Свекърва ми почина с рак на какво ли не, накрая имаше и в мозъка. Бих казала, че беше доста тежък случай.
Не сме позволили ( т.е в хосписа, в който почина не позволиха) да каже едно 'ох'.
В последните й няколко дни ( общо беше 1 месец в хоспис) имаше много моменти на адекватност,
говорихме, яде любимите си ягоди, радва ни се, разговаря с персонала, дори пускаше майтапи и тн. Може би 10 минути на денонощие , но имаше такъв контакт. В неделята преди да почине, беше преди комата дори помоли да й пуснат телевизора да гледа мача, но вече не виждаше и тн. не ми се изпада в подробости. После изпадна в 2 дневна кома, за което ни предупредиха, че ще се случи и ние бяхме готови, нещата се стекоха по абсолютно естествен начин, без драми, без ' о, искам да умра, дръпнете ми шалтера' и тн.
Всъщност не съм виждала онкоболни, които да са наясно със състоянието си, да оценяват, че умират и тн. По филмите ги виждам много, но на живо не съм виждала.
Ако има такива хора, те са отчаяни от болка ,за която никой не се полага грижа.
Ако има условия и грижа нещата минават по съвсем др. начин.
Разбира се, има пациенти и пациенти, трудно ми е да сложа всички под един знаменател.