Какво мислите за позитивното мислене...?

Да, става въпрос за възприятие, но от гледната точка на извършителя и на наблюдателя.
Да, на мен много пъти ми се е струвало, че някои хора непрестанно мрънкат и се оплакват и това е негативно. Но в следващия момент като започнат да оценяват мисленето си се оказва, че за тях то е напълно позитивно.
Затова казвам, че е субективна оценка, която зависи от индивидуалния праг на чувствителност и къде всеки от нас слага границите на "позитивното и негативното".

Не ми се коментира за книгите, за филмите, за визуализацията и т.н., имаше теми за това.
Сега се сещам за друго - позитивното отношение към чисто ежедневни дейности, реакции към отношението на други хора към теб, това да се обиждаш или ти да обиждаш, да приемаш сериозно или не нещата - всиччки тези неща до голяма степен са въпрос на възпитание, среда, в която си отрасъл, дали си научен да мислиш върху ситуациите и т.н. Ако живееш в страх, дори за дребни неща, ако непрекъснато се тревожиш, ако плащаш данък обществено мнение - това супер товари самият теб. Имам наблюдения върху семейството ми. От поколение на поколение ставаме все по-разкрепостени в това отношение, майка ми ми е спестила много, аз спестявам много на дъщеря си. Ако погледнеш нещата как вървят от прабаба до правнучка - ами много съм доволна.
Та у човек може и да се формира това, а може той сам да поработи върху себе си. Има ли го кълнчето - всичко ще върви добре. И може би трябва да се почне от това да мислиш позитивно за самия себе си, после и възгледите и очакванита ти за ситуациите, бъдещето, човечеството и всичко останало.

ДеЩоВиди, точно това имах предвид, но не ми се пишеше, а ти си го казала много добре   

Позитивното ти мислене засяга само теб, никой друг, затова не можеш да говориш за този тип субективност. Твоето мислене може да е най негативното за целия свят, но ако прави теб щастлива, какво значение има това?

Пример: по колко пъти на колко много хора им се случва да се пръкне някой "позитивист" от близкото обкръжение, колега, от списание или ТV и да му каже: "Хей, мисли позитивно, защото така не може. Негативното мислене е забранено. Не е хубаво да не демострираш позитивно мислене, защото няма да те харесват околните, като се започне от мен!" И всякакви вариации на това. В момента е модно да се демонстрира позитивизъм, а срамно и лошо човек да се държи по друг начин.
Замислете се и ще видите, че поне по веднъж на ден отнякъде се чува призивът за "позитивно мислене". А това не е ли някакъв натиск отвън? И така се внушава същото като със слабеенето и дебелеенето - ефект на несигурност и хващане за поредната книга, лекарство или хоби с цел демостриране на очаквания позитивизъм.
Междувпрочем, същото важи и за негативизма. Но тук се намеслат и културните различия.

По природа съм песимист,но що се отнася до другите хора,ги зареждам положително,весел и жизнерадостен човек съм.Но за себе си все мисля песимистично,което е ужасно.Решила съм да започна да полагам усилия да се променя в това отношение.Дано да се справя.

Не съм достатъчно запозната с темата и ми е трудно да коментирам позитивното мислене.

Знам само, че ужасно ме дразнят хората в постоянна мания.

А най ме дразни да ми казват "Горе главата", "Я се стегни", "Животът е хубав", "Което не ни убива, ни прави по-силни", "Ако ти е зле, сам си си виновен" и т.н. Мисля, че ако не познавах такива позитивно мислещи хора, щях да съм много по-щастлива и дори позитивно настроена.

Лизбет, ако около теб нямаше оптимисти, слънцето щеше да ти пречи. 

Радостина, ти говориш за нещо различно. Да, съвременната култура на Успеха и успелите хора не позволява на човек да си покаже, че го е страх, срам, че има проблеми. Много хора подтискат стрховете си, не са научени дори да си ги признаят пред себе си, а това да се изправиш пред страха си и да си "поговориш" с него е крачка вече напред към добрия свършек на нещата. И ти си права. Ето да кажем реакция на майка към страх на детето и - то и казва уплаших се от еди какво си или ако е по-малко почва да плаче. Майката - няма страшно маме, почва да го успокоява, да го забаламосва с други неща, дори не му позволява да се наплаче.
Детето свиква така постепенно да подтиска емоциите си - от дребните до големите, дори забравя от какво се е уплашило /може да е дреболия, но детското подсъзнание го прави да не е/... А милата майка наистина е крайно доброжелателна и просто не иска детето и да страда. Въпросният непреболедуван страх в едни момент пак изскача и пак почва да тормози детето..

И в друга тема казах - никой няма да ти даде болничен, ако си в депресия, трябва да е починал близък или да хвърлиш усилия да се молиш на джипита и т.н., но хората дори не си признават как имат нужда от почивка и осмисляне на ситуациите при възникнал проблем. Изтласкват, отричат, заместват с форум, с други неща...

Пресен пример с моето дете. И то дребен такъв. Оставям я при моите баба и дядо, защото съм на работа, а тя болна. Там и е чудно, но първоначалният момент на раздялата  с мен и е труден. Аз излизам, след малко тя забелязва, че ме няма и почва да плаче за мен. Баба ми - с диплома по висш пилотаж в забаламосването и залъгването почва да я успокоява с всевъзможни неща. детето обаче не е глупаво, на него в момента му се плаче за мама и е достатъчно голямо да разбере, че го залъгват, за да забрави. И в един момент изкрещява - абе оставете ме да се нарева бееее.... дете на няма и 4 години има усет за тия неща. баба ми почнала да се хили, защото на нея и се струва забавно какво е казала малката. След малко пак почва да я забаламосва нещо и мъжът - дядо ми - е крайно време да се намеси - казва на баба ми да излезе и казва  - наистина остави я да си поплаче и ще и мине.
После детето цял ден е спокойно, дори ми казва по телефона - не идвай да ме взимаш, защото съм се заиграла и т.н. А вечерта ми вика - дядо е по-добър от баба, защото ме остави да се нарева.  

По същата логика - когато сме тъжни или ядосани - по добре ни е до някой, който ще ни изслуша, ще си мълчи или ще кима рабиращо, отколкото до някого, който ще ни вади от сто кладенеца вода да ни успокоява и да ни обяснява колко важно е позитивното мислене.

Лизбет,направо ме уби...?!

Аз по природа съм голям песимист-тоест реалист,но това не ми пречи да продължавам да се опитвам да променя света около мен,и с всеки мой успех все повече започвам да вярвам в себе си,а всеки мой провал просто подминавам със мотото-Което не ни убива,ни прави по силни!-но искренно се надявам че с това не преча на останалите,поне до толкова до колкото не завиждат на моята лудост...

Моля те, не се оставяй хроничната ми депресия да ти разваля любимата тема.

Въобще не става дума за оптимисти тук.

Споко, Лизбет. Освен това, не се оставям лесно.   

Извинявай, ако е прозвучало грубо, но точно това мисля.

Извинете, забравих да си запазя правото да не съм права. 

На мен истински позитивно ми изглежда мисълта: жив съм, мърдам още, може би дори зная кой съм, значи положението е добре. 

Да, беше грубо и извиненията не се приемат.

Нищо, ще мисля позитивно. 
Някой ден ще ми простиш.