчетох един куп литература, изрових всякакви информации в нета, знам вече толкова много за спонтанните аборти и преждевременните раждания, че определено ядосвам някои лекари с въпросите си - затруднявам ги и им създавам излишно работа. А никой досега не е посочил конкретна причина за това, което се случи. И това, че вероятността да се повтори отново е много малка, не ме удовлетворява. И трябва ли да загубя още деца, докато вляза в техните стандарти, за да ми обърнат достатъчно внимание и да подходят отговорно и професионално?! Някъде четох, че преждевременното раждане е механизъм на природата да защити майката. От какво е трябвало да бъда предпазена? Странно, но познанието не ми носи покой. Приятелката ми дава обяснение: „Още в Еклесиаст (Стария завет) са го написали – „и който трупа познание, трупа тъга”.
ЗА КУРАЖА да продължа и да намеря отново смисъла в това, че „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН”, въпреки всичко. Наскоро, ровейки се в нета, попаднах на една мисъл: „Надеждата не е убеждението, че нещо ще завърши добре, а увереността, че нещо има смисъл, независимо как ще завърши”. Не знам как ще завърши, но няма да се предам, а моят малък АНГЕЛ, който нося в сърцето си, ще ми вдъхва кураж.
много сьжелявам за случилото се аз прижежях сьщото преди години и то не ведньж а джапьти самоче на месец и положина и от тогажа жсичко трьгна на зад макар и да имах подкрепата на много хора никои незнаеше как се чуствам само човек които го е изживял макар да имаше намеци за много неща всичко се оправи така че имаи вяра и всичко ще се оправи жижота продьлжава и макар никои да не може да замести изгубеното знаи че на този сжят има хора които се нуждаят от теб и хора на които можеш да помогнеш успех ж бьдеще и те подкрепям
На мен пък ми предстои да се случи след като се потвърди диагнозата за сериозна аномалия на бебето и следва най-лошото - препоръчват ми категорично прекъсване на бременността по медицински показатели (дефект на коремната стена на плода).... Още не мога да го повярвам, че се случва с мен и с бебето ми...трябва да реша дали въобще, къде и как да стане това...излишно е да казвам колко искахме това момченце, то още ритка в мен, а трябва вече да се сбогувам с него....знам, само че трябва да го надживея, заради дъщеричката ми и заради самата себе си, в името на това да имам поколение за в бъдеще....Бъдете здрави 
мсбилт, ужасен избор трябва да направиш! не е редно да говоря, без да съм запозната с положението, но все пак - абсолютно сигурно ли е, че не може да се оперира веднага след раждането?
съседката ми преди седмица ми разказваше за своя приятелка, която родила момиченце с липсваща коремна стена. бебето било отписано от лекарите, даже накарали майката да го роди по нормален начин, но понеже оживяло, веднага го оперирали. след втора операция, седмица по-късно, бебето към момента е живо. доколкото знам, няма други аномалии. казали са на родителите, че след няколко години ще трябва нова операция.
уви, информацията ми не е от първа ръка и може нещата въобще да не са така оптимистични, както на мен ми бе представено.
каквото и решение да вземеш, гледай да е максимално обосновано. а вземеш ли го веднъж - не му мисли много. от много мислене постфактум полза няма, само боли глава.
понякога висшето милосърдие е да спестиш страданията на тези, които обичаш.
съседката ми преди седмица ми разказваше за своя приятелка, която родила момиченце с липсваща коремна стена. бебето било отписано от лекарите, даже накарали майката да го роди по нормален начин, но понеже оживяло, веднага го оперирали. след втора операция, седмица по-късно, бебето към момента е живо. доколкото знам, няма други аномалии. казали са на родителите, че след няколко години ще трябва нова операция.
уви, информацията ми не е от първа ръка и може нещата въобще да не са така оптимистични, както на мен ми бе представено.
каквото и решение да вземеш, гледай да е максимално обосновано. а вземеш ли го веднъж - не му мисли много. от много мислене постфактум полза няма, само боли глава.
понякога висшето милосърдие е да спестиш страданията на тези, които обичаш.
Lilibon, трогната съм, че ми писа Още веднъж моите най-сърдечни съболезнование към теб и семейството ти 
, следях темата изкъсо и гледах съпругът ти при Милен Цветков, възхищавам се на вашия кураж и сили
Най-много трябва да се замисля върху последнотото ти изречение, особено след като знам, че идва от теб...която заедно с Isrica Nadejda имате мисия в този форум и въобще в живота, убедена съм в това- като разбрах вчера за моето бебе, веднага си помислих за вас и какво сте преживяли, различно е, но много показателно...в момента разсъждавам върху това, че трябва да убия човешки живот, без да го искам ни най-малко....всички са категорични, че малформацията е от сериозните и с недобра прогноза(има 3 вида такъв тип аномалия на коремната стена)-събрала съм 3 мнения досега, мисля да се допитам и до още един специалист...нашраво не мога да разсъждавам и грам, бих го износила и родила, ако имаше наистина малка надежда.
Още веднъж моите най-сърдечни съболезнование към теб и семейството ти , следях темата изкъсо и гледах съпругът ти при Милен Цветков, възхищавам се на вашия кураж и сили Най-много трябва да се замисля върху последнотото ти изречение, особено след като знам, че идва от теб...която заедно с Isrica Nadejda имате мисия в този форум и въобще в живота, убедена съм в това- като разбрах вчера за моето бебе, веднага си помислих за вас и какво сте преживяли, различно е, но много показателно...в момента разсъждавам върху това, че трябва да убия човешки живот, без да го искам ни най-малко....всички са категорични, че малформацията е от сериозните и с недобра прогноза(има 3 вида такъв тип аномалия на коремната стена)-събрала съм 3 мнения досега, мисля да се допитам и до още един специалист...нашраво не мога да разсъждавам и грам, бих го износила и родила, ако имаше наистина малка надежда.
msbilt, много, много съжалявам за ситуацията, в която се намираш! Разбирам те толкова добре - преди 2 години и аз преживях същото. 5 мнения на лекари - и петимата категорични, че бебето в най-добрия случай ще живее ден... Разбрах за майки, които въпреки диагнозата и прогнозата решават да родят... И преди раждането, подготвят погребението... Аз не можах да направя същото, макар да се възхищавам на моралната им сила. А тя идва от вярата им - нещо, което, уви, аз нямам. И досега една част от мен, не толкова уверена в неверието ми, ме кара да се съмнявам доколко правилна е била постъпката ми... Разбирам, че не се колебаеш. Затова единственото, което мога да ти дам, е съчувствието и разбирането ми! С теб съм!
Lilibon, прегръщам те виртуално! Не можах да го направя лично - уплаших се, че няма да мога да спра сълзите си при срещата си с теб и това да е неадекватна реакция за замисъла на помена... Сгрешила съм!... Продължавам да страдам заедно с теб!
Lilibon, прегръщам те виртуално! Не можах да го направя лично - уплаших се, че няма да мога да спра сълзите си при срещата си с теб и това да е неадекватна реакция за замисъла на помена... Сгрешила съм!... Продължавам да страдам заедно с теб!
Froh,съжалявам ,че е трябвало да преживееш тази загуба.
Всяка дума,която си написала ,съм преживяла,но никога не бих могла да го напиша толкова точно,всички чувства,емоции през последната година,които така и не се научих да споделям.Чувството на гняв и на вина ,които подтиснаха всичко друго във времето.
И времето не лекува.Сълзите спират ,но как боли отвътре някъде.
Прегръщам те силно
Всяка дума,която си написала ,съм преживяла,но никога не бих могла да го напиша толкова точно,всички чувства,емоции през последната година,които така и не се научих да споделям.Чувството на гняв и на вина ,които подтиснаха всичко друго във времето.
И времето не лекува.Сълзите спират ,но как боли отвътре някъде.
Прегръщам те силно
Froh, съжалявам, че е ти си преживяла всичко това, каквото и да напиша ще прозвучи като клише, затова ти изпращам много .
msbilt, ако знаеш мила само как те разбирам, това което преживяваш в момента , аз го преживях два пъти за тази година. И двата пъти диагнозата беше една и съща, но само че първият път лекарите смятаха, че е случайност, а вторият вече знаехме за какво става въпрос. Решението трябва да бъде лично на теб и съпруга ти, защото само ти знаеш какви са ти психическите възможности да издържиш оставащите месеци от бременността.
Lilibon, приеми моите съболезнования за загубата ви. Вие сте едно много силно семейство, на което аз едновременно се възхищавам и съчувствам. Чувствам те много близка, защото аз също бях от юнските майки, но аз загубих моето детенце още в 21-та г.с. и когато разбрах за вас, много страдах, защото в Криско виждах моето дете. Изпращам ви много
каквото и да напиша ще прозвучи като клише, затова ти изпращам много .msbilt, ако знаеш мила само как те разбирам, това което преживяваш в момента , аз го преживях два пъти за тази година. И двата пъти диагнозата беше една и съща, но само че първият път лекарите смятаха, че е случайност, а вторият вече знаехме за какво става въпрос. Решението трябва да бъде лично на теб и съпруга ти, защото само ти знаеш какви са ти психическите възможности да издържиш оставащите месеци от бременността.
Lilibon, приеми моите съболезнования за загубата ви. Вие сте едно много силно семейство, на което аз едновременно се възхищавам и съчувствам. Чувствам те много близка, защото аз също бях от юнските майки, но аз загубих моето детенце още в 21-та г.с. и когато разбрах за вас, много страдах, защото в Криско виждах моето дете. Изпращам ви много