Що се отнася до децата - важно е да имаш родители, факт - двама души, които да изпълняват ролите си на родители, да има вечеря на масата, да има кой да ти проверява домашните, да
има кой да те гушка, да те обича, да ти създава спомени и да ги слага във фото албуми, да ти помага да откриваш света, да те защитава и да те съпровожда в израстването ти на личност.
Много лесно ще се обясни на малкото дете , че има двама бащи или две майки.
Няма проблем да се кажат прости приказки и то да разбере, а и нали всички сте много толерантни, ще подготвите нормалните си деца да разбират 'различните'.
Много по-големи потенциални травми съзирам при милионите деца, които се опитват да балансират време и емоции между разведените си родители. Отново се налага да се обясни защо 'татко' липсва от картинката, но ето, че става, а човечеството не се е затрило от толкова 'нестабилни', ходещи по земята.
В България всяка 3та жена страда от форма на семейно насилие или тормоз, от каква ли емоционално-психическа травма страдат децата, на които се налага да живеят в една къща с татко. Мисля, че трябва да се насочи вниманието към истински важните травми и проблеми, а не да гадаете за въображаеми опасности.

tety,
Чела съм много интервюта с деца отгледани от 2 майки или 2 бащи. Интересното е, че всички деца бяха хетеро. Майките / бащите са им говорили и за двата вида хора и им бяха обяснявали защо те живеят с 2 майки или 2-ма бащи. Някои са се срамували в пубертета ( пак интересен факт беше, че бяха деца, където на късна възраст се е появила втората жена, но го нямаше като факт при вторият баща). Други не. За всички най-важното е било, че са били в семейство, където е имало любов и разбирателство...
Тук има двама много известни хомо, които са телевизионни звезди. Единият има 2 деца, а другият е искал да осинови, но процедурата е била мудна и не са били на допустимата възраст, когато се е появило дете за осиновяване. Начинът, по който говорят за децата, любовта към тях и т.н. са впечатляващи. Скръбта на вторият,че е нямал шанс да отгледа дете.
Би ми се искало моят баща да е говорил / говори така за мен. А не със страх да се прибирам в къщи и да имам само 1 мил спомен ( за 31 години), когато бях болна и ми подари книжка.