Пътя, който трябва да извървим помежду си

Внимавай, да не стане като с кутията на Пандора.
Не бива изведнъж.
Лека полека.

Казвам го с най-добри намерения, защото всяко дете си има свое време, "инкубационен" период на преживяване, осмисляне.
Да, не е хубаво да се изпускат възможности за разговор, но не бива и да се насилват.
Понякога децата заравят много надълбоко и ако не им дошло времето да извадят спонтанно емоциите и чувствата спрямо това, може да изпаднат в критично състояние.
Преживях с голямата ми дъщеря такъв етап, когато много наситено изживяваше осъзнаването, че е родена от друга жена и гнева й за малко да я погълне...
Умишлено пресякох тази тема за няколко месеца и сега вече разговорите са много спокойни, видимо детето осъзнава, но състоянието й е съвсем стабилно и даже прекалено зряло.

Ако искаш опитай с моят метод:
Никога не питам директно - еди какво си ли те мъчи?
Започвам отдалече: Нещо притеснява ли те? Можеш ли да ми кажеш какво? Няма значение какво е, мама те обича, независимо какво мислиш... разкажи ми, хайде да си поговорим... Ей, такива, съвсем общи неща. Постепенно излиза зрънцето.

Да, напълно възможно е да помни, макар тези спомени да са повече картини, ухания, звуци, отколкото осъзнати спомени. Аз самата имам спомени от възраст 1 година, които майка ми твърди, че е невъзможно да помня...

Момичета, благодаря ви.
Фоксче, най-вече за youtube линковете, никога не ми беше хрумвало точно за youtube... Покъртителни неща...
ДарЗаМен, за Пандора - права си, може да не му е дошло времето. Но го виждам как се бори с неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с осиновяването, и се чудя как да стигна и дотам, до корена на нещата, на несигурността му, на страховете му, на почти телепатичната му способност да се нагажда към моите настроения...
Мисля, че интелектуално нещата са му ясни, затова се изразява толкова спокойно и аналитично, но емоционално не прави връзката между това, което го тормози сега ("няма пък да решавам задачи!") и по-дълбокото. Много е трудно да разбера кога си имам работа с едно най-обикновено дете, което иска да си поиграе още малко, и кога с онова другото, уплашеното. Кое е собствената ми склонност да психологизирам инциденти, които може би нямат такова дълбоко значение? Таткото в това отношение е по-лесен - "не се лигави!" и точка! 
Моят опит е според мене успешен в едно - не мисля, че детето си спомня някакъв конкретен момент, в който е "научил", в който сме му "казали", така както се наложи да казваме, че няма Дядо Коледа Просто истината се знаеше от самото начало и не е било нужно да се коригира. Това ми даде време да преодолея моите собствени чувства и да "тренирам" по темата, когато още нищо не можеше да разбере. Съзнавам, че с по-големи деца нещата са съвсем други, но за малките ми се струва важно. 
И май дъщерите повече са склонни да приказват, с момчетата е по-сложно, трябва да се играе мач и пр.

Добре дошла Мая!
Не че регистрираните не могат да си измислят... 
Моят опит с момчетата до 5 год показва, че май в зависимост от нивото на зрялост и степента на емоционалност децата отработват и реагират по различен начин на истината. Според мен зависи и от темперамента на детето. А на 8 няма как да не пита. И до 8 няма как да не е искал да пита. Може би има нужда от увереността, че няма да те нарани с въпросите си.
Имаше период , в който си мислех, че изобщо не е трябвало да казвам, но времето /поне до сега/ ме убеждава, че това за нас е бил най-подходящия момент. Деццата до около 4 години нямаха изобщо идея, че нещо може да ме наранява. Бяха абсолютно директни и безусловно искрени в коментарите, исканията и желанията си.

Това е общ наш проблем.
Без значение кога са осиновени децата, дали са момчета или момичета и т.н.
При някои деца може да се превърне дори в лукав начин за манипулация... разбира се, те просто усещат, че в такива моменти ставаме по-меки и по-склонни към компромиси. Детска работа!
Моята щерка се пробва редовно, до едно време живеех в постоянен стрес и притеснения какво казвам, защо го казвам, как, кога... сега обаче я надушвам от километри.

Що касае останалото, няма много универсални рецепти, защото и децата не са универсални.

Предполагам, че ако ти кажа, че най-сигурният ти съветник е интуицията, ще ми кажеш - знам!

Два различни проблема, две различни болки.
Просто едното е по-видимо.
А от другата страна е проблемът на пресния родител, който за нула време става такъв и само по себе, си това вече е някакъв шок, колкото и да се правим на оправни, от друга - двата проблема, които се застъпват, сливат, стават трудно отделими при осиновяването на едно дете, което вече не е бебе.
С годините спомените и белезите от институцията отшумяват и това се опитваме да си кажем една на друга "мамите".

За другото,Мира, няма разлика, съжалявам, не искам да звуча обидно, ако това ви обижда.
Циганка е родила щерка ми. Сигурно маргинал от класа, знам ли. Но това, което видях и то засега, от детето ми... не може да се опише с думи!
Болката е вселенска. Не знам по-силна дума, не ми идва. Раздираща, самоунищожителна.

Не ми е нужна вече "Първичната рана", видях я със собствените си очи. Не ми трябват повече доводи.

И все пак не изпитвам нищо към онези жени. Нищо. Вакуум. Не знам защо.
Мисля, че гневът на децата ми е достатъчен, дано неутралната ми позиция, им бъде от помощ. Само това се надявам и дай Боже, да е така.

Ужасът, който видях в очите на моето дете... Не съм предполагала, че едно 4-годишно дете може да помни престоя си в родилния дом. Моето дете помнеше... как е чакало самО в стаята да чуе Нейния глас... и са идвали други хора... и са правели някакви неща с него... и той е чакал Нея... гласа й... и Тя не е идвала... и е чакал... и после дошли други хора... и го отнесли нанякъде...
Тези спомени моето дете ги погреба някъде в паметта си и не знам кога пак ще избухнат чувствата, свързани с тях и колко унищожителни ще са те.

Това няма нищо общо с престоя в Дома. Дори и аз да бях отишла да го взема от родилния дом и да бях до него от първия ден, пак би се чувствал точно по същия начин. Нямаше да ги има екстрите от Дома - изоставане, вредни навици и т.н., но Страхът от чуждия свят и чуждите гласове (между които и моят евентуално в този момент) щеше да е същият.

А към Нея и Нея аз също не изпитвам никакви чувства. Абсолютно нищо.

Здравейте,
много, много ви благодаря за реакциите; насърчена от тях, намерих поводи да си поговоря с детето за това-онова; не се мина без сълзи, което винаги е на добре, знам от опит. До следващия повод. Хубаво е да знам, че има място, където и други хора се борят със същите проблеми и не се налага да се обясняваме...
По повод на прочетеното тук пак се порових в моите книги. "Първичната рана" я бях прочела отдавна, още преди да се намери човек да я преведе на български. Мисля, че няма съмнение по въпроса, дали тази рана съществува. Мисля си и също, че много от недоразуменията, че дори и караници в този форум, възникват може би от една логическа грешка: това, че първичната рана е факт, не означава, че при всички деца се лекува (или не се лекува) по един и същи начин. От една и съща рана хора умират, остават им белези или напълно оздравяват. Как точно става това и какви фактори влияят, е според мене много трудно, почти невъзможно да се предвиди. Има хора, които полудяват от неща, които правят други само по-силни.
Едно е ясно за мене - да се говори открито за възможни белези и незараснали рани е необходимо; но не мога да приема позицията, че децата ни са по някакъв начин обречени на страдание. Човеците са силни, има хора, преживели и концлагери, и какво ли още немислимо страдание, и пак са оцелели. Можеш да си прекараш целия живот в търсене на причините за нещастието си. Като майка виждам мисията си в това, да намеря силните страни в характера на моето дете и да му помогна да се справи и да се научи да оцелява с това, което му е дал Господ - дарби, съдба, нещастие, отхвърляне, любов...
Затова ви благодаря за напомнянето, че интуицията в този случай най-добре ще ни води.
Дано не засегна някого, но тези въпроси сериозно ме занимават и готови отговори нямам. Някой има ли ги?
Мая

За това откак аз съм тук е говорено доста. А преди мен сигурно още повече.
За мен обществената нагласа е малко нещо кофти. Сякаш ей така "под сурдинка", като за болни хора - осиновен, осиновител... геройство, мъченици. А то сме просто майки и бащи с деца, заченати не от наш генетичен материал. Навярно ако медицината напредне толкова и децата се рабдат буквално от епруветки няма да и такъв проблем чий генетичен материал е източник на детето и няма да наричат епруветката БМ. Малко ми е цинично ставнението - хората с деликатни уши де не ме четат.
А за въпросите...
Категорично не приемам идеята за обреченост за своите деца. За мен противоборството моята любов срещу нейното отхвърляне, моето приемане срещу нейното изоставяне зависи от нас четиримата - от това кое децата ще чувстват повече в сърцата си. Не допускам, че няма да има черни мигове, но искрено вярвам и се моля те да са епизодични, да са кратки и да се плаче на моето рамо. Ние минахме през такава черна дупка и се справихме. Не зная защо си мисля, че това ще е най-силната криза, свързана с факта осиновяване. Беше си катарзис.

Здравей Калина,аз сам нова вав форума и пнеже започнах да се изправям пред вапросите на моето слънчице твоето отношение по темата много ми допадна ще се радвам да обменяме мнения,както с теб така и с всички мами.

Имам въпрос - може ли да пишем в подфурума? Или това тук е темата, в която се "срещаме"
Може ли да си кажа мнението?
Я и тъй съм хванала клавиатурата и мисълта си...
По повод нещо, което прочетох....
Коя е крушата и кое е дървото? Ако живея по пословицата "няма ненаказано добро трябва ли да внимавам да не направя добро, за да не ме накажат? Аз съм дървото, те са ми крушките и опашките и всичко. Когато се присажда филиз той става по-силен, облагородява се. Нито дървото, нито филиза са сами по себе си съвършени, а заедно са.
Аз съм от скромните и съвършените, защото всяки ден съвършенството ми казва по2, че ме обича.
Опитах се да пиша така, че да няма наранени. Дано някой несъгласен с мнението ми не се почувства обиден или нападнат.

Калина,
това за обществените нагласи е много вярно. Но това са българските обществени нагласи. Точно затова имам проблеми с англоезичните мъдрости, макар че и много са ми помогнали. Други нагласи, меко казано. Ние си имаме пък работа с тукашните настроения, които очакват едва ли не армия от психолози и социални работници около всяко осиновено дете  
Колкото до епруветката БМ, не че са ми деликатни ушите, но случайно попаднах на (американски) форум за деца от донори и майки-инкубатори и там проблемите, които споделят, са много сродни. Личните, искам да кажа. Добре де, питам се, откъде идва това - тези деца поне не са захвърлени от никого, а просто създадени с любов! И пак се чувстват не на място и различни и излъгани.
Отплеснах се май.

Zdraveite bih iskala da spodelja nechto sas vas tova e 4e az imam biologi4na dachterja na 14 godini i iskam da osinovja edno detenze. Skoro chte si podam dokumentite. Koeto se pitam e dali chte go obi4am kato moita dachterja zachtoto ako ne e taka chte mi se narani sarzeto njama da moga da go prejiveja. Dachterja mi i tja edva 4aka da doide deteto. I tja kato goljam 4ovek mi kazva da maiko razbira se 4e chte go obi4ach kato men ta to mi stava brat4e ili sestri4e ne moga da izdarjam ve4e iskame da stane za edin den. Kak mislite vie moje bi chteche da e drugo i ako dachterja mi beche osinovena no neja sam ja rajdala, sega ne moga pove4e i za tova kopneem za ochte edno sazdanie. Pozdravi.

Амии никой не може да ти даде гарантиран отговор! Времето ще покаже! Но си мисля, че по-скоро отговорът е положителен, защото и второто ти дете ще е твое-нищо, че не си го раждала ти! Грижите са тези, които свързват емоционално и възпламеняват любовните чувства... Е ще имаш и още измъчващи те въпроси и лутания, характерни за всички майки! За да се поуспокоиш почети  на:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=373944.0

И моля те пиши на кирилица- по-четима е!

Здравейте. Разбрах че кирилицата е за предпочитане, така че се надявам всички ще ме разберат.
Ние с нашия син сме заедно от девет месеца, а той сега е на година и седем месеца. Благодарна съм на Бог за него и му се моля "пътя който ни предстои да извървим помежду си и заедно" да е изпълнен с любов и доверие. А за да има доверие, е ясно че трябва да се споделят всички неща, дори и най-съкровените. Ние сме за това да си кажем всичко, и се молим да разберем кога точно трябва да се случи това.
Но конкретно се включих за да ви кажа, че винаги ни се дават на нас питащите - абсолютните знаци, и много вниматено трябва да се вглеждаме в тях за да ги разпознаем и прочетем правилно! Ето ви примера с нас. Намерих на един рафт в любимата ми книжарница книгата "Осиновяването - въпроси и отговори" от П.Вълков, А.Пенчева и Я.Вълков и ми хареса още от корицата, а след обстойното й прочитане и цялата. Почнах да я чета, а синът ни растеше и изучаваше всичко около себе си. Един ден докато му правих закуската, той дотърча при мене (случи се преди близо 4 месеца, сега е на година и седем) и ми подаде тази книжка и ми сочи главичката на момченцето, която е нарисувана върху корицата и произнася ЪЪ с вдигнати вежди. В началото се вцепених, но тъй като знам колко е умен и уникален нашия син - му казах - да миличко това е осиновеното момченце (и произнесох неговото име) и това са ръчичките на мама и тати - трябва да видите корицата с рисунката на нея, за да ме разберете напълно!
От тогава ми е носил книжката няколко пъти със същото Ъкане и посочване на момченцето. Всеки път му отговарям по един и същи начин - това е осиновеното момченце  и се казва ........ и това са ръчичките на мама и тати. Благодарна съм на Бога за това стечение на обстоятелствата и съм сигурна, че нашия син ще разбере и напълно осъзнае всичко, дори преди мене
Искрено се надявам всеки един от вас да открие правилния ПЪТ и да бъдете щастливи и обичани!

  princeska77, мила ,разпалка ме , сигурна съм ,че си на прав път!