Пускате ли децата си да играят сами навън?

Определено си правар в провинцията хората живеят далече по-спокойно и се познават така че човек не е толкова анонимен като в нашите гета.
При нас комшиите живеят отдавна в блокчетата наоколо, познават се хората поддържат чисто и зелено наоколо. Вече и нас ни поопознаха 7 година откак живеем там.
Когато са пред самия блок как да е - но те са деца не можеш да разчиташ че няма да се юрнат на някъде.
Да днешните деца са много ощетени в това отношение и как ли ще ги направим после самостоятелни - това ми е най-наболелия въпрос.
Не искам синът ми да ми е все до полата, но от друга страна и не смея да го пусна навън

Дъщеря ми е на 7 и до сега не съм я пускала. Живеем в блок на 6 етаж и нямам видимост към улицата, наред с това няма други дечица навън сами.  Когато е при майка ми, там я пускат сама навън, но те живеят в малка кооперация с двор на тиха улица, а и има и много деца наоколо. 

Пускам го от както дойдохме тук да живеем. Жилището ни се намира далеч от улицата и  имам доста видимост.

Колко ми хареса тази тема!
Плюса на т.нар провинция и на кварталите тип село е точно тази - спокойствието и сигурността. Големите ни деца от 2 год някъде ги пускам вече самостоятелно,като задължително баткото следи за това къде се намира сестра му. Понякога дори им оставям и малкият,но само когато са точно пред нас! Децата ги зная, с които играят,знам и местата,където играят и имаме поне за сега правила за излизане навън,които се спазват от моите - напр. казали са ми,че ще бъдат в училищният двор,но са решили да отидат някъде другаде - уговорката ни е задължително да ми се обадят,че вече няма да са на старото място. Досега издънки съм нямала. Децата свикнаха спокойно да пресичат улиците и ако кажа,че не се притеснявам въобще - ще излъжа. Но съм спокойна.
Има и друго - за педофилите. Изчислено е статистически,че едно 90% от посегателствата над деца се извършват не от непознати,а от близки,съседи,и защо не и роднини. Аз напр. спрях да ходя в едни роднини на мъжа ми,защото преди 2-3год. на два пъти така целуна Рая,че аз се отвратих. И не можах да го предотвратя - той уж да и се порадва и хоп една целувка,която и до ден днешен ме преследва! Споделих с мъж и той е на моето мнение и там крака ми не е стъпал,няма и да идем повече!
А има и нещо друго - не искам да си мислите,че аз не се страхувам за децата си. Но кажете ми - когато са на училище и няма познати около тях - не е ли пак същото като на улицата. Съгласете се - нито ги знаем какво правят,нито къде ходят през междучасията,особено голямото.
Смятам,че на нас,съвременните родители ни липсва свобода във възпитанието на децата ни,точно защото живота стана много напрегнат,дори вече и в страната,не само в София.
Но поне за сега - много приказвам на децата си,когато не са ме слушали е имало и санкции,но и в същото време искам да са и самостоятелни и да вземат за някой случай сами решение,защото аз няма да бъда все около тях. А и детето ако не се научи само да си слага спирачки ....
Един от триковете ми напр. е,когато са ми казали къде са - аз след време съвсем ненадейно за тях да отида да ги проверя уж искам нещо да им кажа,но така да бъде,че не ги проверявам. Когато мога съм около тях,но кагото не мога - сами се гледат! Но винаги си казвам - Бог да ги закриля,че понякога за секунди става нещастието,дори и да сме до тях!

Хубава тема:)
Когато се преместихме да живеем от София в провинцията- аз бях единствената дето не си пускаше детето само навън. Тогава синът ми беше на 5г и всички деца на  неговата възраст играеха сами пред блока. Аз държах фронта докато стана на 7г и нещо и тогава един ден децата ме спряха на улицата и с много менторски тон ми обясниха, че това тука не е София и мога спокойно да го пускам с тях:)) Умирах си от ужас, но виждах, че наистина е единствен дето не играе навън и малко по малко почнах да го пускам с тях.  Сега е на 11 и по цял ден са навън лятото. Града е спокоен и все пак много говорим и уговорката е да ми се обажда често и винаги да знам, ако отива на далеч - винаги с други деца и никога сам!Все още е единствения, когото придружаваме до училище- всички други отдавна ходят сами по улиците.
 Но честно казано това е и една от причините да искам все още да живеем в дълбоката провинция- дадох му детство, каквото и аз съм имала- с филията навън и много приятели. За жалост в големите градове това граничи с лудост:( Дъщеря си обаче няма да я пускам май - няма други бебета наоколо и когато доиде ред да играе сама няма да има толкова много момиченца на нейната възраст:(
 е до тогава и без друго има много време....

Никаква провинция не ме топли. Нали скоро отвлякоха  едно дете в някакво село, както си играело на улицата с по-голямо от него момиче, после го намериха удавено в близката река. И аз като малка съм скитосвала по улиците в Русе и по поляните на село, но сега не, благодаря, предпочитам ограничавано живо и здраво дете, отколкото семейна трагедия.
Говорила съм с познати майки тук при нас, обикновено започват да ги пускат сами към 10-11 годишна възраст, и пак ми се свива сърцето като си помисля за този момент. Важно е и децата да се учат на правила за безопасност - на движението, на общуването с познати и непознати, на действие в критични ситуации. За това е необходима някаква зрялост, която едно малко дете не може да има.

Честно казано много ми е трудно! Хич не ми се иска да я пускам От време на време излиза с едно съседско момиченце (то е на 9) и играят зад блока, заедно с още десетина деца. На мен обаче вратът ми става крив от зяпане през джама Сега ще заминава за 2 месеца при баба си в Панагюрище. Там със сигурност ще играе на улицата с по- големите деца и направо ми се свива сърцето

И аз не пущам Марти сам долу, защото живеем м/у два големи булеварда, а и няма деца на неговата възраст в блока. Но когато е при майка ми, тя го оставя да играе сам долу, под зоркото й наблюдение разбира се, но там има много деца колкото него на години, които са свикнали сами да играят долу, пред блока разбира се, но там е тиха уличка и са вечно пред входовете, а и винаги има по някой родител долу с по-малко детенце и тъй като всички се познават в блока, винаги има кой да контролбира положението. Но в къщи ми настръхва косата само като си помисля, че ще поиска някой ден да слиза сам долу. Дори и до магазина, който е до нашия блок не смея да го пусна, защото е голям, нонстоп и идват много хора в него. Незнам, може би след някой месец ще се престраша, та той е почти на 6 години, но за сега пасувам.

Не, не го пускам. Отделен е въпросът, че около нас няма и деца с които да играе.

Ами той е момче има нужда от самостоятелност пък и е вече голям. Пускай го самичък, но го наблюдавай от време на време през балкона или прозореца, щом се притесняваш, че е болен. Не го ограничавай. Все пак беше добре да споменеш, от каква хронична болест страда за да разберем сериозноста и да бъдем обективни? Нормално е да се притесняваме, все пак сме майки, но това не ни дава право да вържим децата си доживотно до полите ни.

С диабет е  - и се притеснявам, че като се залиса в игрите и може да не усети, че му пада захарта. По принцип разбира кога е с ниска захар (започва да трепери), но няколко пъти ми се случва да ми каже, че трепери едва след като го попитам как е.
 

svasseva ,ти си имаш сериозно основание.Ако децата с които играе знаят за проблема му,може би ако забележат нещо нередно сами ще дотичат да ти кажат.Децата могат да бъдат много солидарни и състрадателни.
Аз пускам дъщеря си от 7годишна.Зад блока има нещо като парк,живущите тук са си го направили преди трийсетина години и е много спокойно.Децата се събират на голяма тумба,на различна възраст са и крещят до 22,30-така или иначе спокойствие няма-по-добре да е навън.Но вече е голяма и станах по-строга и по-притеснена.

 При нас ситуацията е следната, живея в центъра, в семейна къща с вътрешен двор и голяма тераса(от апартамента на майка ми), те къщите всъщност са 2 вътрешна и външна, живеем само роднини, така че в този периметър и двамата са оставени да обикалят спокойно, разбира се, след като са поискали разрешение.
 Димана, все още не я пускам сама да си играе на улицата, но не си и представям, как ще стане, живеем на Пиротска, в търговската част, нон стоп е пълно с народ. Друг е въпросът, че все още не мога да и имам доверие, не знам как да го обясня, тя е малко заплесната, даже доста повече от малко и не мога да разчитам много, много на нея и на това, което сме говорили

Мъжа ми е с диабет от съвсем малък. И винаги си е усещал, кога на къде отива кръвната захар. Майка му не и е пукало много за него и го е оставяла сам. Свикнал е сам да се оправя с всичко, с 2 думи е израстнал на улицата и в компютърните зали, до колкото ги е имало навремето. Не се притеснявай. Не може да не усети симптомите, поне до колкото мъжа ми ми ги е обяснявал, погледа се примрежва, вижда бели петна, усеща слабост в мусколите и няма сила, чувстава се отпаднал и т.н. Няма как да принебрегне подобни симптоми. Обикновенно, мъжа ми я усеща 15мин.  по рано, така, че има време да реагир. Освен това винаги му давай пари, ако се наложи да вземе нещо сладко, за да може бързо да вдигне кръвната захар. Захарта няма да го убие, но понякога се налага спешно да вдигне кръвната си захар, ако не е ял храна в която има достатъчно въглехидрати или не е ял достатъчно. Ти няма да си вечно до него за да му следиш захарта, но и не можеш да усетиш вместо него нещата; научи го сам да се справя, така ще се чувства по уверен и самостоятелен, а и ти ще се чувстваш по спокойна. Дано намерят някой ден лек за тези болни. Успех!

Не мисля, че идеята е добра, да знаят всики деца. Мъжа ми е изживял голям стрес от отношението на децата към него, защото не бил като тях, бил болен. Това го е променило завинаги, накарало го е да се затвори в себе си и да не контактува с др. хора, също така се е притеснявал да говори за това, поеже си е мислил, че хората ще го отбягват понеже бил болен. Учителката му в училище с добри намерения е предупредила децата да внимат с него, след излизането му последния път от болницата, защото бил болен. Трябваше ми много време да го убедя, че това, че е болен не е проблем, и това не би променило отношението на хората, и се радвам, че сега се промени; стана много общителен и не се притеснява да говори за диабета. Те са деца и не разбират, не е добре да знаят, защото децата понякога са жестоки.