На 29 години съм и съм омъжена само от 4.И преди ,и сега не съм се заблуждавала,че до края на дните ни няма да има друг мъж,или друга жена в живота ни.Въпросът е по какъв начин ще ги пуснем и какво ще им позволим.Не ми се струват хич на място приказките,които цитираш от твоя съпруг.И да,много боли след такива приказки."Аз докато те обичам,друга няма да погледна." И,ако това се случи,какво да си помислиш?
Друга ми е идеята на мен-щом с Другия сте едно цяло и това е Любов,какво като имате семейства.Ако една любов е Любов,тя трябва да събаря стени и светове,да нямат значение нито деца,нито съпрузи,нито родители.И щом това не се случва,дали е Любов?И ако не е ,какво е тогава и защо съществува?
Усещам от думите ти огромна нужда съпругът ти наистина да си има някаква тръпка.Това ще те оневини или поне ще смегчи вината ти пред самата теб,нали?