Фалшива мама

Зойче 
Както и да ни нарекат, колкото и да сме теоретично подготвени, винаги ще боли там някъде вътре в душата.
Лошото е, че е използвал думата за да те нарани, когато не е станало неговото /според мен/, но пък добре че сте се изяснили за сега.
Расте момчето и и то не на шега.

Здрасти Зойче, според мен всички вие които сте се решили на тази огромна и отговорна стъпка -осиновяване сте повече от ИСТИНСКИ МАМЧЕТА , а вашите дечица ПОВЕЧЕ ОТ ЩАСТЛИВИ.
Да отгледаш и възпиташ едно дете е много много трудно(и всички вие го знаете).
Истински вярвам че всички вие сте страхотно мамчета и се надявам да бъда поне малко като вас

С теб все бързаме сутрин и вечер, гледай къде се налага да си "говорим"!

Радвам се, че реши да споделиш с всички този момент. Знам колко ти е тежко сега и чак ме е яд, че онзи ден вместо да те гушна, избързах с предположението: И ти се разплака, нали?
Съжалявам, че съм така унесена понякога, но може би, защото и в мен има толкова подтиснат плач, че някак се отцепвам от действителността.

С какви думи ще обясним на децата си кои са "другите жени" е нещо, което всеки ще намери сам, важното е да даде правилния отговор на детето.
Аз съм казала на Ирина, че не мога да й отговоря на този въпрос, но по всяка вероятност, сърцето на жената, която я е родила не е било достатъчно силно за да я задържи.
Че просто не е успяла да й бъде майка.

При Цеци, както ти казах, и предишното поведение, подсказваше, че преживява конфликт и ето не закъсня, но е хубаво, че го е извадил навън! Можеше и да не стори!

Намери сили да не показваш болката си. Знам, че е адски трудно, но няма да му помогнеш, дори и да му казваш, че те наранява, само може да потисне емоциите, а за него е хубаво да ги изживее, да пита, да изразява.
После се крий и реви, реви на воля! Обади се, ще ревем заедно!

Ирина е "крачка напред" в емоциите си, сега изживява безумен гняв към НЕЯ. Преди няколко вечери се изплаших не на шега, че ще й стане нещо... но те се оказват доста корави създания. Само трябва да се уверят, че могат да споделят с нас тази болка и ние да ги обичаме, въпреки всичко!

За да ти помогна, ще ти кажа как аз се уча да овладявам болката в мен. Винаги се подсещам, че това, което ни причиняват, никога не го правят с цел да ни ранят умишлено, а заради това, че на ТЯХ, не им е добре. Но те са деца... не знаят, как да се справят с тези емоции. Ние трябва някак да им помогнем да сложат малко ред в душиците си.
Дистанцирай се в такива моменти. Опитай да сложиш майката в теб, някъде назад и да извадиш "специалиста по всичко". Трудно е. Коства много и не винаги се случва навреме.
Но това е един от начините да бъдеш опора за него и да съхраниш малко себе си.
Ти ще му трябваш още дълго време. 

Последно. Ако успееш да надмогнеш твоята болка сега, следващия път го питай: Ти виждаш ли ме, пипаш ли ме? Тогава как така съм фалшива?

П.П. Когато говоря за провокации, в други теми, имам предвид именно подобни, а не, че детето разляло млякото...

Благодаря на всички за отзивите.
Петя споко,аз те чувствам достатъчно близка и винаги те усещам, че ме прегръщаш в такива моменти,а пък дори и да е мислено.

Зойка, нищо  и никаква нова идея не ми идва. Само искам да знаеш, че съм съпричастна съм болката ти и  имаш подкрепата ми, ти знаеш какво означава това. И още - ти си много по-напред от мен и от много други тук. ... Какво да ти кажа- една дума- молитва. 

Съвет не мога да дам. От подобни думи много ще ни боли, но едва ли детето така го възприема. Ники, почти винаги като го наказвам, ми казва: Не те искам. Не съм ти приятел.
Гледам да не се хващам, но винаги ме бодва в сърцето.  Знам ,че не го казва с умисъл, а просто е начин да ми го върне задето съм го наказала.
Някой път му отговарям: Аз пък те искам и съм ти приятел. И те обичам и като си наказан даже.

Един два път ме е питал:  Мамо, като не слушам обичаш ли ме?
Винаги отговарям: Ама разбира се, пак те обичам.
Само с майка ми не мога да се оправя. Тя няколко пъти като му се кара и му казва: Ако не ме слушаш няма да те обичам.   Не мога да й втълпя , че трябва да казва: не обичам това което правиш, а не   -  не те обичам.  За нея било същото, той не разбирал.   Ама, той си разбира и то доста.

Зойче, много сериозна е тази квалификация от Цеци. Дали не му я е подсказал някой друг?
Аз бих реагирала на момента, защото като повтаряш"фалшивата" мама, това му остава в подсъзнанието за момента.
Не знам доколко аз ще сполуча в обясненията си за биологичния произход на Цвети, но моите виждания са доста различни от твоите. Аз не казвам, че не е могла да се грижи за него леличката, която го е родила, а просто е почувствала че това не е нейното детенце и го е оставила, за да го намери майка му. Това "не е могла да го гледа" прави от биологичните родителки жертви. Защо ние почти винаги се стараем да ги оправдаем?
Освен това, че съм го избирала също не казвам , просто защото съм убедена, че сме се събрали по волята Божия. Такива са и обясненията ми. Просто Господ избира различни начини да събере децата с родителите им.

Зойче, няма как да сме подготвени за болката... Учим се да я преодоляваме, когато сме в нея.

Опитай се да не се поддаваш на провокациите на Цеци - да, това е типичната реакция на осиновено дете, когато мама му забрани нещо - то веднага се опитва да я нарани, защото тя не му позволява нещо. Децата са импулсивни - забраняваш, то се дразни, понякога не е само дразнене, а гняв и в силната емоция прави всичко, каквото му хрумне. Цеци се опитва да те обезоръжи - казвайки ти "фалшива мама", му се иска да си докаже сам на себе си, че ти нямаш право да му забраняваш това и онова.

Отговаряйки на провокациите и провокирайки го ти самата, му показваш колко дълбоко те е засегнал и колко те е заболяло. И той вече знае, че когато иска да те нарани, това е перфектният начин.

Затова... СЪбери сили и не показвай болката и сълзите пред него.

Казвала съм го и друг път - трябва ти много, много сила, за да удържаш собствената си болка и болката на детето си.

 

 
Зойче, страхотна си. Аз нямаше да се удържа - щях да се разплача пред него... щеше да стане една...
Изобщо мисля че чудесно си се справила

 зойче. чак мен ме прободе.......
колкото и да мислим и да се опитваме да се подготвим за този момент, никога няма да сме подготвени за това. дано такива моменти да са много редки.

навика да си мисля - баш на мен няма да се случи, при мен е различно, отдавна го нямам. подготвена съм за всичко - че може да дойде, не за болката.

децата са малки чудовища, гледат да те клъцнат там, където най-много боли. и интуитивно напипват точното място. като се сещам за себе си - и аз не съм била по-различна. просто е човешко, а в пристъп на яд и агресия дори възрастните използват забранени оръжия, камо ли деца.
какво да се прави. съзнателно сме избрали осиновяването и фактите, свързани с него. майките винаги ще са две. за детето. независимо как ги нарича и как ги степенува за себе си.

може би затова повечето хора ги е страх да кажат на детето си, че не са му биологичните родители. точно страхът от подобни моменти. какво ти повечето, май всички.

та, в този ред на мисли - който го е страх от вълци, да не ходи в гората. боли, ама не убива. къде по-големи болки съм преживяла. и с подобна ще се справя. дано да не се налага да е много скоро, но това няма да повлияе решението ми да кажа или да не кажа, нито пък кога да кажа.

Нещо не съм съгласна с теб Теа. Аз не съм осиновена, пък подобни неща съм казвала на майка ми - в смисъл не си ми истинска майка и пр. Мисля, че всяко едно дете когато нещо му забраняваш ще намери начин да те уязви.
Просто ние го приемаме лично, защото това си ни е болката.

Бонита, по всяка вероятност много деца казват същите или подобни думи в моменти на афект или когато целят нещо, но разликата не е само в това, че ние сме уязвими там, а че те знаят, че истината е такава!
Тези думи или други още по-тежки, по мое мнение, идват не само, когато искат да ни "накажат" по детски, но и когато самите те "обработват" тази истина.

Със сигурност аз не твърдя, че това е единственото обяснение, но тъй като с Ирина по стечение на обстоятелствата, никога не сме имали "романтичен период", а по-скоро мигове на радост, за сметка на всички останали болки, които детето една по една обработва и осмисля, смятам, че Теа не греши. Най-вече, защото пречупвам думите през личния си опит.

Знам че, ще стане по-ясно, ако дам примери от живота ни, но в момента имам чувството, че ще се пречупя, ако ги кажа на глас. Имам нужда от малко време и когато се почувствам достатъчно силна, за да ги разкажа дистанцирано, ще споделя, надявайки се, че с това няма да задължа никой да мисли, че детето му също ще премине през същите етапи.

Ние сме много далече още от такива провокации.

Така, че смислен съвет или успокоение не мога да ти предложа.

Но си изработих една техника с Боби, която работи с малките му провокации.

Абсолютно всичко обръщам към него.

В случая би трябвало тогава да му кажа, че щом си има фалшиви родители ( и той е усетил, че боли) тогава той е фалшиво дете ( да усети същата болка). Каквото и да значи това за него. В най - лошия случай ще получиш детайлни разяснения защо НЕ Е фалшиво дете и поне ще разбереш какво влага наистина в тази дума

А със сигурност с времето ще стават много повече и много по - агресивни.

И после защо има неразбирателство между осиновители и осиновени:) Защото както виждате зрели и не чак толкова зрели (визирам себе си) хора дават акъл на други подобни как да изработят малко дете:)

Е как да стане ми кажете... 

Понятието истина е доста разтегливо. Чия истина - моята, твоята, на моето дете, на твоето дете?
Аз съм написала по-горе коя е моята истина. Аз съм майката на моето дете(така пише и в акта за раждане на Цвети). Не съм нито осиновителка, нито каквото и да било друго. А другата е жената, която го е родила. Никого не убеждавам. сигурна съм в това, което казвам. И тъй като имаме много силна телепатична връзка с Цвети, се надявам той да осмисли и да приеме тази истина.
Май разводних темата, моля за извинение.

Тази истина, Бонита. Тя е факт.
Как ще я наричаме или ще я наричат децата ни, няма значение. Това, не значи, че трябва да живеем в сянката й и да вярваме, че сме "фалшиви" мами.
Напротив, по-горе писах, че на въпроса "защо ме е оставила?", отговарям с обикновените думи: Не е била достатъчно силна за да ти бъде майка.
Тогава тя добавя: А ти си!

Но едно местенце в живота ни, винаги ще е нейно, независимо дали искаме да го видим или не.

Не ме разбирайте криво. Искрено се надявам, че много от вас ще намерят свой прекрасен начин, по който да спестят на децата си тази болка.

Аз досега, обаче не съм открила друг, освен откритите разговори с детето ми и изваждането наяве на всяка емоция, която изпитва. Това вече е субективна истина.   

Зойче, искрено вярвам, че ще се справите и двамата! Аз си мисля, че е етап от осмисляне и отработване на ситуация, че се опитва да "пордеди" жените в живота си и да определи мястото им. Задава си въпроси, навярно, на които отговорите болят. И споделя болката си с теб, като ти я прехвърля. Ако това ще излекува душата му, ако ще намали болката му - стискай зъби. Ти си истинска! Истинската майка.

Аз не знам как ще реагира на пълното осъзнаване  моето дете един ден. Знам само, че отсега се изразява много добре т.е. облича чувствата си в много ярки думи. И знам, че  ще ме боли, защото той ще прехвърля неговата болка.

Направи ми впечатление това.
Искам да попитам:  с какво детето подсказваше, че преживява конфликт? Ако е неуместен въпросът ми, моля не ми отговаряйте- няма да го задам втори път и се извинявам.
 
За 3 неща ще говоря:
1. Според мен- /прощавайте че пак ще направя някаква класификация/, но има деца, които всичко изкарват навън - буйни чувства, чупят, трошат, обиди, но споделят всичко. И други деца, които не говорят, а таят и само от време на време дават индикации, че нещо не е наред. Говоря  за принципно отношение на децата към проблемите, а не към осиновяването конкретно. Струва ми се обаче, че то се проявява и когато осъзнаят, какво значи да си осиновен. И още - едно е да разбере на 4-5- години, че е изоставен от една жена , пита защо, коя е, къде е и пр., но бързо му минава. Просто степента на осъзнаване е по-малка. Друго е да осмисли същото на 7-8-9 години. И струва ми се, че ще е различна реакцията на двете деца - т.е едното дете което изкарва всичко ще обижда, ще изкарва пак навън всичко,/ което е хубаво/,  а другото ще трупа. Ами после? Как ще продължи отработването? Как трябва да се реагира на едното и другото дете?  Може принципно да ги знам нещата, но един преговор на материала не е излишен. А пък и не може всичко докрай да се предвиди, но все пак . Питам това заради нашата реакция. Някой ще каже ,че много искам да съм подготвена. Какво лошо има?
Между другото - темата е много ценна.
2. Тя ме кара да се замисля и по един друг въпрос-  какво казваме ние за жената, която го е родила. Как я наричаме?- според мен правилното е жена, а не лелка.  Дотук си мислех, че" не е могла да те гледа , защото така е решила, а пък защо е решила така аз не знам, тя си знае ", е правилният отговор. Но тази тема ме навежда на мисълта, че май не е този най- подходящият отговор, на въпроса. Отговорът ,който споменах е възможно най- безпристрастен  към биологичната майка. Може би за всяко дете, както казват и други тук думите са различни, конкретните думи, но посоката на внушенията , коите те създават е важна. И тя трябва да е една.
3. Аз съм човек, който не приема еднозначно нещата, включително и себе си. В този смисъл ми е ясно, че и аз имам проблеми, които не съм отработила все още и детето ми ще ме удари точно там, защото интуитивно ще усети къде най-много ме боли. Това е другата страна на нещата. Мисля, че всички ги имаме. Подхвърлям го като - "част от пътя по който трябва да извървим заедно"-/ така ли беше?/ - това е нашата част от пътя. Колко е трудна само!

Съгласна съм с всяка дума на Теа!
Зойче,
ще се справите! Силна прегръдка от мен!

Друго ми направи впечатление.
"Той каза,а тя сигурно си е взела после друго дете."
Друго дете. Сигурно си е взела друго дете. Мен ме е оставила, защото сигурно не съм бил добър, не ме е харесвала. Затова не ме е искала и си е избрала друго дете, по-послушно, по-добро. Значи аз съм лош и това е причината да ме остави.
Вероятно така си мисли детенцето. Може и да греша. Но никога не е излишно да се обърне внимание на тази вероятност.

Ако Зойка прецени, ще каже, аз мога да споделя за нас.

При Ирина няма случай, в който да е демонстрирала конфликтите в себе си по един и същи начин. Всеки път е различно.
Понякога става безумно непослушна, явно провокативна, необичайно инатлива.
Друг път млъква.
Трети спира да се храни. Изобщо.
Друг път започва да прави всичко наопаки, гледайки ме очакващо.
Напоследък нещата започват с едно силно до задушаване гушкане, хваща главата ми, втренчва се в мен и сякаш ме "изпива" с очи.

Както казваш, тя в началото беше интровертно дете. Много ми беше трудно да я накарам да вади емоциите си, все още понякога се свива в себе си, но благодарение на многото ни разговори, вече свикна да ми казва бързо дали нещо я мъчи. Често казва, че не знае какво е, тогава се гушкаме и си говорим за различни неща. Понякога стигаме до "дома", друг път до "другата". Понякога до никъде.

Има, разбира се и моменти, когато е по-добре, тези разговори да останат далече. Децата ни също имат нужда от почивка. Предпоследния път, в крайна сметка така излезе от "тъгата". Престанах да я питам и да обръщам внимание на това, че не се храни и тя сама след няколко дни се "върна в себе си".

Напоследък става агресивна по отношение на емоциите, които я изпълват, но затова още не искам да говоря. Считам, че е прекалено лично нейно.

Бих искала да напиша няколко неща за идеализирането на "другата жена" и за убеждението, че те са "лоши бебета" и затова са били оставени. При Ирина беше като "по учебник", но сега се налага да прекъсна, по-късно ще допълня.

Darena,при Цеци имаше близо година период на много голяма агресия спрямо мен,удряна,ритане и там подобни.Той знае физически какво е болка,защото сме го пошляпвали по дупето,надявам се да не ме съдите прибързано,но в определени моменти нямах друго решение,след изчерпване на "с добро".Питал съм го много пъти защо го прави,той не може да обясни,някакъв скрит импулс да ме нарани и много пъти ми е казвал,през тази година - неискам да си ми мама.Въртяли са се мисли в малката главичка и се радвам,че накрая си поговорихме за това,което е ставало в малкото му мозъче и душа.
Бонита,аз не съм му казвала,че сме го избирали с татко му,просто въпроса на цЕци така звучеше.
Знам,че Бог всичко е определил,защото аз много точно разчетох знаците,които ми даваше.А можеше и да не стане нищо,ако на първо място в съзнанието ми бяха:въпроси от рода-здрав ли е/за Цеци/,от какви родители е и т.н.Душата ми беше отворена и аз почувствах неговата.Дори съпруга ми се опита да внесе съмнение,че то е нашето дете,като ми каза:Нали искаше момиче/Аз му отговорих:-Не,вие с нашите искахте момиче и така писахме в молбата.Аз знаех вече с цялата си същност,че това е ДЕТЕТО.
А относно това,че съм му казала "леличка" и "която, не е могла да те гледа",защото донякъде знам истината за неговото оставяне в дом или поне така си мисля.Защото след като се срещнах с биологичните ми роднини,аз наистина разбрах,че моята БМ не е могла да ме гледа,колко е страдала тя си знае и аз никога няма да разбера.Но за пореден път ще кажа -Благодаря и ,че е намерила сили да го направи за да изживея свойте уроци по този начин и дано в деня ,когато трябва да си отида от този свят,да съм с едно стъпалце по-горе духовно за следващия живот.
Теа,напълно си права,че всички думи са казани,когато са ядосани децата и целят да ни наранат.Но добре,че изплю камъчето за да можем да поговорим открито.
Относно,израза-тя си взела друго дете,Цеци го каза с някакво чувство на успокоение,че и тя си има детенце.А не,че той е бил лош и т.н.Несмятам,че той си мисли така за себе си,защото съм му обяснила,че той е създаден за мен,но тъй като моето,коремче ме е боляло трябвало е да израстне в друго коремче на друга жена за да бъдем заедно.
Нещата са много сложни и при всеки от нас осиновени и осиновители, ще ре различн ареакцията,различни емоциите и мислите.
Радвам се,че се получи добър разгавор и се надявам,даси помагаме все така и занапред.
Благодаря на всички отзовали се н атемата и на тези,които са я прочели и мислено са си мислили.
ПП:Забравих да напиша,че от месец,два Цеци много по-бързо осъзнава,че ме наранил физически или емоционално и идва да се цункаме и ми казва;Мамо,обичам те.Надявам се това да е малък напредък.

Извинявам се за правописа,но мислите ми изпрварват ръцети и гледам всичко да споделя с вас.
 

Зойка, благодаря ти за откровението. Аз те подкрепям и разбирам за всяка твоя дума . Добър знак е осъзнаването и разговорите и извинението , и търсенето на близост с тебе. Всичко ще мине, ще го преминете заедно.

Зойка ,  една голяма виртуална прегръдка  от мен!

ДарЗа, благодаря и на теб.  При нас конфликтите, се изрязават с агресивно отношение към предмети  и други деца, и както казваш- става безумно непослушен, инатлив, крив. И се е стигало до наакване.Но зосега не е имало затваряне в себе си. Когато поговорим , защото слава Богу с него се говори, ми казва - причината- мъчно ми е за моята къща, за приятелите ми, и т.н. стигали сме до темата за бащата. В други случаи просто играем, когато сам не може да ми каже, какво го тревожи и аз влизам в роля- просто при нас сюжетно ролевата игра е любимо занимание и оттам измъквам тревогата. За осиновяването сме говорили много, но не е дал индикации досега, че му носи болка. Което не значи нищо. Казвам просто- досега.

Все пак аз повдигнах въпроса, за отговорът на въпроса- защо ме е изоставила? защото той може да създава внушения. Повечето от нас знаят защо детето им е било изоставено. Ще чакам ДарЗа / понеже обеща/ и другите да се включат с мнение.

Честно казано аз съм станала като дебелокожите животни и не обръщам внимание на тези неща. Дъщеря ми преди редовно ми казваше че не ме иска, синът ми като го хванат неговите настроения казва на мен и баща му , че не сме му никакви.Само че аз не им обръщам внимание. Дъщеря ми вчера ми каза, че съм говедо. Баща и много се ядоса а аз и казах че след като аз съм говедо тя е малкото говедце и тя много се обиди. Първите месеци след като я взехме само да и се скарам или да и  забраня нещо и започваше -аз ще се върна в дома искам друга майка ти си лоша или никаква не си ми в дома е по хубаво. На мен един ден ми писна и и казах да се облича за да хванем автобуса и да отидем в дома след като там било по хубаво. Казах и че всички играчки и дрехи ще дам на други деца, тя постоя малко помисли и ми каза -не може ли друг път да отидем. До тук бяха мераците за връщане в дома. 
 Понеже имам тинейджър в момента ме вълнуват много по различни неща. Вчера в Уикенд прочетох за някаква организация ЕМО- емоционално малтретирани о-то не се сещам какво беше. Имат си форум в интернет ,това са деца от 13, 14 год. нагоре които ако родителите им се скарат или нещо са недоволни започват да си клъцкат вените. Имало и конкурс за най- много нарязани вени.
 Тази сутрин питам синът ми дали е чувал за тях и той ми казва, че в скаипа редовно пишели такива. Направо косата ми настръхна. Проведохме двамата един бърз разговор ама вече се чудя за кое по напред да приказвам. Гледам разговорите да са приятелски защото иначе казва че му чета конско.
Зойка моят син е от тези който викат блъскат и крещят. Е отстрани изглежда зле но почти винаги зная какво му е. Дори понякога когато опитва да се прикрие го провокирам. По страшно е ако детето нищо не казва, защото в тази статия визираха по чувствителни и затворени деца.
Затова не обръщам внимание като ми казват че ме мразят.Една съученичка на сина ми на 11 год. започна да пуши и да прави секс с по големи за водка със сок. Не искам да коментирам родителите защото в къщи говориш едно а като излязат не знаеш на какво са способни а и аз имам дъщеря.
Не мисля че съм успокоила някои но има много по сериозни неща от това детето ми да ме обиди, аз също като малка обиждах майка си. Аз по принцип съм много пряма в разговорите си с децата , винаги наричам нещата с истинските им имена и рядко крия нещо. Ако преценя че няма да ме разберат просто казвам че за това ще говорим като пораснат.

Ами, специално на този въпрос, както писах вече, след като преосмислих малко нещата, реших че най-адекватния отговор, който не носи никакви илюзии, нито идеализиране, нито превръща биологичната майка в мъченица, нито в сатана, не влага лично отношение и тълкувание на мотивите е този: Не е била достатъчно силна за да ти бъде майка.

Детето не иска и не може да чуе рационални обяснения, дори и да може да ги осмисли (как се осмисля това на такава крехка възраст, дори и мотивите за нас да са отчасти валидни?).
Но и не спира да пита "Защо?", а честния (донякъде) отговор "Не знам", не я задоволява.

По този начин се опитвам и индиректно да й помогна да излезе от най-страшното й съмнение: че не е била обичана, затова - нежелана или още по-зле, че вината е нейна, както тя сама каза: знам защо, била съм лошо бебе!

Този въпрос, който се е загнездил в съзнанието й, не я оставя на мира. Понякога по-пасивно, понякога много интензивно и разтърсващо, и вече нямам никакви илюзии, че това ще бъде спряно с правилните думи от моя страна, но мога да се опитам да я предпазя от пагубни за нея самовнушения.

Иначе щерката е по много по-изтънчените "похапвания", все си мисля, че съм закърняла вече, но тя е адски интуитивна и все ме издебва в моменти, когато съм се отпуснала и да си призная в такива моменти, макар и за миг се поддавам.
Онзи ден, след един доста дълъг и нелек период, на фона на една страхотна физическа умора, излязохме по семейно. От месеци не се беше случвало. Идилия!
Седим си в една пицария, хапваме, пийваме, смеем се... За секунда отклонявам вниманието си от нея, тя ме дърпа, защото искала да ми каже нещо. Аз й казвам: секунда, мамо, само да чуя татко какво ми казва...
Приключвам, обръщам се и я питам: Какво има?
А тя: Мамо, ако ти кажа, че не те обичам, ще се обидиш ли?
......... секунда мълчание, за да се събера и казвам: Не, няма! Аз те обичам, това е важно.
Но тя вече е видяла сянката в очите ми и казва видимо развеселена: Не бееее, аз се шегувам!

Та така.
Де да ми викаше "говедо"! 

Мислих я тази тема събота и неделя. Ще ви напишиа какво измислих  , а Дар ми е дала допълнително жокери
Мисля, че трябва да показваме на децата кога сме наранени. Ами това си е истина, не бива да се правим излишно на герои и да крием винаги болката си... мисля, че не им правим услуга като им позволяваме да грубиянстват и да пробват до безкрай колко ще издържи мама.
Какво имам предвид...
Зойка плаче през нощта, Цеци и казва, че не му пука, че тя плаче. Аз доста бих поговорила над това. Не може да не ти пука, че някой го боли, съпричастността се възпитава и не бива да допускаме такива грубости.
Иринка-скорпи дърпа мама за опашката  . Аз може би бих отговорила по същия начин като Дар, само че бих добавила че ще ми стане мъчно.
Ще ми се да вярвам (нали виждате колко съм несигурна  ), ченяма да позволявам на сина ми да ме пробва до без край. Трябва да има граници и детето трябва да ги види и научи. Разбира се с много обич и прошка. Както ще пробва да наранява мен, така ще пробва да наранява и други хора, не искам той да израстне тиранин...

Ние сме хора и нас ни боли - няма защо да го крием от децата си - не мисля че е честно. Ние не сме свръх човеци

Fussii, и аз се чудя от десет минути... как да го обясня. Знам, че ти няма да изтълкуваш метафорите ми като опит да засегна някой невидим нерв.

Представи си, че любимия ти човек те нарече "патица". Може да му обясниш, че и той е "паток", че те наранява като се държи така, че си му обидена, че докато не се извини няма да му готвиш сърмички цял месец, щом ти говори така, че си събираш си багажа и си тръгваш... и още, и още...

Сега си представи, че казваш на (хипотетичен) мъж до себе си: Не те обичам.
Той се тръшва, казва колко е наранен и как това го съсипва, как живота няма смисъл без теб...
Какво би изпитала в този миг?
Спонтанен изблик на любов? Съжаление? Принуда?

Има разлика, нали?

Каквото и да си представиш като отговор, помни, че ние сме големи хора, действаме рационално, подлагаме на съмнение и критика нещата в живота ни, обмисляме, оглеждаме, но имаме на какво на стъпим.
Те са деца. И са деца, които започват живота си с една тежка история зад гърба си, която не може дори да бъде разказана изцяло от нас. Ако за нас е трудно, за тях е стократно по-трудно.
Не може да се изисква емоция, не може да ги притискаме за чувствата, които изпитват, дори и да не са такива, а просто по този начин да дават израз на конфликтите в тях.

Не се трови сега с подобни хипотези. Как ще бъде при вас, ще разбереш, неминуемо е. Ами, ако синът ти се окаже един далеч по-прагматичен човек, не толкова безумно емоционален и с мрачно-поетична душа? Ако е един нео-хипар на 21 век?

П.П. Когато бях малка, един ден нарекох майка си 'змия'. Казах го, защото ме болеше...  Не ми говори две седмици. Накрая ходех след нея, плачех и я молех да ме удари, но да ми проговори. Тя не го помни, аз да - до ден днешен. Не защото я обидих, разбира се, че не мислех това за нея, напротив - обичах я безумно и именно затова исках да я нараня, защото аз се чувствах наранена...
Трудно е да мислиш като дете. Майка ми реагира като повечето големи хора. А аз помня и до днес, че всъщност исках само да ме прегърне...

Няма начин! Нали му знам хороскопа.... Чувствителна душа е той 
Шегувам се разбира се (ама не съвсем)

За предварителното мислене на ситуациите, разбира се си напълно права - първо е рано, второ колкото и да го мисля, като се случи ще е толкова различно, че.... И затова че са деца - също си права... може би проблемът е там, че аз самата в голям процент от ситуациите реагирам и мисля детински, а не като зрял човек... Снощи даже мъжа ми съвсем вдигна ръце и заплаши, че ще ни раздели в две стаи, докато кротнем и двамата  , така се бяхме разбеснели.

Но продължавам да мисля, че не е лошо да ги сандърдисваме от време на време...

Душе, ама нали говорим за ситуации, когато детето е явно провокирано от болка, от осъзнаване на действителността, от конфликт: кой съм, защо съм, къде съм...

За другите ситуации, няма спор.
Затова ти казвам, че има време, защото като поотрасне още малко, ще започнеш доста по-ясно да различаваш манипулациите, проблемите на характера и съответно кога детето страда, макар и неосъзнато и го изразява, чрез средствата, които са му под ръка.

Я, си помисли, когато те боли, на кого си изливаш болката? На филанкишията или на най-близките ти? И сигурно от време на време го отнасят... ами, да, така е. 

Прочетох темата минала седмица.Чак сега събрах смелост и аз да пиша.Преди години когато моя беше на 3г за нещо се бяхме скарали и малкият се обърна и ми каза ,че ще си намери друга маика .И това беше в продължение на седмица.Искам да ти кажа ,че и при рождените деца има и такива моменти.

Да бе, да... така е естествено. Особено аз каквато Мека Мара се оказах ... не си е работа. Аз се мислех за фашага, ама като се скараме и малката манипулативна гадина каже "Мамо гуш" - и аз съм дотам  Само се моля, господ да ми даде сили, като ме провокира, както е станало при Зойчето  при теб да имам сили като вас и да поема дълбоко въздух, да помисля 3 пъти преди да отреагирам.

Прочетох темата и много се замислих.Съвет не мога да дам , защото ако си спомняте дъщеричката ми беше почти на 5 мес. като си я прибрахме.Замисляла съм се на въпроса кога и как да и кажа, как ще приме факта и сега като прочетох всичко ме хваща страх как ще реагира.Зойка съчувствам ти за болката.Щом си майка ще те боли/говоря по принцип/.Аз също навремето нараних майка си по много жесток начин,въпреки че не съм осиновена.Но разбрах някои други обстоятелства около моето раждане, откоето ми стана много болно, и въпреки че бях на 20 год. не бях подготвена как да реагирам на истината, и тогава допуснах грешката да я нараня, като буквално едва ли не исках да се откаже от мен, да остана сама.Не мога да си представя нейната болка, но като си спомня за това и мен ме боли ужасно много.Ако можех да върна годините назад никога не бих си позволила такова поведение, но за жалост няма как  да стане.Минахме през тази фаза, благодарение на нея естествено,защото тя не се отказа от мен и с много търпение и разговори нещата се оправиха и никога повече не сме говорили за това.Сега се старая по всякакъв начин /как да кажа / да се реванширам и да я правя щастлива и обичана, защото тя го заслужава.Няма да се впускам в повече подробности ,но само ще кажа че родителите ми са разведени и тя не е живяла много лек живот.Още повече че тя е далеч и е сама.Виждам я за един месец в годината от 9 години насам.
За това се моля да съумея да намеря подходящия момент и подход към моето дете.
Стана дълго и объркано, за което се извинявам и затова спирам да пиша.Просто спомените ми нахлуха и не мога да мисля.
Моля се за всички  да намерим сили да преживеем болките си.

С риск да бъда обвинена в опростяване на проблема, ще отбележа, че написаното от Лора е много показателно. Децата нараняват - умишлено или не, правят го.
Начина по който ще приемем нараняването и степента на болката която ще изпитаме, според мен е пряко зависима от това доколко ние сме или не сме се отърсили от собствената си болка.

Съгласна съм с мама Галя, Но напълно подкрепям Фусии. Нали ние сме длъжни да възпитаваме децата, значи да им показваме къде е разликата между доброто и злото? Тогава сме длъжни да им покажем, че от раната, която са нанесли с думи (даже и неволно, в яда си или с цел провокация), тече кръв и ни боли. Тук приказката за мечката и раната от брадва би помогнала на по-малките, за да разберат. Баба ми доста често ни я повтаряше на нас децата, а също и "Език кокали няма, но кокали троши..." Ето как нашите баби и майки ни научиха, че всяка дума е важна - може да дава криле, а може и да убие.
Мисля, че е важно това да стигне до душите на децата ни. Да не обръщаме внимание на лошите думи, защото ще отминат, ще се забравят и т.н. и да стискаме стоически уста и душа (да не нараним детето?!) ми изглежда противоестествено. В името на какво?

Тръгвайки да пиша в темата исках да кажа точно това и аз че съм съгласна с Фуси, но мислите ми много се объркаха.И аз мисля че не трябва да предпазваме толкова децата си от това да не ги заболи , а в същото време ние да страдаме.Страдайки и задържайки болките и мислите в себе си ние разрушаваме най-вече своето душевно психическо спокойствие, оттам идват здравословните проблеми и защо само за да предпазиш детето на този етап, а по-нататък какво.Доколко бихме издържали така самонаранявайки се.Здравето и нервите ще са ни необходими много напред във времето.И не можем цял живот да предпазим децата си от болка.Затова трябва да им се покаже с подходящите средства и според ситуацията какво е да те нарани любим човек.Не си мислете че не разбират, разбират всичко, но така за тях в момента е по-удобно.И мисля че колкото по-отрано посочиш  на едно дете/не ги деля в момента на осиновени и биологични,говоря по принцип/ къде са границите, толкова по-големи болки ще си спестим занапред.И мисля че колкото са по-малки толкова са по-способни да те разберат и така бихме възпитали наистина добри деца, които да уважават заобикалящите ги .
Надявам се да сте ме разбрали правилно, но много не съм по словоизлиянията.Това е първия път в който си позволявам да напиша тези неща, и четейки темата почувствах нуждата да споделя  и това донякъде ми олекна.Вярвям че всеки ще намери правилния път. .

Струва ми се, че темата избяга е една съвсем друга посока: възпитание като цяло.

Тук иде реч за друго, но пък разбирам, че когато детето е далеч от етапите на осъзнаване на историята си, е нормално майката да вижда излишно "драматизиране".

Лора, когато детето достигне до подобен изключително тежък за асимилиране, емоционален момент, тогава майката е хубаво да намери силите да се справи и за двамата. Това не значи, че по презумпция трябва да му прощава арогантното поведение или да подклажда агресията му с мълчаливо понасяне.

Но има времена и времена.

Преглъщайки или не, няма как да предпазиш детето от болката, но можеш да му помогнеш да я изживее. Задържането на болката, както правилно отбелязваш е вредна, но не само за родителите, за децата също.
А да му демонстрираме в такъв лабилен за него момент, колко крехки и раними сме ние, е меко казано пагубно. Най-малкото, защото това би попарило желанието му да изведе навън чувствата си.

Както и да е, това е нашият начин с детето ми да се справим и тя слава Богу, се справя геройски!

Опитах се да кажа по-горе.- начините по които ще реагира са :  ще причинява болка- ще я изкарва навън и ще я хвърля върху нас или ще я натиква навътре.  Мисля, че когато Цеци е видял, майка си да плаче  и е казал- Не ми пука!- му  е  пукало и то много за да го каже. Свои или осиновени- те ще ни нараняват , а осиновените и заради изоставянето/ Фусий/. Ще минат години докато кажат един ден, както и ние сме казвали за нашите майки- „Аз правих така ,а нея я е боляло много.Чак сега я разбирам.” Сега те имат нужда от някой , който да ги обича въпреки всичко, включително въпреки болката, която те му причиняват . Те затова го правят, за да причинят болка и да бъдат приети и обичани, за да се уверят, че не са те виновни за изоставянето си. За да се уверят, че една ги е оставила, но тази ,която ги е приела ще ги обича, колкото и болка да й причинят. Ако в този момент тръгнеш да обесняваш - "не ми хвърляй твоята болка, така не се прави, боли ме, ти ме нараняваш",то ще потърси друг отдушник, следователно, какво правим- нищо.  Учудвам се, че хора ,които изглеждаха по-напред от мене с материала, не са разбрали най-основното нещо. В друг спокоен момент, когато бурята отмине, но не като даваме пример за болката ,която то ни е причинило, когато е отработвало раната си – трябва да възпитаваме .  Приказките за лошата дума и всичко казано си свършват работата.
В този момент да покажеш болката си е все едно да изкараш собствените си комплекси. Нали въпросът е да се научим да не си нарушаваме психическото равновесие, защото ще ни каже- "фалшива мама", "ти не си ми майка" и пр., а  да го запазим / псих равнов/, когато го направят?Нали затова висим в този форум, за да разберем, че това не трябва да ни причинява болка?то не е упрек към нас, а израз на болката.
 Мама Галя го е казала точно и ясно. Пък и аз си го казах- точка 3. Подкрепям ДарЗа, въпреки, че тя не се нуждае от подкрепа. Не съм съгласна с останалите.
Важна забележка: Не се заяждам, просто казвам какво мисля.

израснала съм в семейство, в което не е прието да се говори за интимната болка. по причина да не бъде наранен някой, по причина, че за тези неща не се говори.

винаги е имало недоизказани неща. преди повече от година влязох в люто пререкание с майка ми. по повод детето. опитваше се, като всяка баба да ме убеди, че тя естествено е по-добрата майка. тогава се обърнах и и казах, че ако това е така, тогава нямаше да остави детето си да умре в майчин дом, за да може да си взима изпитите. и следващото да го гледа майка и, за да може тя да направи кариера.

аз съм жена на 45 години. а постъпих като малко дете. защото почувствах застрашено нещо, което силно обичам. клъцнах я там, където ще я заболи най-много. макар че много я обичам, защото сега е вече много добра майка. но никога не съм я усещала като човек със здрава психика, като човек, който е мой другар в живота ми. за мен винаги е била слабата, разглезена, гениална дъщеря на баба ми.

това са последствията от насаденото ми възприятие за ранимостта на индивида. в едно биологично семейство. последствията при осиновените деца ги виждаме в тяхната тема. вечният страх да не наранят родителите си, като засягат неудобнататема.
не искам детето ми да се страхува, че ако каже своята болка, с това ще нарани мен. ние не сме равни. аз съм възрастен човек и трябва да съм стабилна психически и за двете ни. точно в такива ситуации, които ще дойдат по-скоро, отколкото предполагам.
в този момент детето ми ще има нужда от зрял и уравновесен приятел, който да му помогне по пътя, по който върви.

моментите, в които само мисълта, че мога да попадна в подобна ситуация като зойка, карат сърцето ми да спира да бие, са тези моменти, в които знам, че съм слаба и не съм преодоляла своята болка. нямам право на такива моменти, когато детето започне да преработва своята болка. ще се наложи да ги отложа, докато стане голяма и мога да говоря с нея за това. когато станем донякъде равни.
 
сега тя има нужда от моята закрила на всяка цена и ако не съм способна да и я дам, защото и мен много ме боли, това ще е пагубно за нейната психика и за връзката помежду ни. смисълът, който тя би вложила в думата фалшива майкане е смисълът, който ще вложа аз. искам освен детето ми да ме обича, да ме уважава и цени като свой приятел, другар и най-близък човек, на когото винаги може да разчита. за всяко нещо си има време. за моята болка то свърши с появата на детето и ще дойде пак тогава, когато тя е готова да ме гушне и погали и утеши за моята болка. сега е наред нейната.........

лично за мен ДАР е жива енциклопедия по отглеждането на деца така че много внимателно следя подобни нейни постове и си ги записвам с червено. и на мен ми се ще да ревна само при мисълта за подобна на зойкината ситуация, ама в подобни моменти ще се наложи да рева на нечие чуждо рамо и то много тайно.

а и фактът, че детето ми има някъде още една майка, каквато и да е тя, е факт. за мен тя е никой, но за детето ми ще е винаги жената, която го е родила. ще присъства винаги в съзнанието му и моя задача е до голяма степен да му помогна всяка от нас да заеме там отреденото и място.

Много точно казано.
Дарена,права си пука му на Цеци и то много,но невинаги знае как да го покаже за тази си възраст.Няма да ви казвам как се озлобява към някой от вкъщи като ми се карат или спорят с мен.Но винаги навсякъде присъства тази агресия в него и ми е много трудно да го владея в тези моменти.Моята реякция на рев се подсили и от едни мисли,които успередно с казаното от Цеци се въртяха и болката ми се засили.Почувствах сякаш той наранява и моята мама,немога до го обясня,просто така се чувствах.
Трябва да говорим с децата си често и да ги питаме какво си мислят и т.н., защото сега когато пак се върнах на работа в училище видях какви сривове в детската психика настъпват понякога и вече е късно за намеса.
Благодаря пак на всички за добрия тон на хубавия диалог,който се получи.
 

Категорично, Зойче!
Само да повторя, че темата набъбна: трябва да знаем, обаче, че има един предел на изживяване на това осъзнаване. Болката е прекалено голяма за детската психика.

Ако се налага, колкото и да ги отричаме, по-добре е, ако въпросите и реакциите зачестят и държат дълго време в плен ума им, да се обърнем за съвет към специалист. Имам предвид, ако забележиш нещо обезпокоително в поведението му.
Не говоря за терапия или лечение, казвам съвет.
Ако не друго, могат поне да ни помогнат да интерпретираме правилно изживяванията на подсъзнателно ниво в децата ни.

Ето, например, ще прозвучи куриозно след всичките ни думи как трябва да говорим много с тях на тези теми - в момента аз стоически отбивам атаките на Иринка, да обсъждаме каквото и да е на по-задълбочено ниво. Две, три приказки и - хайде, мамо, сега да мислим за хубави неща! Нищо, че тя постоянно се опитва.

Защо? Защото детето стигна прекалено надълбоко, до едно ниво, което няма силите да обработи на тази възраст, защото рискува да се срине. Защото преди седмица си помислих, че ще й се случи нещо страшно.
И като написах тези думи, ми се доплака и си плача, ей ме, не ме е срам. Защото много се изплаших за нея... Сега е добре и скоро няма да й дам да отиде 'там'.

Така че, пак опираме до времената. Трябва да се осланяме много на интуицията си и да се опитваме да гледаме през очите на децата ни.

П.П. Мато, ти държиш народа да не ме обича, нали? Шегата настрана. Живата енциклопедия е дъщеря ми, аз съм скромен неин ученик.

Прощавай Дар, че все те цитирам, но  с горното съм абсолютно съгласна. Какво лошо има да потърсим помощ при специалист? И защо не терапия или лечение, ако това е необходимо?Нима има хора, които се срамуват от това!? За мен да потърсиш специалист е задължително, въпросът е да попаднеш на добър специалист.

Зойче, агресията нали знаеш какво означава - страх.

Момичета съгласна съм със всички вас.Както казах не ме бива във словоизлиянията и затова явно не можах да напиша така че да ме разберете.
Дарена права си.Както и Дар, казах го-когато е удобния момент.Не исках да ме разберете така че едва ли не ще оставя детето си в такъв момент да страда за да не страдам аз.Естествено че първо аз ще изстрадам докато се научи то.
Не мисля че някой се заяжда, естествено че всеки изразява мнение и нали затова споделяме за да си помогнем взаимно.Прегръщам ви всички.

Лора, аз те разбирам. Но пък и не виждам нищо лошо, ако си мислил по определен начин и ето такава тема ,която е много силна промени виждането ти по определен въпрос. Нали всичко е в интерес на децата ни. Права си - за да си помогнем взаимно е всичко. 

  както и да се поучим от грешките - свои и на другите.Всички вие с вашите истории и съвети сте ми помагали неведнъж-задочно,защото когато ме вълнува нещо го търся и чета, но не съм писала.Наистина май темата се поизмести, но  все пак всичко изписано ще е полезно, в момента най-вече на Зойка.

Аз плача пред децата и повтарям понякога, че и майките са хора. Отскоро си донесохме обидни думи от детската градина и се пробват да ги използват - не разрешавам да ми казват обидни думи, защото и аз не използвам такива думи когато говоря с тях. Мисля,че ако Зойче ти се плаче - не е нужно да се криеш. Децата не бива да ни мислят за супермени. Питам се как ли бих реагирала аз. Ако бе болеше щях да плача, ако ми кажат, че не им пука дали боли навярно щях да кажа, че когато някой човек плаче, дори и непознат да е поне носна кърпичка тябва да му дадеш, ако се смяташ за добър човек. И щях да "друсна" една лекция, че дори и да не харесваш някого е лошо да го нараняваш, а когато нараниш някого трябва да се опиташ поне да го успокоиш.
Понякога съм много досадно дидактична с децата, но това съм аз и съм цялата емоции. И ако играя роля децата ще го усетят.
Няма според мен правилно и грешно в реакциите - има темперамент, има стил на общуване. Зойка, 

k.димитрова, не става дума за обидни думи или обидни жестове от ежедневието. става дума за неща, свързани с изоставянето и болката.
далеч съм от мисълта да прощавам всичко на талибанова, само защото не съм и биологична майка. и сега принципно няма лабаво най-често.
става дума за тежките думи, казани с цел да ме засегнат и то във връзка с обикновени наглед житейски ситуации. тези, свързани с ДРУГАТА. тогава, мисля, че реакциите ми трябва да бъдат много обмислени и премерени.

Аз със другата сама със себе си не мога да се подредя все още. Дано децата ме "почакат", че ще ме заварят по бели гащи на тая тема, въпреки, че вече не скачам като ужилена когато си мисля за нея.
И съм стигнала до 5 преди да реагирам. Наистина трябва да е премерено, ама който не може да мери дълго. Зойка е устискала да стигне до под юргана - аз да се скъсам не мога.

Аз като човек със стратегии, от сега си имам отработена физиономия и действие, специален поглед, за нещо, което ми е казано, но не ми харесва /е, сега пък, да не си помислите че съм го отработвала заради децата, просто забелязах че имам тоя навик - главата леко назад и настрани и поглед, нещо средно между - "плува ли корабче" и "на мен ли говориш /Аre you talking to me"/

Когато Милен ми каже точно с цел да ме нарани, защото не съм задоволила някоя негова прищявка - "Аз не съм ти приятел вече и не те обичам" - просто го прострелвам с погледа. За сега за него това е върховната и най-страшна обида която може да нанесе на мама, но при неговия темперамент мога спокойно да очаквам и други. Възнамерявам да поддържам практиката на погледа, казваш - сам не си вярваш на думите, нали, а да разговарям с него след като отшуми мерака му да ме нарани.

В тази тема лично аз открих три безценни изречения -

При нас изскочи "ти не си истинска майка". "пипни ме - съвсем истинска съм" и продължихме с "ти не си истинско дете - ти си мече..." и го обърнахме на игра. Добре, че чета тук- някак очаквах подобна провокация. Да чукна на дърво започваме да се измъкваме от ситуацията с миионите въпроси. Продължи почти два месеца. Остава гризането на ноктите, но тук-там оцеляват нокти все по-често.

Милионите въпроси не спират, те се уталожват, улягат, затихват, после пак се появяват или пък тихо живеят в главичките им. Но преминаването през онази жестока болка, макар и страшно е много здравословно, за да могат продължат още малко с детството си. По някакъв странен начин ни и свързва по-силно от всякога с тях.
Твоята задача к.димитрова е двойно по-отговорна, но някой ден двойно повече ще жънете радост от това, че заедно сте преминали през тази буря.

Тежко е в името на истината да раняваш децата си. Сега. Искрено се надявам, тази болка някой ден да им даде опора, сигурност, сила.

Знаете ли какво каза малката ми героиня за сестричката си?
"Мамо, няма да й казваме, че е излязла от корема на друга жена..."
Явно иска да я опази от тази болка, чиято сила никога няма да разберем напълно...

Дар ,колко мило от страна на Иринка.Истинско съкровище е тя.

Напълно нормални, човешки реакции са това, типични за всички хора, не е реакция само на осиновените.Например малката ми дъщеря, когато нещо не изпълня и иска да ме нарани, тъй като знае че темата за осиновяването е деликатна за мен, ми изтърсва че е осиновена и затова не я обичам достатъчно и други от сорта подсилващи желания ефект глупости.Няма човек, който да не е удрял в гнева си ближния по слабите места, за нас осиновените пък това е най-лесно и е човешко да се възползваме от преимуществото си, колкото и жестоко да е.Все пак да не забравяме, че децата са жестоки понякога и чак когато порастнат и осъзнаят напълно колко много боли злоупотребата с тези факти, озъснават грешките си.

абсолятно съгжласна
защото като направи беля преди плясках сина /имах си заложена схема то родителите ми/, а сега му казвам, че е "лош" - когато не му угодя, не направя както той иска - ставам "мама е лоша, махни се, иди в другата стая"
дори от ДГ донесе за ТРИ дни "плачи, хайде плачи"...
за сина си съм забелязала, че е безкрайно чувствителен, дори не го разбирам на моменти и са ми чужди реакциите му - та съм забелязала, че когато иска да плача и се направя че плача, някак му улеква.... това във връзка с поста, че и ние майките трябва да показваме, че ни боли и плачем, че плаченето обаче не е бебешка реакция /както явно са му се подигравали, щот бяха първите му 3 дни в ДГ и рева като магаре/, а че е израз на болка, че всички ни боли и трябва да се пазим, да не се нараняваме...
МериПопинз е права, че децата винаги са малко или много жестоки - осъзнато или не
важното е когато почнат да осъзнават, да им покажем как да не бъдат жестоки, дори ако понякога от уроците ги боли

извинете че писах, но темата ме вълнува - не съм осиновител, но ви чета, защото начина ви на възпитание, на внимание към детската психика е много важен за мен - самата аз имах малко истерична майка и имам заложена грешна схема за възпитание...та се уча да я променям, а това е доста трудно
та тук получавам ценни съвети и темата ви горещо ме вълнува в момент когато сина почва да насочваа агресията си към мен        .....още ен знам как да се държа в такива моменти, шляпах първо, но виждам, че това го подтиска и обижда жестоко, и сега съм на кръстопът до колко да търпя, до колко да съм твърда

апропо сина също си дърпа кожичките на пръстите, но това правя неосъзнато и аз дори на тази възраст....дано не почен да ги гризе като мен...
та темата е живо и за нас, това че не може да ме нарече "фалшива" не значи, че не търси всевъзможни начини да ме обижда когато е наранено егото му

Здравейте...
Не знам, тази ли е подходящата за мен тема, но ще пиша тук...
Отглеждам 4 и половина годишно момиченце, което трябваше да е на родителите ми, но след смъртта на майка ми я взех аз. Всичко беше отлично, много се обичаме, до момента в който не забременях /сега съм в 17 седмица, ще имам момченце през ноември/. Моята дъщеричка изпитва съмнения и страх... Напоследък страни от мен, макар да показва разбиране като възрастен човек, за новото бебе, но усещам, че нещо не е наред. Сякаш търси повече любов от съпруга ми, близките ми, а наскоро ми каза, че знае, че няма да я обичам, защото идвало моето бебе вече.
Жегна ме заглавието на темата... фалшива мама. Тя мисли, че ще бъда за нея точно това, макар ние дори да не говорим за бебето... Понякога чувствам вина, че забременях, и се страхувам да не се отдръпне от мен.
Понякога показва радост, че ще имаме бебе, но стана по - затворена и мълчалива. Не съм мислила дори да се съветвам със специалист, надявах се всичко да премине гладко, но... страховете ми с всеки изминал ден се увеличават.
Нямаше как да скрием от нея факта, че не съм нейна биологична майка, понеже я взех при мен по - късно, и в началото тя ми беше сестричка. Не знам как да постъпвам... обсипвам я с любов, но сякаш не е достатъчно...
А самата тя е още бебе... само на 4 и половина...

Зукини, хакера, сабаба, време е да се маскираш като жена
Сори за спама.

Norass,
аз с моите деца още от съвсем малки разговарям открито, като с възрастни по всички теми и семейни проблеми.Това ги прави не само съпричастни към всичко, засягащо семейството ни, но изгражда доверие между нас, създава им чувство за това че са ценени и мнението им е уважавано и т.н. да не изреждам.....
Съвета ми към теб е да разговаряш откровено със сестричката си за новосъздалата се ситуация, за страховете ти от това как тя ще приеме появата на бебето, за страха ти от отчуждението ви и изобщо за всичките ти чувства и опасения от нейните мисли и реакции, породени от бременността ти. Повярвай ми, че това ще стопи ледовете и ще разсее всякакви съмнения и недоверие между вас, независимо възрастта на детето.Ако пропуснеш момента преди да е дошло новото човече в домът ви, би могло да стане късно и много по-трудно да намериш отново пътя към нейното доверие и обич, а това може да донесе сериозни последици след себе си.Не подценявай детското разбиране и интелект, щом дадена тема ги заобикаля и е част от живота им, значи не са малки да изразят становище по нея и то да е разумно, както и да проявят разбиране.Говори открито с детето, разкрий душата си и ще получиш същото от  нея. Има една много истинска, дори в някои ситуации жестока народна поговорка "за да получиш, трябва да дадеш".
Имай предвид, че времето лети, не го изпускай между пръстите си от неоправдан страх и несигурност, все пак ти си възрастния човек и си така изплашена, представи си тогава какво е в душата и сърчицето на едно малко момиченце на четири годинки и половина.......
Успех и много семейно щастие, в твоите ръце е. 

май първо трябва да уточниш нещо, Норрас. осиновила ли си детето или си просто негов настойник. защото ако е осиновено от теб, то е твоя дъщеря, а не сестра. може би не знае историята си и те е било страх да и кажеш, а може би я е страх сега именно защото си и разказала.
принципно, макар и да нямам опит с подобни ситуации, знам от много майки, че първото дете минава през подобни терзания, когато е на път да се появи второ. ти трябва да решиш доколко е критична ситуацията и дали имате нужда от квалифицирана помощ. надявам се да се справиш без много катаклизми и да сте щастливи

подкрепям
ако детето разбира ревността се заражда веднага...ревност ще има винаги - било рожденни, осиновени или пък като при вас - хем сестра, хем леля...
хубаво е някак да повтаряш на детето, че това, че не си го родила и си му сестра, не ти пречи да изпитваш истинска родителсак любов...
повтаряй го от сутрин до вечер
първо ще го травмира, после това ще подейства
сина ми ходи на дг - и опитах този метод..малко е манипулативен, но първоначално когато не се разбира и прпиема всичко помага - детето се прогрямира да бъде уверено в това или онова, после му се разяснява защо е уверено...
не знам дали обаче този метод дава странични ефекти - не съм чела, не съм пробвала до сега когато от зор да го примиря с дг сама си го измилих - просто от сутрин до вечер си реазказваме точно какво ще направим на други я ден - от първичния му стрес че ще иде до дг, до качването с леличките /подплатено с подарък/ и т.н.
една такава заучена схема му помага когато е най-нещастен аз само да спомена "а после..." и той отблокира за момента ...и най-лошото свършва

та моя съвет е да започнеш да визуализираш какъв ще е живота ви след раждането на бебето - какво място тя ще заема във вашия и неговия живот, като разбира се наблягаш на приятното но и не прекаляваш защото както ти казах се получава известно "програмиране" на детето спорде мен
успех, много писах за мен и сина ми без да е конкретен пример, но просто съм доволна от този механизъм как работи...дано ти помогне лии поне ти даде някакви свежи идеи
ъдржа да кажа, че в началото докато се преодоле траха на детето разговора не е лек - сина ревеше само като кажех "ще ходим в дг"...доктж се програмирахме да се радва, че после ще иде тук и там.....

Първоначално бе осиновена от родителите ми, но след смъртта на майка ми вече почти две години аз се грижа за нея. Процедурите по осиновяването са тежки/не живея в България а детето е арабче/ но след едно още дело вече ще бъде моя дъщеря. От двумесечна е в семейството ни, където в началото растеше като моя сестра. Тя не знае нищо за биологичните си родители, макар ние да сме и разказвали. Баща ми смяташе че не бива да скриваме от нея. Никога не сме имали проблеми, тя е прекрасно дете... и е много привързана към мен, явно в мое лице вижда спътника... родителя.
Тези притеснения и страхове се появиха след като забременях и и казах.
Ние и даряваме цялата любов и внимание, на които сме способни... тя усеща това, и вероятно се страхува да не ги загуби. Няма страхове че ще загуби нас, понеже не помни да е била другаде... не усеща разделение между свои или осиновени деца. Затова и мълчанието, отдръпването и ми се сториха странни... може би усеща, а не разбира.

Благодаря ви за ценните съвети...
Бих сторила всичко, за да е щастлива...

може наистина да е проста ревност на първото към второто
мисля, че ако е това, но дори и да не само това - разиграване и визуализиране на бъдещето пред детето по показаната от мен горе схема ще й помогне да ВИДИ своето място в семейството дори след раждането н бебето
и тъй като това е ново нещо за нея и я плаши, тази визуализация ще й помогне да си представи нещата - както приказките разивват въображението на децата
но! както ти казах - не прави приказка, а се придържай към истината - какво ще може тя да прави с бебето и какво не щото децата разбират и после ще си търси "правата"
успех

п.п. виждам, че ситуацията така както ти я чувстваш е деликатна за теб - притесняваш се...което е нормално, но се опитай да се отпуснеш...уви с две деца проблемите тепърва започват, а отговорностите ти са родителски...имай си доверие и не се притеснявай - с обич, желание и старание, човек може да постигнее всичко...дори и да сбърка - винаги ще намери правилния път ако в сърцето му грее истинска любов и истинско желание да прави най-доброто за детето си
вярвай в себе си, майче, и нещата ще бъдат наред   

Благодаря ти 
Понякога просто ето такава подкрепа върши чудеса.
Може би аз си въобразявам проблем повече, от колко съществува...

"..., но се адаптирам изключително трудно, защото агресивното му поведение ми пречи да се привържа към него бързо."
"...става дума за тежките думи, казани с цел да ме засегнат и то във връзка с обикновени наглед житейски ситуации. тези, свързани с ДРУГАТА."
"Децата винаги намират начин да манипулират родителите; от нас зависи до каква степен ще се подаваме."

Имам проблем - не мога да се справя с редица ситуации, създаващи се напоследък между мен и 4-годишния ми син.
С всеки изминал ден става по - агресивен – и у дома, и в Детската градина. Може и да „отработва” болката в себе си, но на капризите, ударите, истериите вече не издържам – стигна се до там да ме питат в ДГ известни ли са ми проблеми за миналото му, в Дома, за родителите.....
Най-болно обаче ми е от факта, че знаейки за осиновяването си, той ме атакува напоследък с непрестанни реплики, осъзнавайки, че това силно ме наранява. Аз не съм достатъчно силна и не удържам – започвам да плача пред него. Повод напоследък е ДРУГАТА МАМА.
Ние живеем двамата, времето ми извън работа е отдадено изцяло на него – бих казала, че нямам личен и социален живот. Той ме ревнува и от телефонните разговори – започва да пищи, да иска всевъзможни неща, изпада в истерия. Започна се с това, че ще „замине далече и няма да се върне вече”. Причерня ми и му подадох якето; започнаха истерии и обещания: ”Няма вече...”. Не изпълних негово желание - миналата вечер - да гледа телевизия и след 22.30; започна тихо да повтаря в леглото:”Аз обичам ДРУГАТА МАМА , аз обичам другата мама....”. Попитах защо го прави – отрече, говорел за мен! и пак: ”Няма вече...”. Снощи настоя да легна веднага с него; обясних му, че имам домашни ангажименти и ще дойда след минути. След около 5 мин. отново ме провери. В крайна сметка отидох към леглото си в 21.30, вземайки мобилния телефон до себе си. От леглото му се подаде рошава главица и невинно ме попита: ”Ти на МАМА ли ще се обаждаш?”... Говорили сме много за ДРУГАТА ЖЕНА – РОДИЛКАТА, за Дома, който той отлично помни; за евентуалните причини да бъде там; за това, че сега двамата сме едно семейство, имаме си наш дом, обичаме се, АЗ сега го обичам и ТОЙ е моето слънчице....
Сутрин обикновено ме пита :” Ти мен обичаш ли ме ? Аз много те обичам...”
Обаче помни всичко – и сълзите ми, и обясненията ми, и болката ми; и с невероятно постоянство го повтаря при всеки удобен случай.
Но аз започвам да се чувствам изпразнена и предадена – да, дете е, не искам и не правя нищо, с което да нараня и без това изстрадалата му душа – но нишката изтънява. Боли ме. Къде бъркам? Страхувам се, че ще дойде момент, в който няма да мога да бъда адекватно ранима; ще ми е безразлично.
И това едва ли ще е постижение за мен; не избивам комплекси и не това ме тревожи – страх ме е, че когато е истински необходимо, няма да мога да бъда изцяло съпричастна към действителните му проблеми и тревоги.
Стана много дълго.
Това е.

Ami_D, боли, ще боли и никъде не бъркаш. Ти нямаш вина за изоставянето му, ако това отработва, но върху теб ще се излее цялата му агресия и гнева. Това е положението. Пристъпвайки към осиновяването с разум, не само със сърце, според мен би трябвало всички да сме подготвени теорегически, че това ще ни се случи някой ден.
Просто бъди до детето - нека знае, че може да си изплаче мъката пред теб.
Чудя се, при положнеие, че ти си разговаряла с него и е ставало въпрос за родилката, от къде му е влязла другата мама в главата /имам предвид употребените думи за едно и също лице/ Може би това го товари 

Norass,
аз продължавам да мисля, че най-разумното в твоята ситуация е да разкриеш страховете и душата си пред дъщеря си, при това съм убедена че точно това ще даде покой и внесе равновесие в отношенията ви.Успех ти желая и леко раждане.

 
Ami_D,
не зная какво да те посъветвам, в ужасно болезнено положение са отношенията със синът ти.За тази точно манипулативност на децата писах скоро, точно тази необуздана и дори желана агресия и последвало злорадство, за които в кратък момент съжаляват, но изведнъж ги провокира нещичко, макар незначително и отприщва злото у тях с пълна сила.
Аз като дете също съм изпадала в моменти, в които съм искала да нараня родителите си и съм била напълно наясно точно как,  с кои думи целта ми ще е поразена на 100% и резултата ще е адски болезнен.Винаги обаче е идвала бариерата на разума, премисляйки колко ще ги заболи и усещайки първо задоволство от това, втората ми мисъл и усещане е било колко жестоко ще е това, колко дълбоко ще ги нарани.Тогава съм се отказвала, с ясното съзнание че не искам да причиня такава болка, каквато не бих искала аз да преживея и разбирайки че е по-благородно да преглътнеш, вместо да нараниш, пък ако те не го оценят-много зле за тях......................
Явно при синът ти бариерата липсва, има го само желанието и способността да те нарани и дори мимолетните му искания на прошка мисля не са акт на истинско съжаление, напротив има нещо злокобно в тях.
Извини ме за написаното, тъй като не зная как да прекратиш това, опитвам да обясня моите подобни изживявания като дете и тази агресия към целия свят, която осиновения носи вътре дълбоко в себе си.Дано съм ти полезна поне с това разголване от моя страна.Предполагам най-разумно ще е да потърсиш професионална помощ, иначе ще съсипеш себе си, връзката ви ще пострада а детето явно таи някаква болка, с която не може да се справи и търси вината в теб.
С друго не мога да помогна, затова спирам за да не напиша една камара глупости.

Ами_Д, не знам точно как и кога, но успях да си изработя механизъм, чрез който тези думи да не ме нараняват и съответно да не изпитвам импулса да демонстрирам болката си или още по-зле - да наранявам и аз...

Не просто знам, а си втълпих до степен да заживее в мен, разбирането, че те не го правят за да ни наранят, а заради тяхната болка. На тази възраст - една много трудна за осмисляне и преодоляване болка.

И аз имах момент, когато поглъщах всичко без да давам външен израз, но в един момент тежестта стана толкова огромна, че се опасявах от същите неща като теб. Тогава се роди този механизъм, защитен за мен, но най-вече за нея.

Разбира се, че има и степен манипулация, но тя е друга, не е така коварна като при големите хора, ражда се импулсивно като стимул: докажи, че ме обичаш, въпреки всичко!
Разбираш ли?
Това е нещо като много отчаян вик: боли ме, боли ме, а не знам на кой да си го изкарам, не знам и ти дали ще ме обичаш достатъчно, ако съм лош и те наранявам! Другата ме е оставила, сигурно защото съм бил лош, значи и ти ще ме оставиш... освен това, ти си ми под ръка, няма друг, на кого да кажа и покажа колко съм гневен и ранен?

Последният ни най-пресен пример е от преди седмица.
Тя ми казва във връзка с нещо, което не е успяла да ми наложи: Все ми едно коя ще ми е майка, ти или друга! - гледайки ме предизвикателно...
Аз я гледам спокойно и казвам: Добре, но ти си ми дете, обичам те и ще се грижа за теб. Когато станеш голяма си свободна да решаваш сама какво да правиш. Можеш да ме наричаш по име или леля, ако искаш, няма да се сърдя.
И тя се разплака.
Питам: Защо плачеш?
Ами, защото ти си мама, не си ХХХХХ!
Казвам й: Така е, аз съм мама, независимо как ще ме наричаш.

Следват успокоителни прегръдки, уверения, че завинаги ще сме една до друга и т.н.

През следващите дни, се мята върху мен импулсивно, крещейки: Обичам те, мамо!

Ами_Д, не е до сила, ако трябва втълпи си го, внуши си го някак - това не е неприемане на теб като мама, а болка по това преди теб. Трудно им е да си го обяснят, а имат доста други наслоени болки - от "дома", от истината за другата... Трябва да намериш начин и време да поработиш за, над и в себе си. Това без да искаш, после ще заработи в полза и на детето ти.

И още нещо: от личен опит ти казвам, излез от изолацията. Знам колко е кът времето, но намери начин да излезеш от това русло - работа, дете. За половин час, за час, лека полека, ще видиш положителните последици.

Това злокобно отношение, всъщност е тясно свързано с повечкото време прекарано в институция. Нещо, което често подценяваме, а е всъщност злокобния факт.
Не можеш да даваш обич, когато в първите ти години на живот не си я получавал. Трябва време за да се събуди това местенце в душата, а дотогава те поемат, поемат, истината е, че са като черни дупки, ненаситни са.
И както, професионалистите в сферата казват: това е именно, най-трудния за наваксване дефицит - емоционалния.

Онзи ден си говорим с директорката на институцията, където е Валя и тя казва: Всеки час, всеки час тук е от значение! (Не ден, а час...)

Бе, чудя се аз дали и при нас не тръгва плахо тази тема? От няколко дни Тя: "Къде е мама?... Ти коя си!?"... После ухилено допълва:" Ти си МАМАА!"... А тя вечер признанието:"Мамо, много се радвам, че си ми мама..., че имам мама!"

АмиД, извин ме, не съм осиновител, но сина ми когато не му угодя също е агресивен
е той няма възможност да каже, че обича друг....не му е хрумвало, че може...но пък се ръсят други цветущи изрази
мисля си, че всички нормални деца в един период от време - когато търсят границите - обиждат тези, които поставят граници за тях...
аз също ми се е искало да си го оставя и да си ида....не мога с разум да преодолея болката, като знам презд какво съм минала за да го имам...

искам, просто да ви кажа, че май всяко дете отработва текущите си болки /а вашите имат и повечко/ върху родителите си...много боли
благодаря ви, че споделяте защото намирам ценни съвети за себе си и се стремя да ги прилагам...уф дано успея, щото май напоследък пляскам и се карам и крещя като луда....

Благодаря ви мили момичета,   
Четох ви, препрочитах всичко, написано от вас по темата, връщах се към подобни теми, анализирах аналогични случаи, търсех идея и помощ във всяка ваша дума.
Мама Галя, права си – в майчинството (не само в осиновяването) трябва да има и разум, не само сърце и емоции. Мерипопинз, благодаря за споделеното – трогна ме твоята дълбока откровеност. Венециас и Катнадин – дано този т.н. емоционален дефицит у нашите деца – децата на новото динамично време – намерят по-смекчен израз на проявление при вас.
Днес в ДГ ми казаха „с разбиране” и леко назидателен тон : „Ей на, и ХХХХХ е от Дом, ама е съвсем друг – тихо, добро, възпитано дете – няма такова чудо, няма такава енергия и агресия...”.
Е да, но аз си искам моето лудо, енергично дете, което със сигурност изпитва неимоверна нужда от мен и с това често пълни очите ми със сълзи на радост и мъка.
Дарче, имах абсолютно аналогична ситуация – при поредна „конфронтация” му предложих да не ме нарича мама, да ми вика Ами, или както там реши – от очите му се затъркаляха едри сълзи и закрещя: „Ти си мама! Ти си мама, чуваш ли!? Няма друга!”
Това със сигурност е отчаян вик на болка, на проверка, може би все още на недоверие.
И тук е права Дар: „Трябва да намериш начин и време да поработиш за, над и в себе си. Това без да искаш, после ще заработи в полза и на детето ти”.
А сега той има нужда да излее своите горчивини, да се освободи от болката и горчилката в душата му, дори чрез агресия. И аз трябва да съм до него, дори сърцето ми да кърви.
Благодаря ви, че ви има!

Много съм съгласна с написаното от catnadeen: когато не му угодя също е агресивен
Осиновени или не, всички /поне 99%/ деца минават през периода в който се пробват да стане тяхното на всяка цена и стават направо невъзможни като не им се угоди.
Нашите деца не се различават от останалите и активно се опитват да се себеутвърдят /евфемизъм за наложат"  по всякакъв възможен начин. Някои го правят с рев, други с обиди, трети с физически агресивно поведение.
Тъй като в една от темите из форума /не помня коя/ достигнахме до извода, че децата на възраст 2-6 са невероятно големи манипулатори, те много точно са напипали тънкото нервно окончание на всяка една от нас. И в зависимост от това, до колко са установили че сме нараними, те ще ни нараняват.
Милен все още не показва някакво отработване на болката. Знае факта, че е взет от къщата за бебета, че не е бил в моето коремче и т.н, но /по всяка вероятност/ понеже аз съм го информирала за тези неща съвсем мимоходом с крайно небрежен тон, той не им отдава никакво внимание /поне за сега/
Това не му пречи когато не стане неговата да ми казва - "ти си лоша" и "не те обичам". Но понеже аз съм дървен непукист, гледам че напоследък и това почва да намалява. Просто детето установява, че таз бетонна стена не може да я пробие с глава. Чакам какво друго ще измисли, ама честно казано вече ми е смешно.

Момичета точно така е, агресията на децата ни изобщо не е свързана с осиновянането им.Щом дори голямата ми дъщеря, която много ме разбира, подкрепя, помага ми и сме като приятелки, ако нещо не стане на нейното, дори тя излива върху мен жлъчта и скритата си злоба и агресия и то с такава премерена сила, че ми иде да вия срещу луната от болка и да проклинам майчинството си.........това са нормални детски реакции, които и ние носим в себе си, но просто с годините нахитряваме, вследствие натрупания житейски опит се научаваме да прикриваме и да забиваме ножа потайно.

Мислех да пусна тема за агресията при децата , но се оказа че не знам как. Хубаво би било всичко което е писано относно агресията и проблемите в училище да бъде събрано на едно място. Така съм насъбрала на някои госпожи и лекари ,че не знам какво ми идва да направя  но като се освободя след няколко дни ще пиша.

Агресията си я има във всяко живо същество,но при нашите слънчица е малко повече засилена, защото те не осъзнават, че по този начин подсъзнателно се отърсват от цялото негодувание,таяло се в душата им от първият миг.Търпение и само търпение и разбиране това е решението.Много е трудно и за мен да се справям с Цецко и още по-трудно е когато те осъзнават после какво са направили на мама и ги боли от това и аз съм безсилна в този момент да му помогна за тази болка.От това ме боли много и мен,че няма как да я махна тази негова болка.
Успех на всички и дано всеки намери пътя за правилния подход към неговото дете.
Бог да ни води.
 

АМИД, аз съм агресивна - майка ми беше малко невротизирана и аз имам наследени такива нервни изблици
в пристъп на желание добре да възпитам сина си бях го подчинила до краен предел - той беше "тихо, добро, затворено и крайно изпълняващо дете"
както са ти описали лелките другото дете...
ами държа да ти кажа, че това за мен не е нормално - крайно тихите и затворени деца не са най-нормалното нещо на света - те са плод на силно подтисната психика
нормално е ддецата да имат сили да "изхвърлят" негативите от себе си - дори с лека агресия от тяхна страна
повечкото агресия говори за повече негативи.....
но както сама си забелязала, твоето дете е най-доброто за теб и държа да кажа че съм съгласна с теб - защото народа е казал "тихите води са най-опасни"
бъди смела и силна, това, ч сина ти все пак се бори да си отстоява правата и не робува безапелативно все пак е добре...колкото и зле да ни кара да се чувстваме на моменти това

п.п. забележките в ДГ не винаги са насочени срещу нас и децата ни - сина ми ходи от една седмица, но леко ми намекнаха че изостава защото не се храни сам и не се облича...аз си го знам, още роптая срещу това как звучи от други хора казано, това дето съм го признавала гласно толкова пъти...но също така виждам, че за безкрайно прави и се опитват да ме насочват /защото нали все пак това им е работата - да обичават децата/ - как да обичавам детето си.....
с други думи - не се връзвай! иначе много ще боли

Винаги съм ненавиждала тази родителска авторитарност, послушанието и подчинението на всяка цена, защото на родителя му се полага по правоЧие право? Никога не съм подчинявала децата си така, напротив, искам и ценя мнението им, уважавам ги за това, че го изразяват пред мен без да проявят плахост, че съм родител и може да ме ядосат с несъгласието си с моето мнение да речем
Обичам будните, палави деца, а не смачканите психически от страха и подчинението пред родителя Бившият ми съпруг точно това правеше с децата ми и твърдеше, че щом е техен създател и ги отглежда, то му дължат сляпото си уважение и послушание Да, ама не, уважението се печели, независимо дали си дете, родител или друго, подчинението е робски прийом а аз роби не отглеждам а личности, които дори след като мен ме няма да могат да се опълчат, да се защитят и да отстоят своето пред света

Зойче, истинската майка си ти!!!! Опитай се да го обясниш на детето - може би не с точно тези думи, а може би и точно с тях, това вече прецени сама. Не се разстройвай. Децата могат да нараняват много дълбоко с някоя дума - и няма значение дали си ги родил или не!!!

Чудех се къде да го пиша. Минахме на етапа "ти не си ми майка". Ама интонацията и емоцията не ме притесняват. Аз си спомням как казвах на моята майка същите думи. Засега не го свързвам с проблем. Мисля си, че е нормална "песен на протеста". Странното е, че никак не ми действат тези думи. Може би защото аз съм ги казвала, може би защото аз се чувсвам единствената майка на децата си. "Да бе, баща съм ти""Майка, баща - наказан си, защото..." Или съм излязла от следосиновителната депресия или дебилясвам.

Май около 4 години всички минават през тази фаза.
Калинче, и аз отговарям - да бе, баща съм ти. Много му става смешно и забравя за какво е искал да се цупи.

Зойка .

Писах още нещо , но го изтрих, що да се повтарям!

все повече свиквам с мисълта, че един ден ще чуя подобни думи. не заради нещо друго, а защото ако аз през време на пубертета имах подобен коз, щях като нищо да састрелвам с него майка ми. голяма гад си падах............

сега би ме заболяло много, сигурно и тогава ще ме боли, но знам, че е почти нормално да ми го натъкне някой ден че не съм я родила. особено ако кара пубертет кат моя.

пък аз си мслех, че може да ми го спести...........мечтиииииииии

Децата имат нужда да... освободят напрежение. Все едно, осиновени ли са или родени, без значение.

Аз вече стигнах до извода, че всичките ми проблеми идват от това, че не забравям че е осиновена.
Ако можех да забравя това и тя един ден няма да сметне че не съм и истинска майка.

Обичам да чета езотерика и в тези учения се казва, че всички връзки на земята са кармични. Детето се е въплатило чрез други, но е дошло тук заради нас, нас е избрало, затова е с нас. И е наше, не е чуждо.
Трябва да забравим че са осиновени.
Толкова.

емоционално сме го забравили, поне аз, но фактически няма как, аз съм човек, който уважава фактите, но умее да разделя двете неща.
не мога да забравям фактите, защото според мен това е вредно във всяко едно отношение и води до щраусов синдром.
все пак е важно и възпитанието, даже то е по-важно. не мога да си представя, че аз съм с такива възприятия, а детето ми ще е коренно различно. при всички положения ще вземе нещо от мен.

подобни изблици не ме изпълват вече с ужас. просто ако се случи, това няма да ме убие, а ще го приема като част от процеса на съзравяне. да, болезнено е, но фактите са такива. друг въпрос е, че ние придаваме определено значение на думите. и околните естествено. сама по себе си думата майка е комбинация от букви, а това, че едно дете вкарва в нея подтекст истинска или не, зависи от околните, от обществото и от манталитета. това, че раждането е еквивалент на майчинството, а нераждането прави една жена немайка е просто наложено от околните..........
както знаем, при нас тези неща са доста различни, но човек трябва да го е преживял, за да го разбере.

И е така, и не е така, според мен..
Да, и аз често съм си мислела, че бих могла да се родя при други родители, да имам друг живот, особено когато съм се чувствала ограничена в нещо, когато съм им била гневна... Да, имала съм нужда да изпусна напрежението и съм изричала неща, за които съжалих истински едва когато аз самата станах майка.

Но... при нашите деца е различно. Когато Ваньо ме попита: "Ако аз отида при Нея тя как ще ме приеме?" има предвид точно жената, която го е родила. Той се чувства много здраво свързан с мен, но никога няма да забрави, че го е родила друга жена, както и аз каквито и думи да съм изричала към майка ми, никога не съм забравяла, че тя ме е родила и този факт няма как да се промени, харесва ли ми тя или не. И не мога да си представя да не я познавам...

Аз приемам нещата така - ние сме истински майки на децата си, но не сме "истинските майки" като цялостно понятие. За определен период от време - поне 9 месеца - те са имали друга майка (уточнявам, че категорично не приемам БМ да бъдат наричани "истинските майки"). През този период са я чувствали като такава, защото Тя за тях е била целият свят, зависели са изцяло от Нея, независимо дали ги е отхвърляла още в утробата си или не. После са я загубили.... и после сме дошли ние - майките за цял живот, които са готови на всичко за тях. Но тези поне 9 месеца, които липсват помежду ни, никога няма да бъдат наваксани, нито някой от нас ще забрави за тях.
Можем да се правим, че сме забравили, но това, според мен, ще доведе от отдалечаването ни едни от други, а лично аз не бих позволила това, колкото и да ме боли от изречени думи.

Gankata, разбирам...
Боже, толкова е сложно...
Аз сега и с тримесечната ми родена от мен дъщеря, и с другото детенце...

Не защото съм изпитала това, просто ми се иска да го напиша тук, да го запечатам - такава любов и привързаност не умее всеки. Поздравявам ви, за силата и отдадеността.
 

хм, ако и аз влизам в числото на поздравените, ще си направя отвод. нито съм силна, нито съм отдадена. чиста проба егоизъм си е.

да бъдеш обичан безрезервно е най-огромното щастие. естествено е и аз да я обичам така, както тя мен. но аз го взимам съзнателно, сиреч съм консуматор.

останалото са инстинкти. бих умряла за детето си, но това е напълно нормално. тя е малка и безпомощна. а аз съм създадена за да я защитавам, закрилям и пазя.

напоследък често се сещам за един мой любим филм. РЕШЕНИЕТО НА СОФИ. няма много общо с осиновяването, даже хич. но в него става дума за майчинските чувства. и най-вече за адът, в който могат да те вкарат.

Дребния продължаваше да ме дразни с неговата мама Мая го и повтаряше и се хилеше. Е до онзи ден. И колкото и да не исках да показвам, че се дразня, избеснях и му лепнах един шамар. Сега да не помислите, че се хваля. Жалвам се. Щото съм уфсъ.