Номинации за най-голяма муня

Не знам на вас дали ви се е случвала такава муньовщина като моята. Миналата седмица бях за няколко дни на гости в роднини, че и на сватба в друг град. Големи приготовления, голямо нещо, сутринта ще тръгвам. Ключове за кола, якета, костюми, чанта с обувки... Абе всичко е нагласено и аз слизам до колата. Затварям багажника и чувам как някой ми вика. Гледам баща ми увиснал на прозореца и крещи "Куфараааа!", а аз се усмихвам и соча багажника, че всичко е там. Баща ми пак "Не бееее, куфараааа, синия!" и аз пак "Спокойнооо, отзад е!" Човекът вече на ръба на истерията "Не е там! В коридора е, забравила си го!" Леле, направо ми почервеняха ушите от срам. Представям си - на сватба съм тръгнала без куфар... Щях да се кипря само с обувките

Жалко, че баща ти се е намесил  Представяш ли си, ако наистина беше пристигнала без синия куфар какъв разказ щяхме да четем.
 Аз да ви кажа, понеже знам, че забравям, винаги си пиша списък (какви продукти имам за купуване)..., но както си ги пиша тези помощни бележки, така и си ги забравям почти винаги вкъщи   

А, той баща ми е по-разсеян от мен. Аз в общи линии съм много организирана и рядко забравям, но един път да ми се случи и после години напред ми припомнят Мога да обобщя с няколко думи какво щеше да ме сполети без синия куфар - купуване на нов тоалет, гримове, бельо... евтино щеше да ми излезе Да ми е жив и здрав татето
Искам да номинирам моята най-добра приятелка за Муня. Уговаряме се за среща след работа, ама и двете сме с коли, та си избираме местенце, където има паркинг. Аз я чакам 10 минути и й звъня. Тя в паника - няма й ги ключовете за колата, още е в офиса, преровила е навсякъде. Аз започвам да я успокоявам, тя реве и обяснява, че приятелят й ще я убие. Решавам да отида до офиса, за да я успокоя и да помогна с каквото мога. Паркирам до нейната кола, случайно се вглеждам и какво мислите съзирам - ключовете на колата спокойно се полюшват на ключалката Обаждам й се "Хайде, слизай, блейка такава, тук са ти ключовете!" Милата, беше се изприщила от притеснение.

Ta влизам аз в колата на едно бивше.. и казвам "ЯЯяя сменил си си радиото" Той седи и ме гледа опулено и вика...Ама мило ти не забеляза ли че съм си сменил и колата :Д.. Излизам и гледам ярко червена кола (а предната беше тъмно синя), верно че беше тъмно ама чак пък толкова Това за сега от мен

В събота вечер имахме сбирка на курса - 12г от както сме завършили. Появяват се лица които не са идвали на нито една от предходните срещи. А аз хич не съм физиономистка и понеже една от мацките не съм я виждала от както сме завършили и се радвам, че я виждам и и споделям: "ООО от кога не съм те виждала. Ако те бях видяла някъде сама, нямаше да те позная. " Тя ми отговаря: "Видяхме се преди 4ри години в Кауфланд!" А съвсем спокойно и категорично: "Аз не съм те познала със сигурност" Това го казвам един вид да се извиня, че не съм я поздравила, ако случайно съм я погледнала. А тя ми отвръща: "Не ме позна, аз колко ти обяснявах коя съм, обаче ти не се сети."       Голям смях падна. После се сетих как едно момиче в Кауфланд ми твърдеше, че се познаваме, а аз и грам не си напрегнах мозъка и категорично и заявих, че тя може и да ме познава, но аз - НЕ! 

Сетих се една случка от студентските години.Студентки сме първи курс,сдушихме се пет колежки които обаче не сме от града.Имаме да рисуваме няква задача и се събрахме в нашата квартира.Рисувахме каквото рисувахме и някъде към 23 часа решаваме че ни се излиза.За 10 минути и петте сме готови натокани и нагласени и тръгваме.Вървим по улицата едни такива въодушевени и с настроение.Минава някъв пръч с кола и ни подсвирва,мацката която беше най от края му показва среден пръст(това става 97година,времената на мутрите  ) колата отминава и се чуват рязко спирачки и тоя го виждаме как дава назад.Леле какво ни чуха ушите.Колата пълна с мъже,не се вижда какви са.Ние като се изплашихме че като хукнахме по едни тесни улици.Квартала беше предимно от къщи в които живеят пенсионери и дават стаи под наем на хора като нас.Пробваме на една врата нестава-заключена,пробваме на друга пак не става.По едно време в тъмното виждам една отворена врата и се мушнахме в къщата.Свихме се в тъмното ама не смеем да дишаме  .Тия с колата спряха и започнаха да крещят пак по нас-Къде сте бе кучки и т.н.  Това продължи около 10 минути.Ама премряхме от страх,то и акъла ни е бил толкова де.Качиха се в колата и заминаха.Като се поуспокоихме и се огледахме видяхме едно куче стои и ни гледа умно на около 5 метра от нас,зад нас прозорец свети и някой ни гледа от вътре  Абе сега като го разказвам е смешно ама тогава направо си мислехме че отидохме курбан.Познайте дали ходихме някъде,прибрахме се на бързо и се начерпихме с таткова ракия за успокоение на нервите.Сега като пиша се сещам и за други изцепки ама по натам

Като казахте за забравения куфар се сетих, че съм си забравяла ученическата чанта в училище...сетих се чак в автобуса    То разбирам яке примерно да забравиш, ама чантата 
Веднъж бях с баба ми в магазина. Идва при нас някаква жена, жената много радостна, че я вижда след толкова години, явно добре я познава, разпитва за родата, прави и комплименти, как изобщо не се е променила, с мен се запознава..така едно 20 минути си поприказваха. Усетих аз обаче, че на баба ми нещо и беше неловко през цялото време и на излизане я попитах от къде се познават.Оказа се, че тя и грам спомен си няма коя е тази жена 

Eй сега се сетих и аз за една моя муньовщина. Пиша аз поредния смс на моята половинка, че като се загаджихме много често си ги пишехме  Та пиша му аз "Как си мишленце? Като се върнеш какво те чака!" И след малко получавам обратно смс - Не знам коя си, но ако искаш ще се запознаем, че ми стана любопитно какво ме чака. А аз мунята същия ден бях с паднала батерия и ползвах телефонния апарат на моя приятелка и съм объркала номера на гаджето ми само с една цифра  Не излязох с този на когото бях объркала номера, но оттогава си помня номера на приятеля ми. 

Оооох, мила, ми аз тогава ще трябва да те бия по всички параграфи, защото забравих в училище... себе си. Ми заиграла съм се на компютрите в кабинета по информатика, имах разрешение от класната (това става 87-88 година, Правец 16, еехх, спомени), чистачките не си направили труда да проверят по стаите и ударили ключа. По едно време гледам аз почнало да се смрачава и си викам, че вече май е време да си ходя. Слизам, бутам входната врата (парадната на училището) и нъцки, заключено. Ама аз си мисля, че нещо заяжда и бутам по-силно. Тогава чак се усетих, че май съм сама в сградата. Ами хич и не се притесних. Почнах да обмислям къде да спя. Да, ама като съм напъвала вратата съм включила СОТ-а. Дотърчаха директора, класната, целия наличен състав на Трето РПУ и естествено майка ми (последната разбира се много по-рано още подала сигнал, че съм изчезнала). Всички много се смяха на акъла ми, само майка ми нещо беше ядосана от случката и разбира се си го получих в къщи 

Опс, а относно забравянето - една моя редовна муньовщина, като най-пресния случай е от петък.
Ще ходим на гости на свеки (живее на 30 км от нас), уговорката е да мина с колата да взема мъжо от работа и да отпрашваме. И така, стягам аз багажа на детето - две чанти с дрехи, голям пакет с памперси, чантата за разходка, пълна с шишета, играчки и т.н., гърнето (не че ходи в него, ама белким у баба си се научи), дамската ми чанта, връхните ни дрехи и самото дете. С две думи съм се натоварила яката, едвам крепя всичко за да заключа апартамента и поемам славно по стълбите, че живеем на третия етаж и нямаме асансьор. Стигам аз до колата и се сещам, че не съм взела ключовете Ами сега? Хайде с целия багажлък плюс 10 килограмово дете обратно нагоре. Пуфтя като парен локомотив. Влизам в къщи и почвам да търся ключовете, защото естествено те не са си на мястото. Обикалям трескаво, детето пищи, щото съм я излъгала, тамън сме излязли и после веднага обратно, как може така, аз мислено попържам мъжо, че пак ги е скрил тия пусти ключове и..... в един момент установявам, че въпросните ключева кротко си седят приготвени в джоба на дънките ми  Иии... пак обратно, като този път по пътя обяснявам на малката каква муня е майка й.

Тук се разпознах  Ей, що свят видя това нашето гърне! Къде ли не го водихме - уж тук ще се научи, там ще вземе случайно да се излъже да седне на него... Не и не! Така и веднъж не го уважи     

Тиквичке, какъв СОТ 87-88 година? 

Абе и аз това се зачудих, ама, викам си, малка съм била, може пък да е имало, пък аз да не съм чувала 

Имаше, към милицията.