Ако трябваше да напишете мемоарите си

  • 9 177
  • 99
  •   1
Отговори
# 60
  • Мнения: 335
Веднъж попитах Братчеда:
Какво е най-добре за посвещение на книга?
А той вика: Да напишеш първо книгата.

При мемоарите и техните първи изречения е същото.


# 61
  • Мнения: 3 782
Все по-често трябва да влизм тук, откривам красиви теми.
Да пиша мемоари още ми е рано, пък и живота ми не е кой знае колко вълнуващ,но бих го започнала така. В този момент.

Ето приготвих си топлото кафе, отново е с голям каймак. Няма да си сложа захар, защото обичам да ми горчи.
Влюбена съм, за кой ли път ... Отново не е споделена, май обичам да ми се стичат сълзи по лицето, те единствено са ми приятели.
Самотна ли съм? Едва ли, нали имам себе си? И своето влюбено нещастно сърце.

# 62
  • Мнения: 1 052
Искам да вметна нещо.
Повечето от вас пишат, че не си струва да помечтаят и да се напънат, защото не са значителни или известни.
Имах двама дядовци. Много умни по свой си начин хора, с много интересен живот. Единият е бил издънка на чорбаджия, партизанин, гурбетчия в Германия на 20-те, работил е там без да знае грам немски. Другият е бил беден и още по-революционен, участник в Отечествената война. Едната ми баба е била незаконородена. Дъщеря на богат търговец. Истински латино сериал.
Мемоари-това са спомени. Дали ще бъде дневник или не, това е памет.
Аз с моите дядовци и баба не можах много да общувам, нито да разбера повече за техния истински вълнуващ живот.
Имам си една баба сега-но тя страда от дълбок морализъм и не иска откровено да разкаже. А това би сторил един безличен лист.
Ние живеем в паметта на близките си. Сега стана ли малко по-реална тази тема?

# 63
  • Мнения: 184
Фрида, донякъде те разбирам. Дори да не съм пряк наследник на хората от разказите на Васил Попов, ми беше магично даже да ги прочета, защото майка ми е разказвала такива истории за своите родители. Представях си живота им.
Но времената се променят. Кой не е издал книга? Кой не е писал за себе си? Кой не е обиколил предаванията, за да говори за себе си- аз по принцип мразя лъжата, аз съм много добър човек, аз съм много ранима актриса, ах, ама и как прощавам само. Това прекалено голямо количество говорене и писане толкова много промива нещата, че започва да става съмнително. Човек трябва да е много, много дълбока вода, а и да не е досадил никому с личността си, за да си позволи да опита да започне даже нещичко.

# 64
  • Мнения: 17 546
Според мен идеята не е да натрапиш на всички своята история, а за близките си да разкажеш. Дори не и в писмен вид, ако щете, а просто да събереш около себе си внуците сле N-брой години и да започнеш така. Един вид равносметка на един живот, но не онази, дето имаше скоро тема за нея - дали си правим равносметка от време на време, а онази, последната, в залеза на живота, когато живееш само със спомените от младостта и си натрупал толкова мъдрост, че да разкажеш цялата истина за живота си, без да си обременен от моментните емоции, които си изпитвал по време на най-интересните мигове от него. Всеки живот е уникален сам за себе си, все на някого ще му е скъпо и интересно да знае как си живял и ще поиска да запази спомена за теб по този начин. Разказвайки това, ти не ставаш нахален натрапник, задължаващ всеки да чете житейската му история насила.

# 65
  • Кори Селести
  • Мнения: 5 538
Ние живеем в паметта на близките си. Сега стана ли малко по-реална тази тема?

Simple Smile Всъщност, единственото, коео ме е изкушавало досега е да напиша нешо подобно за семейно ползване. Не мога да си простя, че така и не разпитах по-подробно бабите и дядовците си овреме. Винаги си казвах "има време и за това. някой ден ше седнем....".

# 66
  • Мнения: 335
Eдин вид равносметка на един живот... онази, последната, в залеза на живота, когато живееш само със спомените от младостта и си натрупал толкова мъдрост, че да разкажеш цялата истина за живота си, без да си обременен от моментните емоции, които си изпитвал по време на най-интересните мигове от него...

Това имаше предвид Братчеда с онова "Ти първо напиши книгата".

# 67
  • Бу-у-урга-а-ас
  • Мнения: 2 712
По наше настояване баща ми вече написа някои много интересни истории от детските си години. Помолихме го именно за това, за да могат внуците му да знаят и да разберат по-добре времената, в които е живял. Та тогава е нямало ток, нямали са течаща вода, децата са ходели с къси вълнени панталонки и дълги чорапи над коленете, а учебниците си за училище са връзвали с кожени ремъци. Като цяло баща ми едва ли би нарекъл живота си вълнуващ и изпълнен с кой знае какви събития и случки, но пък тези истории, които разказва ни пренасят в абсолютно различен свят, който при това е бил съвсем истински и реален.
Сега се сетих за Мостовете на Медисън. Нали и тя беше написала мемоарите си, точно заради децата си или греша.

# 68
  • Мнения: 4 300
Страх ме е да си направя спомените нечие достояние, дори и на внуците, дори понякога и на мен самата. Прибирам си ги грижливо, ревниво.
Понякога ми се е искало да знам факти за бабите, дядовците ми. След това обаче се замислям- има ли значение, някои от тях съм познавала и съм обичала, от други съм се страхувала, но съм имала някаква лично озградена представа за тях. ЩЕ се объркам, ако дядо ми Стефан, който ми щипеще носа и беше стращилището за децата на двора е бил Дон Жуан на младини да кажем. Рискувам да придобия някаква дребнава гордост ( срам мисля не бих изпитала никога) заради миналото на невидяни предшественици, което мисля не би ми се отразило добре.

# 69
  • Мнения: 17 546
Сега на тези години - да. Но когато достигнеш до момента да си готова да разказваш спомените си, едва ли  тези мисли, които те спират сега да го направиш, ще са същите.

# 70
  • София
  • Мнения: 38 691
Пиша си дневници от 80 и някоя. Някой ден ще седна да ги кача на комп и да ги редактирам. И да ги цензурирам лекичко. Някъде в този процес на работа ще ми хрумне и нещо като предговор и първо изречение.
Някой ден.

# 71
  • Мнения: 3 782
Фрида, това което пишеш, съгласна съм с теб. Още повече че ме наведе на една тъжна мисъл. Прадядо ми е участвал в една война, съюжническата май беше, така и не намерих време да говоря с него за това. На смъртния си одър говорил само за битките,на които е бил, не са ме пуснали защото съм била малка, така ми се иска да беше оставил нещо написано. Sad
Сега когато питам баба, неговата дъшеря да ми разкаже някоя случка тя се отнася с нехайство.
Обичам да слушам разкази от миналите времена. Може и на нашите внуци да им е интерсно да служат нашите разкази за нашите животи. Знае ли човек.
Дилянка, ето ти ще оставиш нещо след себе си.
Тайните дневници спадат ли към мемоарите?

# 72
  • Мнения: 3 447
Повечето от вас пишат, че не си струва да помечтаят и да се напънат, защото не са значителни или известни.
Не бе, не е това.
Дядовците... дядовците ни са хора от друго тесто, Фрида, ние не сме като тях. Прапрадядо ми Слав е живял до 100 години, с 18 рани от турски нож по себе си. Прадядо ми Филип винаги водел хорото, макар че бил с дървен крак.
Хора от огън и камък са, а аз съм просто една разглезена паникьосана пача до тях. Какво да пиша, как съм спала на чувал на Яйлата? Много вълнуващо...  Rolling Eyes

# 73
  • Мнения: 2 212
Дона, така звучи, но преди всичко сме хора на времето си...а във всеки човек има скрит магнетизъм, огън и камък, но различните хора го проявяват в различни ситуации. А за това, че и без нито една рана от турски нож, стоте години живот вече са мираж, това е друга тема и се дължи на други фактори...ние сами си отравяме живота и го съкращаваме...но наистина не може да надскочим времето, в което живеем и да бъдем такива каквито са били някога, което не значи, че си пача  Laughing

# 74
  • Мнения: 2 386
Ако напишеш мемоар, Дона, искам един. Непременно. Сериозна съм.

Общи условия

Активация на акаунт