Има ли смисъл...

 nana77, благодаря ти че се включи. 
Извинявам се за допусната грешка в името на малкото ангелче.

Не мога да се стърпя да не напиша нещо очевадно - ако на майката й бил взет секрет, както пише по учебниците, на милата майчица са щели или да й предпишат лечение, или да извадят бебето оперативно. Тогава няма как майчето да предаде на детето си това, което я набеждават че е "направила". Поне аз като кръгъл лаик си мисля така.

Ники го е казала най-точно - опитах се. Не направих абсолютно нищо. Не постигнах нищо. Отказах се. Не издържах.

Ето хронологията на нещата:
Първо писах на асоциацията на Кеворк Кеворкян - "Граждански контрол над лекарите". Резлутат - историята ми с всичките ми лични данни /които посочих за връзка с мен/ лъсна в Интернет.  Но обратна връзка с мен - никаква. Изчаках търпеливо и писах отново. Резултат - изпратиха ми писмо, в което имаше посочен линк. Оказа се, че е някакво видео, което трябва да сваля. Веднага реших, че през времето, през което съм чакала, те са провели разследване по случая. Едва изчках да се свали клипа и го отворих. Оказа се - извратен порнофилм... СТана ми адски зле. Все едно някой се гавреше с паметта  на детето ми. Някои от момичетата още помнят колко трудно преживях този филм...
Второ - обърнах се към адвокат. Трябваше да преживея ужаса отново да разказвам подробно какво се е случило. Преживях го. Адвокатът каза, че при тези обсоятеллства разбира защо искам да заведа дело. Първо трябваше да намеря мед. експертиза т.е лекар, който да свидетелства  в съда. И че това в повечето случаи се оказва трудна работа, защото  "Гарван гарвану око не вади". Бях убедена, че имам такъв лекар. Отидох при нея - отказа. Гарван гарвану око не вади. Оказа се, че ние можем да каним обаче всеки лекар в тази държава да свидетлества, но и че също те имат право да отказват. И го правят, защото не се знае дали утре те няма да сгрешат и колегата да си го върне. Според адвоката минават години докато се намери мед.експертиза. И ти всеки път трябва да разказваш историята, да я преживяваш, да си спомняш.... Оттук нататък нещата протичат така - когато /и ако/ намериш доктор, който да се съгласи все пак, започва делото. Адвокатката ме предупреди, че като се стигне до там, започва истинският ад. Защото защита светът ще обърне, но ще направи опит да докаже, че аз имам своята вина. И че аз самата съм била немърлива към състоянието си, щомене съм настоявала за изследвания. И че ако аз не съм психически нестабилна/а аз определено бях/, един добър адвокат лесно би могъл да го постигне. Ще мога ли да издържа въпроси, които директно ще ми казват, че съм убила детето си? Та ако и през този ад мина и издържа, ако докажем, че виновният е виновен най-многото, на което мога да се надявам е да го лишат от лекарски права до две години /Защото се води причинена не съзнателно смърт, а по невнимание т.е. няма умисъл/ и да поеме разходите по делото. Това не ми стигаше. Никак. Оказа, че подобни дела средно отнемат по година и половина -две, че и повече. Трябваше да живея в този ад толкова време с надеждата, че ще го лишат за изсвестно време от лекарски права и то в случай, че се докаже вина.
Уплаших се, реших, че няма да издържа, че няма да понеса да ме убеждават, че съм виновна.... отказах се. Съзнавам, че вероятно съм я предала, но тогава нямах силите....

Ясно е че единственото което мога да направя е да дам гласност на името на тази "лекарка" и на това което направи и не направи в моя случай, за да може все по-малко момичета да я посещават.Вече писах в темата на Силвайо и ще продължа , ако мога да предпазя поне една все ще е нещо направено в памет на моето ангелче

все се надявах, че ще успеем да направим нещо, но от написаното дотук нямам вече големи надежди.

Нефертити,  . Това, че аз не съм се справила, не трябва да те обезкуражава. Аз просто споделих своя опит в това отношение. Не знам, може пък с времето нещата да са се променили - имам предвид законите и процедурите.
Каквото и да решиш, то ще е най-правилното.

svetlana_78 Днес бях на първи преглед след раждането , при доктора при който родих, защото Ковачева си изми ръцете и си тръгна и /като че ли добре че си замина , ама това е друга тема/ той ми обясни много подробно всички грешки които тя е допуснала и какво е трябвало да направи , и след като го попитах мога ли да разчитам на него в случай че реша да предприема нещо , той ми каза че няма да тръгне срещу колега ... каза ми също че при положение че никой и нищо няма да ми върне детенцето по-добре да забравя и след 2-3 месеца да започна да си мисля за друго бебе
Както каза КикиНики при положение че не живеем в нормална държава ...

Нефертити, не се предоверявай много . Защото  те един срещу друг няма да тръгнат,  но и всеки лекар плюе другия  .Видиш ли ако беше при мен нямаше да се случи  .Дали обаче?! ....... Нищо човешко не е останоло у тях.

Съгласна съм с Рени–805.  И аз вече им нямам доверие. Всеки говори зад гърба на другия.

Нефертити, при мен нещата се стекоха по подобен начин - гинеколожката, която се възмущаваше от  допуснатите грешки, която искрено се развълнува от съдбата ми, която подходи много присърце и която работи в друга община т.е. няма да й се налага после да се виждат редовно, в момента, в който я попитах дали ще свидетелства, реакцията й беше абсолютно идентична както тази на твоя доктор... да съм забравила, да се откажа, нямало смисъл, по-добре да помисля за следваща бременност и така нататък.
Ох, не знам - толкова е сложно - хем знаем, че има виновни, хем сме безсилни да го докажем. Хем искаме справедливост в името на дечицата си, хем системата не го позволява...

Милички майчета, искрено съжалявам за загубите ви! Много мъчно ми става като чета историите ви. И ме обхваща голям яд заради немарливото отношението на докторите... А после разни искат да ме убедят, че трябва да им имаме пълно доверие... Не, никога!

Не съм губила дете по този начин (и се моля дано никога не ми се случи!  ), но поради лекарска немърливост баба ми си замина преди няколко месеца, а дядо ми е на легло... И страшно ме е яд, че баща ми нищо не направи! Дори гласност не даде на нещата...

За съд - не виждам смисъл! Години наред съм обикаляла по съдилищата заради развода на родителите ми, на какви ли не глупости се наслушаш и нагледах...

Но не трябва да си мълчите и наистина трябва да се дава гласност на тия неща! Било така, из форомутие, било по друг начин!

Защо не можем да изкажем болката и мъката си пред всички, защо няма справедливост за нашите страдания, защо живеем в такава държава без закони и ред. Защо грешките не се наказват когато става дума за човешки живот. Защо се насърчава безхаберието и незаинтересоваността на докторите. Защо, ЗАЩО,..................ЗАЩО?   Цял ден се въртят въпросите в главата ми и отговор няма. Много ми е мъчно, и много ме боли, сърцето ми се къса. Все повече и повече затъвам........................ Не искам никой да видя, не искам с никой да говоря................

Вече 5 месеца съм в същото състояние и честно казано така се чувствам най-добре.Единственото където намирам утеха е форума.Знам ,че не трябва да се затваряме толкова много , но не намирам смисъл да изляза с някои познати които не могат и не знаят как се чувствам а и не им го пожелавам.
  прегръщам всички ангелски мами

Silviayo, не е добре това. И аз се усещам, че затъвам, но лошото е че не искам да изляза от това състояние. Както казваш, чувствам се добре така. Не ходя никъде, не говоря с никого. Вчера ми се обади моя "добра" колежка и като й казах как се чувствам, тя ми вика, "Айде стига вече" . Все едно съм загубила някаква вещ и достатъчно съм скърбяла за загубата й, та трябва да я забравя вече. Казах й , ти пък какво разбираш и й затворих телефона. Обаче започвам да осъзнавам едно нещо, Господ праща изпитания на най-силните си чеда.Онези, слабите, с които са пълни улиците, дори и той не ги иска. Те няма да издържат, те дори не могат да осъзнаят какво се случва.

MARMORANA, не е вярно това за силните. Просто да не ти идва до главата. После живуркаш някак. Друг е въпросът, че по-слабите успяват да надвикат другите и вниманието отскача към тях.Останалите, не-оплакващите се, сме били в  графа "безпроблемни". 
А това, което ти е казала твоята "мила" колежка заслужава челно място в глупостите, които ни се налага да чуем от хората, които като нямат какво да кажат, цопват най-неуместното възможно нещо. 

За разхождащите се по улиците - ами пак имам големи съображения доколко е възможно да не знаят какво е тъга. След като започнах да пиша тук и след като видях, че трябва да ти се случи нещо ужасно, за да споделят и други хора, че и те са преживели същото. Просто вече не гледах на хората по същия начин. Това до голяма степен ми помогна да не извръщам глава, когато се разминавах с бременна или д бебешка количка - просто зад количката можеше да е непозната, която е била в моето положение.
 

Пропуснах да напиша още нещо - този форум ми е дал много. Сила, кураж да продължа, да излизам понякога от уюта на дупчицата си. Но след всеки нов случай се чувствам и все по-разбита. От безсилието.

Ох, и тази тема се измести по смисъл, но да си кажа. Преди време много бягах от една моя позната, с която сме си гледали заедно големите деца /Мони/. После по горе-долу по едно и също време се сдобихме с вторите си деца, но рядко се виждахме, а живеем близо. Та, след като загубих Поли странях от всички. Няма какво да ви обяснявам, вие знаете какви са чувствата. И всеки път като я видех, криввах в друга посока или заобикалях, макар понякога тя да ме виждаше. Беше ме видяла даже бременна с Лъчко и ми се израдва, че съм много смела за трето, а аз се смутолевих нещо и отминах. И не можех да преодолея да я срещна пак и да ме попита - Къде е малката? И всеки път беше нейното второ детенце ми напомняше, че моето го няма и ме караше да си представям как би ли изглеждало, ако го имаше. Но един път моя приятелка я е срещнала и й беше разказала всичко. На следващата ни среща не успях да избягам, тя ме пресрещна, прегърна ме и се разплака... Оказа се, че и тя е загубила детенце... и е познала себе си в мен, просто е усещала...

А иначе по темата - Нефертити, не знам какво да ти кажа, самата аз мислех да съдя доктор след загубата ми. Е, разубедиха ме точно негови колеги. На мен ми говореха един вид, че не никакъв доктор, става въпрос за педиатъра ни, после него са го успокоявали, че и да бил ни пратил в болница по-рано нищо нямало да се промени.