Тема за всички ,борещи се с рака!!!!

Защо се притеснявате от това да говорите и да пишете за това заболяване. Така не е правилно. Рака, ако го приемаме като обреченост и безнадеждност, ако се страхувате да говорите за него, той винаги ще се възприема като страшната диагноза-присъда. Защо да не мислим за рака като за рецидивираща хронична болест. Тогава на онези, на които предстои да се борят с него, ще им бъде по-лесно, ще се чувстват по-сигурни и по-силни. Ще могат да вярват, че ще оцеляват винаги и ще оздравяват. В борбата с тази болест надеждата е един от факторите, помагащи на процеса на излекуване.
Казвам това, защото смятам, че съм пряко засегната от всичко това. Дъщеря съм на Баба Хулиганка и винаги съм знаела от какво е болна тя, знаеше и сестра ми. Аз бях на 18 год., когато научих, сестра ми на 15. Сега, 15 год. по-късно, за мен е много по-лесно да мисля и говоря за болестта. Всичките ми приятелки и мъжът ми, че и гаджетата ми преди това знаеха за майка ми и с времето всички се научиха да гледат на нея, като на здрав човек, лекуващ се успешно, борещ се с рака, но човек, полезен на това общество, в което живее и ценен за близките и приятелите си. Никой никога не е гледал на нея като на обречена.
И още, като не говорите, как ще подготвите своите деца за онова, което би могло да се случи и на тях. Защото често рака е причинен от генетична обремененост, както е в нашия случай. Ако се случи детето ви да се разболее, трябва ли да мине по вашия път. Защо. Няма ли да е по-добре да знае предварително, да търси начини да се предпази и да знае как да се бори. Аз не се страхувам от рака благодарение на майка ми. Тя ме подготви и научи как да се пазя и как да се боря, ако се наложи.
Благодаря ти мамо!

*** напълно те разбирам. Същата съм като теб. И аз така го преживявам. С много много ревове, нерви и болка. Незнам дали ще се науча да се контролирам. Не мисля толкова за тъпата диагноза, колкото ми е болно, че не мога да имам повече деца, и че никога повече няма да сме едно обикновенно обичащо се семейство. Винаги има някаква болка между нас, която и двамата се опитваме да прикрием.

То ако ставаше с говорене ... при мен поне не се получава. Всичките ми познати знаят, всички роднини, без едната ми баба, но това не ми е помогнало въобще. Всеки сам си се бори с болката и това е. То си е вътре в човека, колкото и отвън да изглежда, че почти всичко е наред.

А това за наследствената обремененост незнам - всичките ми баби и дядовци още са си живи и здрави, на по 70-75години. Не сме имали друг някой в нашия род и никога и не съм си помисляла, че това може да ми се случи. Ходех си и редовно по лекари и все са ми казвали, че съм напълно здрава. Просто ми дойде като гръм от ясно небе, след серия от щастливи събития - сватба, бременност, раждане на детето, което толкова много исках и ...

optimistche, bez strah искам предварително да ви се извиня за това, което написах, защото съм ви чела и знам колко болна тема ви е това, че искате дете, и сигурно си мислите - та тя си има едно, какво се е затръшкала, но ... не е така, разумът ми въобще не приема мисли от този род.

незнам и аз защо писах, ама карай айде    Да си поплачим малко и да продължаваме напред 

Че аз никога не съм съжалявала майка ми. Напротив, шегуваме се с нея. Работим заедно и дори не я щадя. За мен тя е здрава, дори сега, когато ракът рецидивира и тя отново трябва да мине през цикъла на дългото и мъчително лечение. Знам, че ще се оправи, разчитам на нея, дори смятам да ходя на море, между химиотерапиите и. Тя ще работи вместо мен по това време.
Приятелите ми и познатите ми никога не са я съжалявали.
Ти не можеш да знаеш дали ще прочетеш съжаление в очите на хората, след като не си им казала. В общия случай това не се случва.

Хората са различни- както заболелите, така и околните- шарен свят. Всеки прави своя избор на кого и какво ще каже, преценява според своето мислене и чувства, предполагам вид самозащита срещу наложеното разбиране. Едва ли има универсален подход. Но съм убедена, че е много трудно в душата. Там борбата е почти поединично. В един момент, обикновено в малките часове на нощта...
Затова точно тук е най-лесно да кажеш- анонимен си (или почти), но е по-неутрално, по-неангажиращо, имаш право на избор. А най-вече е полезно за всяка една от страните. Мое мнение все пак.
Специален поздрав за ***-   . Това си е сериозна крачка. Мисля, че ще ти олекне, поне малко.
Танина, 

Не ми се искаше да се включвам,защото и аз съм дъщеря на всеизвестната баба ,но бих искала да ви предложа по различен ъгъл на дилемата,дали да кажа или сам да си го изживявам.
Аз имам дете със много сериозно увреждане,което личи от километри и което се знаеше още от раждането,няма начин да се скрие проблема.За шест години живот до момента,на моето най-прекрасно дете,което обичам безкрайно,съм виждала огромно количество съжаление в очите на околните и уверявам ви по лесно бих го приела ,ако беше насочено към мен,отколкото към детето ми,но наред с погледите,още преди въпросите ,аз започвам да говоря и да обяснявам какво и е ,и защо така....
За всичките тези години стигнах до извода ,че когато човек приеме проблема с цялата му тежест ,а когато го е приел безрезервно ,неминуемо говори свободно за него,то тогава става много по лесно,а и съжалителните погледи изчезват,дори забелязвам вече не съжаление,а уважение и съпричастност.
Знам ,че ви е трудно и знам ,че не е толкова лесно да приемеш проблем с такава тежест,но съм сигурна,че когато говорим свободно и не се страхуваме,нещата изглеждат по поносими,а и започваме да ставаме по силни и убедени, че трябва да се борим,а и го правим с огромно желание,което пък води до излекуване

Поздравявам всички ви, за оптимизма в борбата ви  

Танина...напълно те разбирам...аз нямам деца но искам да имам три. Това, че една жена има дете или деца и в детеродна възраст и кажат, че не може да има повече е жестоко.
*** добре дошла сред нас, абсолютно съм убедена, че ще ти е от полза. Аз преди не споделях и не можех да спя, бях нервна, крива, тъжна и т.н. когато започнах да споделям нещата се промениха, е не че съм станала най-прекрасния човек на света но поне се чувствам по-добре /не че снощи не сънувах погребението си/ но....такива неща се сънуват и без да знаеш, че си болен от рак. Аз дори вече казвам "Аз бях болна от рак" или "Когато бях болна..."
ean - мила...не дей така, толкова си изплашена че го усещам дори само докато те чета...Това със сигурност ще разболее и здрав човек.

Ех момичета Господ няма ли да спре вече защо,разтроих се,разтроивам се непрекъснато,а все викам ще се променя,аз едно куче да видя болно на вън и почвам да рева,сигурна съм чв всички тук сме такива.Много често и аз изпадам в депресии не ми се живее,като се гледам,тези дни ме е обхвананала страшна депресия,страх.
Kaкто казва optimistce,децата са ми най болна, тема след 10  години връзка с моя приятел,решихме да имаме дете,8 месеца пробвахме,а то не стана и защо ,защото Господ решил да ми прати изпитание понеже той обича всяка година да ми сервира все "прекрасни неща".
Найстина това е жестоко на тази възраст да ни се "забранява" да имаме деца.
Viki i mama  възхиштавам ти се,винаги съм казвала,че ако имам такова дете,никога няма да го оставя,то има нужда от тебе,то има чувства,това са най добрите същества,аз лично съм се сблъсквала и мога да кажа,че с нищо не се различни от другите,просто имат нужда от повече грижи.
Дръжте се моля ви,знам че е трудно.Обичам ви

а и още нещо Viki i mama ,това е Вики предполагам ,твойто слънце ,Прекрасна е само това ще кажа найстина..,не го казвам просто така.

Никога не ме е било срам или неудобно да говоря затова, че съм оперирана от рак. Още в началото, когато разбрах за гадта реших, че е редно всичките ми близки хора да знаят. Не им спестих нищо. Може и егоистично да прозвучи, но така май ми беше по-леко да го приема. Не знам те как са се чувствали, но никога и по никакъв начин не ми показаха, че ме съжаляват. Напротив, дадоха ми сила, кураж и вяра, че всичко ще бъде наред. Много по-лошо и вредно според мен е да се въздържаме, да крием проблемите си и да ги изживяваме сами. Не напразно има една приказка, че споделената болка е половин болка. Напълно я подкрепям. Няма нищо лошо в това да плачем. И аз го правя редовно. Днес дори ми се наложи да разказвам на едни непознати за преживяванията си и неволно се разплаках. Но живота си продължава и трябва да го живеем  .
Аз също имам едно детенце, а винаги съм искала две. Е, като не може, живот и здраве ще си осиновим.
Относно дечицата с увреждания. Това е някакъв вътрешен импулс, който лично мен ме кара да ги гледам не със съжаление, а с умиление. Всяко дете, трябва да се гледа като такова. Да расте като всички останали, с много обич... Да са живи и здрави всички!

Без Страх, господ дава изпитания на тези, които смята, че могат да се справят с предизвикателството.
Изпитания Добрия Господ ми дава откакто съм се родила и смятам, че няма да спре да ме изпитва.
Няма да започвам от рождението ми.
Ще започна от първия ден в който разбрах за диагнозата, която все пак очаквах в един божи ден.Очаквах, защото както ви каза голямата ми дъщеря, имаме фамилна обремененост, и не само.....
Просто всички в рода ни и от майчина и от бащина страна са починали от рак. Благодаря на бога, че мама е все още жива и няма никакви оплаквания от този характер..
Диагнозата ми я поставиха преди 15 години, на сестра ми преди 1.
Казвам диагнозата, защото не мога да приема и до този момент, че аз съм болна. Как да приема, като нищо не ме боли, като никога не ме е боляло, като не бях ползвала нито един ден болнични за себе си.
 Шока беше страхотен  макар, че знаех, че в един ден ще се случи може би!!!
Но се случи. Реакцията ми беше светкавична - видях, обадих се на приятел, записа час на следващия ден....
Тайно в себе си се надявах да не е точно това от което се страхувах.
Оказа се, че е това.
Съпруга ми отбягваше погледа ми. Децата не знаеха нищо до момента.
Прибрах се вкъщи, опратих ги по задачки и се залях в сълзи. Почти си представих погребението си.
Ревах, ревах, ревах.........
Наревах се, погледнах се в огледалото и си зададох въпроса - на кой съм полезна в това състояние ????
На себе си, преди всичко или на семейството си????
Реших, че на никой не помагам. Децата ми имаха нужда от мен, съпруга ми също.
 Точно бяхме започнали частен бизнес, нещата се нареждаха, перспективите бяха надеждни......
Бяха трудни години, най-вече за мен и не по-малко за тях.
Претърпях 5 операции, три курса химиотерапия и един лъчетерапия.
През цялото това време се борих не сама. ТЕ бяха с мен - семейството, приятелите, роднините, та дори и случайни познати.
Не криех какво ми се случи, защото за мен това не беше клеймо, а беше заболяване,което като всички останали се лекува.
На въпроса как си, отговарях - чудесно. И наистина се чувствах чудесно. Та как не - бях разбрана, не ме гледаха със съжаление, а едва ли не с възхищение. И сигурна съм, че знаеха, че те са тези, които ми дават сили да се справя със диагнозата.
Поста ми стана дълъг, моля да ми простите.
Провокирахте ме и вие и дъщерите ми.
Епизода от сапунката приключи.
Следва продължение.......

И пак провокирана от последния пост на Адру !!!
И тези деца имат право на един добър живот, в който ще имат шанс!
Не е майка тази, която ражда, МАЙКА  е тази, която отглежда чедото си, дава му надежда и бъдеще, дава му обич и щастие