Номинации за най-голяма муня

Еми да де - историите според целта им се пресилват в определена посока, така да се каже "подостряш ги". Дали да са смешни, дали да са страшни, дали да са едикакви си им засилваш цветовете. Съкращаваш прозаичното, но прибавяш нещичко за да няма дупки. Винаги съм смятала, че това е ясно и полемиката по темата ми се видя безсмисъл и бастисах всичко. Все едно да тълкуваш вицове - направо размазваш смешното.
Ха сега един модератор да ни позатрие бая назад и да продължим с веселото 

На мен пък лично не ми пука дали е преувеличено! Стига да ме кара да се смея със сълзи и да разпусна
Не мисля, че темата е за надхващане

Лято ме е разбрала!Имах предвид поста,който се опитах да цитирам,ама нещо не се получи правилно Наистина мигах на парцали,като прочетох въпросния пост
На Дорис съм й голям фен и много се надявам да продължи да пише

И аз съм фен на Дорис и хич не ми пука истински ли са историите,само не спирай Дорис!

E, не е и за надлъгване
Но... наистина, нека си върнем добрия тон и да продължим по същество 

Ето, ще се включа с една тъпня мое дело. (Нищо особено, но колкото да разсеем напрежението, пък е и по темата за лъжите).   По принцип ненавиждам лъжата. Нито да ме лъжат, нито аз да лъжа. Но макар и свръхрядко, си решавам, че трябва да тренирам - така де, някой ден може да ми се наложи с лъжа да се измъкна от сериозна  опасност, а аз грам да не умея. Та в един слънчев ден отиваме на обяд с колега и намираме 20 лв. Делим ги по равно. Викам си - откъдето дошли, там отишли, та веднага си взех нещо за мене си (някво боклуче ще да е било - за 10 лева кво да е...). Но мъжът ми има лошия навик да ми следи парите и къде какво харча  Та прибирам се вечерта и понеже самата ситуация по намирането беше някаква комична, разказвам му аз, обаче обявявам, че сме намерили 10 лв, т.е. по 5 на всеки (за да излезат сметките без да казвам, че съм ги похарчила веднага - 10 лева може да ме пита що не излизат, ама 5 не може да ми ги хване )....
След месец се виждаме с приятели, нещо ме подсеща и им разказвам аз забавната случка как с колегата сме намерили 20 (двадесет ) лева. Мъжът ми обаче веднага - е, нали бяха 10. Аз не зацепвам - 20 бяха. Той: На мен ми каза 10! Включвам и почвам да пелтеча, да обяснявам, че съм забравила вече (от преди месец?!), останалите замазват положението... Засмя се душата, ама ме излови.  Та на всички им стана ясно, че тЦ, не мога да лъжа 

 
то освен да можеш да лъжеш - трябва и да се помни какво....

Ух, само на мен ли не ми е хич забавна тази история.  Доста неприятно е да ти броят стотинките, камо ли пък ако са късметче. Не знам как издържаш, Жасмин.

Дълго беше да обяснявам, че това се случва във финансово труден период. Когато сме по-споко с парите, не ме броят. Само поглежда в портфейла дали не дрънчи на кухо за да презареди. Не ми е толкова лош мъжът, колкото го изкарах.

 Е, чак пък най- голяма, едва ли! След 165 страници претендентки, но ето и моите истории:


  Щерката подготвителна група в училище и аз я прибирам както всеки ден. Преобу се, облече си якето, казахме "Довиждане" на учителката, децата, охраната, чистачките...- нали сме възпитани. Настаних я и ще потеглям, но... не си откривам ключа за колата. Опитвам се да запазя спокойствие. Старателно си преравям чантата(много големи ползвах тогава)- нищо, джобовете, оглеждам колата, около колата. Започвам да се панирам леко. Изсипвам си чантата- не. Връщам се в училището и обяснявам проблема- учителката, охраната и чистачките съчувствано се включват в издирването. Аз съм им много признателна и умирам от срам и притеснение. Нищо. Благодаря им и си тръгвам към колата. Нов оглед- чантата,джобовете, вътре в колата, около колата, под колата- иде ми да рева. Няма как, ще се прибираме с трамвай. Свалям детето и откривам ключа зад седалката му(тези без облегалки). Докато съм я настанявала с ключ в ръка, явно съм решила, че ми пречи и съм го пуснала . Върнах се и съобщих радостната вест на всички, но не им казах къде съм го намерила. От тогава ми се е случвало още няколко пъти да го пусна докато настанявам хората по местата им, но бързо го намирах- чантата, джобовете и под дупето на детето са първите проверявани места.


 Аз- начинаещ шофьор, имам леко притеснение при паркиране(къде и как) с час при доктор в стресов за мен район. Щастие неземно- намирам достатъчно широко място, чинно се намествам на коректно разстояние от съседния автомобил и с радост установяван , че от другата страна остава доста място, но не е достатъчно някой да се паркира- ще изляза без проблем(перпендикулярно на улицата е паркирането). Както се досещате след прегледа се озовах на доста тясно- някакъв трабант беше успял да се установи до моя автомобил. След няколко вещи маневри, които целяха да ме отдалечат от трабанта и да ме върнат без произшествия на улицата, се озовах прилепена на два пръста до гореспоменатия автомобил. Отчаяна от резултатите на моите усилия, аз се отказах и реших да викам помощ. Срам не срам звъня на благоверния да идва да ме вади, но той не си чува телефоните. Минава вече половин час- аз съм на ръба на нервна криза. Нямам номерата на телефоните на негови колеги  и се опитвам да налучкам някой- те са почти поредни. Уцелвам, обяснявам отчаяна как търся еди кой си, но той не си вдига телефоните, дали не може да ми помогне. Не, човека е командировка, не е в офиса. Аз не казах коя съм и той явно реши, че проблема ми е свързан с работата им и ми даде телефона на шефа им. Не ми се щеше да забърквам по- голяма каша и не го използвах. Продължих с налучкване и в крайна сметка открих когото търсех. Той прекоси града и дойде. Много ми се смя и изкара "заклещения" ми автомобил като просто излезе на улицата без да направи никакви допълнителни маневри- заден ход и толкова. Прекарах на паркинга два часа и половина.


 И една много стара история. Абитуриенти като бяхме, тогава му казвахме "втората вечер", след официалния бал отидохме за два дни на "Златни пясъци". След първата нощ прекарана в полупразна дискотека, група ентусиасти решихме, че ще посрещаме слънцето на плажа. Бяхме попийнали, много студено беше и незнайно защо се опитвахме да се стоплим, като се увивахме във влажни плажни кърпи. Доста почакахме. Към осем часа някой се сети, че слънцето сигурно е изгряло, но от облаците не се вижда.

     Като стана дума за боклук, да се оплача,че внука счупил закопчалката на връзката на фотоапарата и да не му се скараме, го хвърлил в боклука  !Майка му ходи да търси торбата с боклука, но кофата беше затрупана с торби с клони и разни съчки и листа, от чистачите, които са чистили улицата и не можахме да изровим нашия чувал.

И сега за наказание ще трябва да му вземат нов 

Мен ли визираш!

Не съм излъгала. И ми е тъпо да се оправдавам. Опитах се да изтрия коментара си, за да не ви дразни, но не можах!
Сватбата беше 2008г Аз организирах и направих всичко. Ремонта също. Грижих се за мъжО, детето, тогава първокласник, домакинството, работех, бях и доброволец. Затова всичко беше в последният момент. Сватбата беше с малък бюджет. Сама си правих украсите за чаши, шампанско, късметчета, избор на ресторант...
Две години по късно се разделих с мъжо, бременна с второто ни общо дете. Осъдих го по закона за домашното насилие, от мое име и от името на баткото. Сега се развеждам....

Бугенвилия,на заклещения автомобил съм се смяла със сълзи,благодаря
А за Дорис-аз пък вярвам,че историите са й истински. Всеки от нас има смешни истории,но тя умее да ги разказва така,че и някоя по-обикновена да стане страшно забавна.
Като казахте пари..да,случва ми се да кажа,че нещо си струва 5лв,а то да е 10 Макар че отдавн не съм го правила,то какво ли купувам /освен на децата/.Та...млада двойка сме,без деца. Излезли сме на разходка с още една млада двойка без деца. Влизаме в един магазин,аз умело купувам и скривам покупката,но приятелката ми в последния момент вижда един красив шал.То се знае-без него животът просто няма да е същият. Отива при мъжа си и му казва,че е само 5 лева и много го иска. За такава дребна сума той е щатлив,че и доволен с колко малко се е разминал. Разбира се,шалът е съвсем различна цена. И така:той доволен,тя доволна,мир. Ама така и така се е наредил на опашката да плаща нещо,подава му да й плати и шала Ей тогава мъжете ни обявиха за лаици в лъжите

Ивета,аз така и не разбрах за какво говорят,но не виждам нищо общо с твоята случка.Тя беше забавна /не и за теб тогава / и си звучи реално.

 е хубава работа! А закъснелите сега какво ще четем?
Забележките на другите не ми се четат! 

Дорис, връщай веднага историята.