Фалшива мама

подкрепям
ако детето разбира ревността се заражда веднага...ревност ще има винаги - било рожденни, осиновени или пък като при вас - хем сестра, хем леля...
хубаво е някак да повтаряш на детето, че това, че не си го родила и си му сестра, не ти пречи да изпитваш истинска родителсак любов...
повтаряй го от сутрин до вечер
първо ще го травмира, после това ще подейства
сина ми ходи на дг - и опитах този метод..малко е манипулативен, но първоначално когато не се разбира и прпиема всичко помага - детето се прогрямира да бъде уверено в това или онова, после му се разяснява защо е уверено...
не знам дали обаче този метод дава странични ефекти - не съм чела, не съм пробвала до сега когато от зор да го примиря с дг сама си го измилих - просто от сутрин до вечер си реазказваме точно какво ще направим на други я ден - от първичния му стрес че ще иде до дг, до качването с леличките /подплатено с подарък/ и т.н.
една такава заучена схема му помага когато е най-нещастен аз само да спомена "а после..." и той отблокира за момента ...и най-лошото свършва

та моя съвет е да започнеш да визуализираш какъв ще е живота ви след раждането на бебето - какво място тя ще заема във вашия и неговия живот, като разбира се наблягаш на приятното но и не прекаляваш защото както ти казах се получава известно "програмиране" на детето спорде мен
успех, много писах за мен и сина ми без да е конкретен пример, но просто съм доволна от този механизъм как работи...дано ти помогне лии поне ти даде някакви свежи идеи
ъдржа да кажа, че в началото докато се преодоле траха на детето разговора не е лек - сина ревеше само като кажех "ще ходим в дг"...доктж се програмирахме да се радва, че после ще иде тук и там.....

Първоначално бе осиновена от родителите ми, но след смъртта на майка ми вече почти две години аз се грижа за нея. Процедурите по осиновяването са тежки/не живея в България а детето е арабче/ но след едно още дело вече ще бъде моя дъщеря. От двумесечна е в семейството ни, където в началото растеше като моя сестра. Тя не знае нищо за биологичните си родители, макар ние да сме и разказвали. Баща ми смяташе че не бива да скриваме от нея. Никога не сме имали проблеми, тя е прекрасно дете... и е много привързана към мен, явно в мое лице вижда спътника... родителя.
Тези притеснения и страхове се появиха след като забременях и и казах.
Ние и даряваме цялата любов и внимание, на които сме способни... тя усеща това, и вероятно се страхува да не ги загуби. Няма страхове че ще загуби нас, понеже не помни да е била другаде... не усеща разделение между свои или осиновени деца. Затова и мълчанието, отдръпването и ми се сториха странни... може би усеща, а не разбира.

Благодаря ви за ценните съвети...
Бих сторила всичко, за да е щастлива...

може наистина да е проста ревност на първото към второто
мисля, че ако е това, но дори и да не само това - разиграване и визуализиране на бъдещето пред детето по показаната от мен горе схема ще й помогне да ВИДИ своето място в семейството дори след раждането н бебето
и тъй като това е ново нещо за нея и я плаши, тази визуализация ще й помогне да си представи нещата - както приказките разивват въображението на децата
но! както ти казах - не прави приказка, а се придържай към истината - какво ще може тя да прави с бебето и какво не щото децата разбират и после ще си търси "правата"
успех

п.п. виждам, че ситуацията така както ти я чувстваш е деликатна за теб - притесняваш се...което е нормално, но се опитай да се отпуснеш...уви с две деца проблемите тепърва започват, а отговорностите ти са родителски...имай си доверие и не се притеснявай - с обич, желание и старание, човек може да постигнее всичко...дори и да сбърка - винаги ще намери правилния път ако в сърцето му грее истинска любов и истинско желание да прави най-доброто за детето си
вярвай в себе си, майче, и нещата ще бъдат наред   

Благодаря ти 
Понякога просто ето такава подкрепа върши чудеса.
Може би аз си въобразявам проблем повече, от колко съществува...

"..., но се адаптирам изключително трудно, защото агресивното му поведение ми пречи да се привържа към него бързо."
"...става дума за тежките думи, казани с цел да ме засегнат и то във връзка с обикновени наглед житейски ситуации. тези, свързани с ДРУГАТА."
"Децата винаги намират начин да манипулират родителите; от нас зависи до каква степен ще се подаваме."

Имам проблем - не мога да се справя с редица ситуации, създаващи се напоследък между мен и 4-годишния ми син.
С всеки изминал ден става по - агресивен – и у дома, и в Детската градина. Може и да „отработва” болката в себе си, но на капризите, ударите, истериите вече не издържам – стигна се до там да ме питат в ДГ известни ли са ми проблеми за миналото му, в Дома, за родителите.....
Най-болно обаче ми е от факта, че знаейки за осиновяването си, той ме атакува напоследък с непрестанни реплики, осъзнавайки, че това силно ме наранява. Аз не съм достатъчно силна и не удържам – започвам да плача пред него. Повод напоследък е ДРУГАТА МАМА.
Ние живеем двамата, времето ми извън работа е отдадено изцяло на него – бих казала, че нямам личен и социален живот. Той ме ревнува и от телефонните разговори – започва да пищи, да иска всевъзможни неща, изпада в истерия. Започна се с това, че ще „замине далече и няма да се върне вече”. Причерня ми и му подадох якето; започнаха истерии и обещания: ”Няма вече...”. Не изпълних негово желание - миналата вечер - да гледа телевизия и след 22.30; започна тихо да повтаря в леглото:”Аз обичам ДРУГАТА МАМА , аз обичам другата мама....”. Попитах защо го прави – отрече, говорел за мен! и пак: ”Няма вече...”. Снощи настоя да легна веднага с него; обясних му, че имам домашни ангажименти и ще дойда след минути. След около 5 мин. отново ме провери. В крайна сметка отидох към леглото си в 21.30, вземайки мобилния телефон до себе си. От леглото му се подаде рошава главица и невинно ме попита: ”Ти на МАМА ли ще се обаждаш?”... Говорили сме много за ДРУГАТА ЖЕНА – РОДИЛКАТА, за Дома, който той отлично помни; за евентуалните причини да бъде там; за това, че сега двамата сме едно семейство, имаме си наш дом, обичаме се, АЗ сега го обичам и ТОЙ е моето слънчице....
Сутрин обикновено ме пита :” Ти мен обичаш ли ме ? Аз много те обичам...”
Обаче помни всичко – и сълзите ми, и обясненията ми, и болката ми; и с невероятно постоянство го повтаря при всеки удобен случай.
Но аз започвам да се чувствам изпразнена и предадена – да, дете е, не искам и не правя нищо, с което да нараня и без това изстрадалата му душа – но нишката изтънява. Боли ме. Къде бъркам? Страхувам се, че ще дойде момент, в който няма да мога да бъда адекватно ранима; ще ми е безразлично.
И това едва ли ще е постижение за мен; не избивам комплекси и не това ме тревожи – страх ме е, че когато е истински необходимо, няма да мога да бъда изцяло съпричастна към действителните му проблеми и тревоги.
Стана много дълго.
Това е.

Ami_D, боли, ще боли и никъде не бъркаш. Ти нямаш вина за изоставянето му, ако това отработва, но върху теб ще се излее цялата му агресия и гнева. Това е положението. Пристъпвайки към осиновяването с разум, не само със сърце, според мен би трябвало всички да сме подготвени теорегически, че това ще ни се случи някой ден.
Просто бъди до детето - нека знае, че може да си изплаче мъката пред теб.
Чудя се, при положнеие, че ти си разговаряла с него и е ставало въпрос за родилката, от къде му е влязла другата мама в главата /имам предвид употребените думи за едно и също лице/ Може би това го товари 

Norass,
аз продължавам да мисля, че най-разумното в твоята ситуация е да разкриеш страховете и душата си пред дъщеря си, при това съм убедена че точно това ще даде покой и внесе равновесие в отношенията ви.Успех ти желая и леко раждане.

 
Ami_D,
не зная какво да те посъветвам, в ужасно болезнено положение са отношенията със синът ти.За тази точно манипулативност на децата писах скоро, точно тази необуздана и дори желана агресия и последвало злорадство, за които в кратък момент съжаляват, но изведнъж ги провокира нещичко, макар незначително и отприщва злото у тях с пълна сила.
Аз като дете също съм изпадала в моменти, в които съм искала да нараня родителите си и съм била напълно наясно точно как,  с кои думи целта ми ще е поразена на 100% и резултата ще е адски болезнен.Винаги обаче е идвала бариерата на разума, премисляйки колко ще ги заболи и усещайки първо задоволство от това, втората ми мисъл и усещане е било колко жестоко ще е това, колко дълбоко ще ги нарани.Тогава съм се отказвала, с ясното съзнание че не искам да причиня такава болка, каквато не бих искала аз да преживея и разбирайки че е по-благородно да преглътнеш, вместо да нараниш, пък ако те не го оценят-много зле за тях......................
Явно при синът ти бариерата липсва, има го само желанието и способността да те нарани и дори мимолетните му искания на прошка мисля не са акт на истинско съжаление, напротив има нещо злокобно в тях.
Извини ме за написаното, тъй като не зная как да прекратиш това, опитвам да обясня моите подобни изживявания като дете и тази агресия към целия свят, която осиновения носи вътре дълбоко в себе си.Дано съм ти полезна поне с това разголване от моя страна.Предполагам най-разумно ще е да потърсиш професионална помощ, иначе ще съсипеш себе си, връзката ви ще пострада а детето явно таи някаква болка, с която не може да се справи и търси вината в теб.
С друго не мога да помогна, затова спирам за да не напиша една камара глупости.

Ами_Д, не знам точно как и кога, но успях да си изработя механизъм, чрез който тези думи да не ме нараняват и съответно да не изпитвам импулса да демонстрирам болката си или още по-зле - да наранявам и аз...

Не просто знам, а си втълпих до степен да заживее в мен, разбирането, че те не го правят за да ни наранят, а заради тяхната болка. На тази възраст - една много трудна за осмисляне и преодоляване болка.

И аз имах момент, когато поглъщах всичко без да давам външен израз, но в един момент тежестта стана толкова огромна, че се опасявах от същите неща като теб. Тогава се роди този механизъм, защитен за мен, но най-вече за нея.

Разбира се, че има и степен манипулация, но тя е друга, не е така коварна като при големите хора, ражда се импулсивно като стимул: докажи, че ме обичаш, въпреки всичко!
Разбираш ли?
Това е нещо като много отчаян вик: боли ме, боли ме, а не знам на кой да си го изкарам, не знам и ти дали ще ме обичаш достатъчно, ако съм лош и те наранявам! Другата ме е оставила, сигурно защото съм бил лош, значи и ти ще ме оставиш... освен това, ти си ми под ръка, няма друг, на кого да кажа и покажа колко съм гневен и ранен?

Последният ни най-пресен пример е от преди седмица.
Тя ми казва във връзка с нещо, което не е успяла да ми наложи: Все ми едно коя ще ми е майка, ти или друга! - гледайки ме предизвикателно...
Аз я гледам спокойно и казвам: Добре, но ти си ми дете, обичам те и ще се грижа за теб. Когато станеш голяма си свободна да решаваш сама какво да правиш. Можеш да ме наричаш по име или леля, ако искаш, няма да се сърдя.
И тя се разплака.
Питам: Защо плачеш?
Ами, защото ти си мама, не си ХХХХХ!
Казвам й: Така е, аз съм мама, независимо как ще ме наричаш.

Следват успокоителни прегръдки, уверения, че завинаги ще сме една до друга и т.н.

През следващите дни, се мята върху мен импулсивно, крещейки: Обичам те, мамо!

Ами_Д, не е до сила, ако трябва втълпи си го, внуши си го някак - това не е неприемане на теб като мама, а болка по това преди теб. Трудно им е да си го обяснят, а имат доста други наслоени болки - от "дома", от истината за другата... Трябва да намериш начин и време да поработиш за, над и в себе си. Това без да искаш, после ще заработи в полза и на детето ти.

И още нещо: от личен опит ти казвам, излез от изолацията. Знам колко е кът времето, но намери начин да излезеш от това русло - работа, дете. За половин час, за час, лека полека, ще видиш положителните последици.

Това злокобно отношение, всъщност е тясно свързано с повечкото време прекарано в институция. Нещо, което често подценяваме, а е всъщност злокобния факт.
Не можеш да даваш обич, когато в първите ти години на живот не си я получавал. Трябва време за да се събуди това местенце в душата, а дотогава те поемат, поемат, истината е, че са като черни дупки, ненаситни са.
И както, професионалистите в сферата казват: това е именно, най-трудния за наваксване дефицит - емоционалния.

Онзи ден си говорим с директорката на институцията, където е Валя и тя казва: Всеки час, всеки час тук е от значение! (Не ден, а час...)

Бе, чудя се аз дали и при нас не тръгва плахо тази тема? От няколко дни Тя: "Къде е мама?... Ти коя си!?"... После ухилено допълва:" Ти си МАМАА!"... А тя вечер признанието:"Мамо, много се радвам, че си ми мама..., че имам мама!"

АмиД, извин ме, не съм осиновител, но сина ми когато не му угодя също е агресивен
е той няма възможност да каже, че обича друг....не му е хрумвало, че може...но пък се ръсят други цветущи изрази
мисля си, че всички нормални деца в един период от време - когато търсят границите - обиждат тези, които поставят граници за тях...
аз също ми се е искало да си го оставя и да си ида....не мога с разум да преодолея болката, като знам презд какво съм минала за да го имам...

искам, просто да ви кажа, че май всяко дете отработва текущите си болки /а вашите имат и повечко/ върху родителите си...много боли
благодаря ви, че споделяте защото намирам ценни съвети за себе си и се стремя да ги прилагам...уф дано успея, щото май напоследък пляскам и се карам и крещя като луда....

Благодаря ви мили момичета,   
Четох ви, препрочитах всичко, написано от вас по темата, връщах се към подобни теми, анализирах аналогични случаи, търсех идея и помощ във всяка ваша дума.
Мама Галя, права си – в майчинството (не само в осиновяването) трябва да има и разум, не само сърце и емоции. Мерипопинз, благодаря за споделеното – трогна ме твоята дълбока откровеност. Венециас и Катнадин – дано този т.н. емоционален дефицит у нашите деца – децата на новото динамично време – намерят по-смекчен израз на проявление при вас.
Днес в ДГ ми казаха „с разбиране” и леко назидателен тон : „Ей на, и ХХХХХ е от Дом, ама е съвсем друг – тихо, добро, възпитано дете – няма такова чудо, няма такава енергия и агресия...”.
Е да, но аз си искам моето лудо, енергично дете, което със сигурност изпитва неимоверна нужда от мен и с това често пълни очите ми със сълзи на радост и мъка.
Дарче, имах абсолютно аналогична ситуация – при поредна „конфронтация” му предложих да не ме нарича мама, да ми вика Ами, или както там реши – от очите му се затъркаляха едри сълзи и закрещя: „Ти си мама! Ти си мама, чуваш ли!? Няма друга!”
Това със сигурност е отчаян вик на болка, на проверка, може би все още на недоверие.
И тук е права Дар: „Трябва да намериш начин и време да поработиш за, над и в себе си. Това без да искаш, после ще заработи в полза и на детето ти”.
А сега той има нужда да излее своите горчивини, да се освободи от болката и горчилката в душата му, дори чрез агресия. И аз трябва да съм до него, дори сърцето ми да кърви.
Благодаря ви, че ви има!

Много съм съгласна с написаното от catnadeen: когато не му угодя също е агресивен
Осиновени или не, всички /поне 99%/ деца минават през периода в който се пробват да стане тяхното на всяка цена и стават направо невъзможни като не им се угоди.
Нашите деца не се различават от останалите и активно се опитват да се себеутвърдят /евфемизъм за наложат"  по всякакъв възможен начин. Някои го правят с рев, други с обиди, трети с физически агресивно поведение.
Тъй като в една от темите из форума /не помня коя/ достигнахме до извода, че децата на възраст 2-6 са невероятно големи манипулатори, те много точно са напипали тънкото нервно окончание на всяка една от нас. И в зависимост от това, до колко са установили че сме нараними, те ще ни нараняват.
Милен все още не показва някакво отработване на болката. Знае факта, че е взет от къщата за бебета, че не е бил в моето коремче и т.н, но /по всяка вероятност/ понеже аз съм го информирала за тези неща съвсем мимоходом с крайно небрежен тон, той не им отдава никакво внимание /поне за сега/
Това не му пречи когато не стане неговата да ми казва - "ти си лоша" и "не те обичам". Но понеже аз съм дървен непукист, гледам че напоследък и това почва да намалява. Просто детето установява, че таз бетонна стена не може да я пробие с глава. Чакам какво друго ще измисли, ама честно казано вече ми е смешно.

Момичета точно така е, агресията на децата ни изобщо не е свързана с осиновянането им.Щом дори голямата ми дъщеря, която много ме разбира, подкрепя, помага ми и сме като приятелки, ако нещо не стане на нейното, дори тя излива върху мен жлъчта и скритата си злоба и агресия и то с такава премерена сила, че ми иде да вия срещу луната от болка и да проклинам майчинството си.........това са нормални детски реакции, които и ние носим в себе си, но просто с годините нахитряваме, вследствие натрупания житейски опит се научаваме да прикриваме и да забиваме ножа потайно.

Мислех да пусна тема за агресията при децата , но се оказа че не знам как. Хубаво би било всичко което е писано относно агресията и проблемите в училище да бъде събрано на едно място. Така съм насъбрала на някои госпожи и лекари ,че не знам какво ми идва да направя  но като се освободя след няколко дни ще пиша.