След година опити и хиляди тестове за бременност,защото аз си правих поне по 3 на месец ,изведнъж хоп 2 чертички 
- Публикувана: 10 юни 2004, 15:50 ч.
- Последно мнение: 29 фев. 2024, 00:59 ч.
Споделено:Как се сбъдна мечтата ни да имаме дете! =ВАЖНО=
След година опити и хиляди тестове за бременност,защото аз си правих поне по 3 на месец ,изведнъж хоп 2 чертички
Какво му е проблемното на това забременяване?
Или просто в Отчетни ти беше скучно и реши да се разнообразиш?
Здравейте.Темата наистина е много интересна.Ето и моята история на кратко.Близо 10 години се борих със стерилитета ми.Ходене по- мъките, пиене на хапчета, билки и какви ли не още щуротии, но двете чертички така и не виждах.Първият ми брак се разпадна, не че съжалявам, но развода беше направо грозна картинка и всичко на моя гръб.Тогава си помислих, че няма да имам дете и незнам как ще се доверя на някой, нооо един ден срещах настоящия ми съпруг.Дойде времето за дете,но пак отрицателни тестове.Моя позната ми каэа за клиниката във Варна.Отидох и след преглед ми дадоха куп изследвания, които аз направих и се оказа,че трабите ми са запушени.Последва лапароскопия и двете тръби бяха отстранени (12=09=2006)И след месец и половина започнах стимулацията.на 10.12л2006 запърви път в живота си видях двете чертички.На 02.08.2007 родих дъщеряни.Желая успех на всички.
- П.П. Ако мога да бъда полезна с нещо-насреща съм
Как си забременяла без тръби?Може би имаш предвид,
че са ги отпушили?
че са ги отпушили?
Здравейте, настоящи и бъдещи майки! Наскоро си взехме копютър и първият адрес,на който влязох беше на BG-mamma. Веднага отворих "Проблемно забременяване...", макар че вече не съм в тази категория. Във всяка една публикация намирах по нещичко от себе си- виждах моите страхове, копнежи, страдания,с които живях няколко години.
Моята история е следната: През 1997 започнах едни изследвания (тогава по стечения на обстоятелствата живеех в Москва)-имам алопеция от 5 годишна, с която нито един лекар не можа и не може да се справи. Та, започна се едно ходене от кабинет в кабинет, лечения най-различни-хапчета, мазила и т.н. Аз се доверявах напълно на всеки един лекар.Но настъпиха смущения в цикъла ми и септември 1998 за последно в бъдещите 8 години използвах дамска превръзка. Изпратиха ме при ендокринолог,който ми назначи ЯМР-видя се аденом на хипофизата. Но при мен се появи и един друг проблем-от толкова много хапчета и некомпетентни лекари намразих всичко свързано с тях и изгубих доверие! Два месеца пих парлодел, не ми доиде и спрях! Реших, че няма да стъпя повече в лекарски кабинет. И спазих обещанието си. Годините си минаваха, аз и моят приятел, не говорехме на тази тема. Вътрешно се замислях какво ще стане, но не правех нищо по въпроса. Пораснах,помъдрях и невъзможността да забременея започна да ме измъчва. Тази мисъл ме обсеби, но пак не отидох на лекар. Така до като не отидох в Гърция при майка ми да работя. Жената,в чийто дом започнах да работя беше лекар-вътрешни болести, завършила в България. Гледах децата и,а тя-мен. Направих си изследване на пролактина-255(около 12 пъти над нормата) и започнах да пия парлодел. За два месеца ми доиде менструацията! Незнам...климат, храна, режим-всичко това оказа влияние разбира се, но мога да заява, че тази жена уцели точната доза от раз. Няма да ви разказвам подробно каква радост беше, станах Жена. След два месеца забременях! За съжаление в осмата седмица всичко приключи. Не мога да опиша как се почувствах, но не се отчаях. Лекарите ме предупредиха да се пазим в близките 6мес, но ние като че на пук направихме "белята" още следващия месец. Грях ми на душата, но ми мина през ума да направя аборт-всеки казваше,че е опасно, че матката не се е възстановила,че може да се повтори историята. Три месеца незнаех какво да правя-чак тогава отидох на лекар. И когато ми каза,че всичко е идеално и че с малко късмет ще родя февруари 2007, направо се "полетях". Сега вече можех да мечтая без да се страхувам. След няколко месеца се прибрахме в България, в Пазарджик. Синът ни реши, че не му се стои в корема на мама и излезе един месец предварително-роди се на 25.01.2007. Имаме си един Теодор- БОЖИ ДАР! Сега си мисля за второ
Моята история е следната: През 1997 започнах едни изследвания (тогава по стечения на обстоятелствата живеех в Москва)-имам алопеция от 5 годишна, с която нито един лекар не можа и не може да се справи. Та, започна се едно ходене от кабинет в кабинет, лечения най-различни-хапчета, мазила и т.н. Аз се доверявах напълно на всеки един лекар.Но настъпиха смущения в цикъла ми и септември 1998 за последно в бъдещите 8 години използвах дамска превръзка. Изпратиха ме при ендокринолог,който ми назначи ЯМР-видя се аденом на хипофизата. Но при мен се появи и един друг проблем-от толкова много хапчета и некомпетентни лекари намразих всичко свързано с тях и изгубих доверие! Два месеца пих парлодел, не ми доиде и спрях! Реших, че няма да стъпя повече в лекарски кабинет. И спазих обещанието си. Годините си минаваха, аз и моят приятел, не говорехме на тази тема. Вътрешно се замислях какво ще стане, но не правех нищо по въпроса. Пораснах,помъдрях и невъзможността да забременея започна да ме измъчва. Тази мисъл ме обсеби, но пак не отидох на лекар. Така до като не отидох в Гърция при майка ми да работя. Жената,в чийто дом започнах да работя беше лекар-вътрешни болести, завършила в България. Гледах децата и,а тя-мен. Направих си изследване на пролактина-255(около 12 пъти над нормата) и започнах да пия парлодел. За два месеца ми доиде менструацията! Незнам...климат, храна, режим-всичко това оказа влияние разбира се, но мога да заява, че тази жена уцели точната доза от раз. Няма да ви разказвам подробно каква радост беше, станах Жена. След два месеца забременях! За съжаление в осмата седмица всичко приключи. Не мога да опиша как се почувствах, но не се отчаях. Лекарите ме предупредиха да се пазим в близките 6мес, но ние като че на пук направихме "белята" още следващия месец. Грях ми на душата, но ми мина през ума да направя аборт-всеки казваше,че е опасно, че матката не се е възстановила,че може да се повтори историята. Три месеца незнаех какво да правя-чак тогава отидох на лекар. И когато ми каза,че всичко е идеално и че с малко късмет ще родя февруари 2007, направо се "полетях". Сега вече можех да мечтая без да се страхувам. След няколко месеца се прибрахме в България, в Пазарджик. Синът ни реши, че не му се стои в корема на мама и излезе един месец предварително-роди се на 25.01.2007. Имаме си един Теодор- БОЖИ ДАР! Сега си мисля за второ
Виждам, че отдавна не е писано тук , но реших и за да споделя своята история. Може пък да дам полезна идея на някой?
Историята ми прилича на блудкав латиноамерикански сапунен сериял. Когато бях седми клас се влюбих безпаметно в едно момче, но за жалост той не пожела да откликне на моите блянове. Три години безсънни нощи и мисли само за него... Накрая реших да сложа точка. И я сложих!
Станах на 20. Срещнах човек с който реших да прекарам живота си. Разбирахме се чудесно, но... майка му... беше ужасна. Същевременно моя близка приятелка роди и ние ходехме при нея да и помагаме. Толкова ни харесваше, че решихме и ние да поработим за бебе. Година....две....Решихме да се оженим и първите въпроси ,които ни задаваха е дали бебето е готово. Не...! Не е !
Лично свекърва ми ни насочи към д-р Атанас Щерев. Направихме някои изследвания : базална температура, цветна снимка....Спермограми ...две. Диагнозата - Астенозооспермия. Разбира се на свекърва ми това не и хареса. Мъжът ми под влияние на майка си не пожела да изпие дори един витамин С по повода. Повече не предприехме абсолютно нищо....И моят ад започна. Намеци...подхвърляния...гадно отношение...обвинения. Вината прехвърлиха изцяло върху мен... Сякаш за това може да е виновен някой? Така минаха 5 години от началото на правенето на бебе. Бях се отчаяла. Смятах ,че наистина вината е в мен. Изпаднах в депресивно състояние, за което разбира се ми и помогнаха. Докато...
Докато не се появи в живота ми онова момче , с което започнах. Бяха минали повече от 10 години,... а онази тръпка се оказа не изтрита ,а дълбоко прибрана там някъде в сърцето. Започнахме да се срещаме... Беше прекрасно. Та аз наистина го обичах! И накрая....О! Чудо!... моят тест имаше ЦЕЛИ ДВЕ ЧЕРТИЧКИ. Знаех, че това дете не е от съпруга ми, но как да го махна като това е нещото ,което чакам вече 5 години. Родих детето. Тати знаеше от самото начало, че той е виновника. Той не ме напусна нито за миг. Идваше, разхождахме заедно малкия, интересуваше се непрекъснато. А аз глупачката реших, че с раждането на детето отношението на свекърва ми към мен ще се промени. Нищо подобно, дори стана по лошо. Накрая реших ,че нямам работа там. Горчилката от миналото не остана без последствия, а и не можех да си представя да пазя такава тайна цял живот. Напуснах го.
Нещата разбира се не минаха гладко, но в края на краищата приключиха с развод.
Сега съм омъжена за мъжът ,който наистина обичам и е баща на детето ми. Нещо повече - имаме още едно детеjavascript:void(0);
smile3521
Желая успех на всички ,които смятат, че надежда няма....Винаги има!
Историята ми прилича на блудкав латиноамерикански сапунен сериял. Когато бях седми клас се влюбих безпаметно в едно момче, но за жалост той не пожела да откликне на моите блянове. Три години безсънни нощи и мисли само за него... Накрая реших да сложа точка. И я сложих!
Станах на 20. Срещнах човек с който реших да прекарам живота си. Разбирахме се чудесно, но... майка му... беше ужасна. Същевременно моя близка приятелка роди и ние ходехме при нея да и помагаме. Толкова ни харесваше, че решихме и ние да поработим за бебе. Година....две....Решихме да се оженим и първите въпроси ,които ни задаваха е дали бебето е готово. Не...! Не е !
Лично свекърва ми ни насочи към д-р Атанас Щерев. Направихме някои изследвания : базална температура, цветна снимка....Спермограми ...две. Диагнозата - Астенозооспермия. Разбира се на свекърва ми това не и хареса. Мъжът ми под влияние на майка си не пожела да изпие дори един витамин С по повода. Повече не предприехме абсолютно нищо....И моят ад започна. Намеци...подхвърляния...гадно отношение...обвинения. Вината прехвърлиха изцяло върху мен... Сякаш за това може да е виновен някой? Така минаха 5 години от началото на правенето на бебе. Бях се отчаяла. Смятах ,че наистина вината е в мен. Изпаднах в депресивно състояние, за което разбира се ми и помогнаха. Докато...
Докато не се появи в живота ми онова момче , с което започнах. Бяха минали повече от 10 години,... а онази тръпка се оказа не изтрита ,а дълбоко прибрана там някъде в сърцето. Започнахме да се срещаме... Беше прекрасно. Та аз наистина го обичах! И накрая....О! Чудо!... моят тест имаше ЦЕЛИ ДВЕ ЧЕРТИЧКИ. Знаех, че това дете не е от съпруга ми, но как да го махна като това е нещото ,което чакам вече 5 години. Родих детето. Тати знаеше от самото начало, че той е виновника. Той не ме напусна нито за миг. Идваше, разхождахме заедно малкия, интересуваше се непрекъснато. А аз глупачката реших, че с раждането на детето отношението на свекърва ми към мен ще се промени. Нищо подобно, дори стана по лошо. Накрая реших ,че нямам работа там. Горчилката от миналото не остана без последствия, а и не можех да си представя да пазя такава тайна цял живот. Напуснах го.
Нещата разбира се не минаха гладко, но в края на краищата приключиха с развод.
Сега съм омъжена за мъжът ,който наистина обичам и е баща на детето ми. Нещо повече - имаме още едно детеjavascript:void(0);
smile3521
Желая успех на всички ,които смятат, че надежда няма....Винаги има!
година след като се омъжих си направих изследвания в Майчин дом, от които излизаше че имам такива хормонални проблеми, че въобще да не се надявам да забременея. Когато това се случи ми казаха, че може да не се роди нормално, дори ме изпратиха за аборт по медицински причини
в крайна сметка отидох в поликлиниката и се регистрирах сякаш нищо не е било и когато си му дойде времето родих здраво момиченце, което след няколко месеца ще е първокласничка
така или иначе през времето, когато мислих че не можем да си имаме наше дете сериозно обмислях въпроса за осиновяването. Сега, когато си мисля за второ дете някак се връщам на тази тема
в крайна сметка отидох в поликлиниката и се регистрирах сякаш нищо не е било и когато си му дойде времето родих здраво момиченце, което след няколко месеца ще е първокласничка
така или иначе през времето, когато мислих че не можем да си имаме наше дете сериозно обмислях въпроса за осиновяването. Сега, когато си мисля за второ дете някак се връщам на тази тема
От много време се каня да напиша моята история тук. Преди 3 години, четейки именно в тази тема, повярвах, че в края на тунела може да има светлина.
Още с първия ми цикъл (на 13г) майка ми реши, че трябва да ми обясни за фамилната ми обремененост и за това, че вероятно, ако нямам проблем със забременяването, то със сигурност ще имам проблем с износването на дете. Това беше начина на жената да ме предпази от евентуалното разочарование, с което ще се сблъскам, реша ли да имам деца. Страховете и се базираха на една доста дълга поредица от злополучия в нейното семейство.
Майка и (моята баба) е загубила първото си дете в средата на 5-тия месец, след това 2 години не е могла да забременее, след което са се появила майка ми. Четири години след това, след 3 годишни опити се е появила и леля ми. Майка ми и леля ми явно наследяват проблемния ген (ще ме извиняват авторитетите от Зачатие, които преди 3 години ме овикаха, но СПЯ се предава от майка на дъщеря). На 21 години, след започнали смущения в цикъла, майка ми отива на гинекологичен преглед и и поставят диагноза СПЯ, казват и, че единственото решение е операция за забелване на яйчниците. Тя се подлага на нея и според думите и след това всичко е ОК. На 27 години се жени и без проблеми си има 2 щерки (моя милост и сестра ми). Единственото, останало и като спомен от СПЯ, е окосмяването по лицето, което си е доста подтискащо и изискващо често посещение при козметик.
Леля ми има малко по драматична история - жени се на 22 години и за период от 3-4 години прави два спонтанни аборта - в 3 и 6 месец. Започва ходенето по мъките - изследвания, цветни снимки лечение, стимулации и т. н. След втория аборт са я посъветвали да си осинови детенце, защото е рисковано и не се знае дали ще преживее трета бременност. Тогава много популярно беше да се ходи при Ванга. Та решила леля ми да иде и да пита какво да прави - да осиновява ли дете. Ванга я погнала от вратата "За какво ми идваш, ти вече си бременна. Ще имаш близнаци, момчета. Обаче, за да е всичко наред с тях, искам да ми ги донесеш да им дам аз имена." Леля ми останала безмълвна. Всичко било наред с бременността и този път и на финала се сдобила с двама юнака, наречени от Ванга Кирил и Методий. След това леля ми е имала още няколко бременности, но под натиск на свекърва и мъж е правила аборти, защото "да не сме като циганите"
Та с подобни истории съм израсла по време на пубертета си. На 17 години окосмяването ми започна да се усилва и да излиза от нормалните за една жена зони. Майка ми веднага ме хвана за ушите и ме завлече на ендокринолог, една много приятна и кадърна дама, която за съжаление, вече не практикува в България. Направихме хормонални изследвания и се оказа, че тестостерона ми е с по-високи нива. Гинеколог видя, че имам поликистоза и диагнозата беше ясна - СПЯ. Започнах лечение с Диане 35, геритамин и инжекции алое вера по индивидуална схема. В края на лечението нещата бяха наред, всички хормони - в норма. След 4 годнини обаче получих нови смущения в цикъла. При прегледа тогава доц. Козовски каза, че имам поликистоза и трябва операция, след която трябва скоро да забременея. С хиляди уговорки го отказах от тая му идея и му обясних, че ми е рано за деца. Изписа ми Диане 35 за 3 месеца и след това резултатите пак бяха ОК. Порових се за малко информация за СПЯ и прочетох, че щом страдам от синдром, лечение за него няма и съответно само може да получавам временно подобрение. Тогава, с хлапешкия си акъл, много бързо се палех и лесно изпадах в крайни състояния. Теглих една майна на всички лекари и лекарства и заявих, че ще го мисля, когато реша да имам деца. Ходех си 1-2 пъти годишно на профилактичен гинекологичен преглед и толкова.
Тези проблеми, както и майчината "загриженост", формираха у мен усещането, че аз няма да мога да имам деца, че заради това съм непълноценна жена, че няма да има мъж който да ме пожелае такава. Това даде сериозно отражение на връзките ми и самооценката ми. В същото време и теглото ми започна да взрира в едни граници от 60 до 80кг.
Радвам се, че срещнах една психоложка, която с удоволствие мога да нарека приятелка, което, в рамките на няколко сеанса, ми помогна да оценя приоритетите си и да осъзная, че въпреки проблемите си, бих могла да се преборя да имам щастливо семейство с много деца. Това ми помогна да изградя прекрасна връзка със съпруга ми. Тази връзка премина в съвместно съжителство, след това сключихме брак и като естествено продължение решихме да имаме деца. И двамата желаехме да имаме повече от 3 хлапета, но аз обясних на съпруга ми за проблемите ми и, че вероятно ще бъде трудно. Започнахме опити, като в същото време отидох при личната лекарка с молба да ми даде направление за ендокринолог. Тя ми каза, че все още е рано и нека имаме поне 6 месеца неуспешни опити. Изчакахме определения период, бебето естествено не ставаше. Получих си заветното направление и бегом при ендокринолог. Помрънка ми дамата, че сме млади, че още е рано, но след като видя изследванията, разбра, че ще имаме още срещи. Пролактина ми беше с около 300 единици над референтната стойност. Отхвърлихме възможността за аденом, защото и сестра ми, с диагноза СПЯ, имаше същия проблем и след ЯМР не откриха проблем. След 3 месеца бромокриптин и 2 месеца почивка, стойностите бяха около нормата и ендокриноложката каза да продължа с 1/2 бромокриптин на ден до забременяване. Бебето обаче пак не ставаше. Жената мисли, мисли и накрая реши да ми пусне изследвания за хормоните на щитовидната жлеза и един профил на захарта и инсулина. Нещата лъснаха - имах завишени нива на инсулина. Въпреки че ми назначиха лечение, повиших двигателната си активност и преминах на силно ограничен режим на хранене, се бях отчаяла. Тръшках се , ревах на мъжа ми, изпадах в истерии, молех го да се разделяме за да има поне той шанс да сбъдне мечтата си.
По едно време, докато съм била в поредната дълга командировка, съпружието решило да поеме самоинициатива и да си направи спермограма. Не помня вече каква беше диагнозата, но показателите си бяха зле - малко количество на сперматозоиди в екулата, слабо подвижни. Веднага изтичахме при личната лекарка за съвет (тя е една много оправна и компетентна дама). Тя ни успокои, предписа на съпруга ми антиоксиданти и витамини и каза да повторим спермограмата след 3 месеца. Ако и тогава нещата не са наред, щеше да ни прати при андролог. Това ни устройваше, тъй като и моето лечение трябваше да продължи в рамките на следващите 3-6 месеца. След 3 месеца на Метфогама, строг хранителен режим и спортуване бях -12кг. Отидох пак при ендокриноложката, която остана доволна от външния ми вид и каза, че може да спра с Метфогама и да идем в клиника по стерилитет, където да се проследи имам ли вече овулация.
Ориентирахме се към клиниката на Щерев. Мъжът ми си направи и втората спермограма при тях, която показа 4 пъти по-добри показатели от първата. Въпреки това, лекаря препоръча инсеменация. След УЗ преглед видя някакво отклонение от нормите в положението на матката ми и се усъмни, че може да имам проблем с проходимостта на тръбите. Решихме да направим хидротубация и ако всичко е ОК, на следващия цикъл - инсе. Следващия цикъл не го дочакахме - така желаното бебче беше факт. След година и 8 месеца видях малката точица на екрана на УЗ апарат. Имах 1-2 стресови момента по време на бременността - плодния сак се поотлепи, наложи се да пия магнезии и спазмалгон за да предотвратим контракциите, страха дали всичко с бебчето ще е наред не ме напусна до последния момент. Но в крайна сметка се сдобих с едно малко, прекрасно момченце. Сега то е на година и три месеца и обмисляме да започнем да му правим братче/ сестриче. Надявам се обещанията на всичките ми ендокринолози и гинеколози да се изпълнят и родила вече веднъж, да нямам проблеми с второто забременяване.
Доста дълго се получи, но не знаех как по-кратко да го разкажа. Кураж, момичета!
Още с първия ми цикъл (на 13г) майка ми реши, че трябва да ми обясни за фамилната ми обремененост и за това, че вероятно, ако нямам проблем със забременяването, то със сигурност ще имам проблем с износването на дете. Това беше начина на жената да ме предпази от евентуалното разочарование, с което ще се сблъскам, реша ли да имам деца. Страховете и се базираха на една доста дълга поредица от злополучия в нейното семейство.
Майка и (моята баба) е загубила първото си дете в средата на 5-тия месец, след това 2 години не е могла да забременее, след което са се появила майка ми. Четири години след това, след 3 годишни опити се е появила и леля ми. Майка ми и леля ми явно наследяват проблемния ген (ще ме извиняват авторитетите от Зачатие, които преди 3 години ме овикаха, но СПЯ се предава от майка на дъщеря). На 21 години, след започнали смущения в цикъла, майка ми отива на гинекологичен преглед и и поставят диагноза СПЯ, казват и, че единственото решение е операция за забелване на яйчниците. Тя се подлага на нея и според думите и след това всичко е ОК. На 27 години се жени и без проблеми си има 2 щерки (моя милост и сестра ми). Единственото, останало и като спомен от СПЯ, е окосмяването по лицето, което си е доста подтискащо и изискващо често посещение при козметик.
Леля ми има малко по драматична история - жени се на 22 години и за период от 3-4 години прави два спонтанни аборта - в 3 и 6 месец. Започва ходенето по мъките - изследвания, цветни снимки лечение, стимулации и т. н. След втория аборт са я посъветвали да си осинови детенце, защото е рисковано и не се знае дали ще преживее трета бременност. Тогава много популярно беше да се ходи при Ванга. Та решила леля ми да иде и да пита какво да прави - да осиновява ли дете. Ванга я погнала от вратата "За какво ми идваш, ти вече си бременна. Ще имаш близнаци, момчета. Обаче, за да е всичко наред с тях, искам да ми ги донесеш да им дам аз имена." Леля ми останала безмълвна. Всичко било наред с бременността и този път и на финала се сдобила с двама юнака, наречени от Ванга Кирил и Методий. След това леля ми е имала още няколко бременности, но под натиск на свекърва и мъж е правила аборти, защото "да не сме като циганите"
Та с подобни истории съм израсла по време на пубертета си. На 17 години окосмяването ми започна да се усилва и да излиза от нормалните за една жена зони. Майка ми веднага ме хвана за ушите и ме завлече на ендокринолог, една много приятна и кадърна дама, която за съжаление, вече не практикува в България. Направихме хормонални изследвания и се оказа, че тестостерона ми е с по-високи нива. Гинеколог видя, че имам поликистоза и диагнозата беше ясна - СПЯ. Започнах лечение с Диане 35, геритамин и инжекции алое вера по индивидуална схема. В края на лечението нещата бяха наред, всички хормони - в норма. След 4 годнини обаче получих нови смущения в цикъла. При прегледа тогава доц. Козовски каза, че имам поликистоза и трябва операция, след която трябва скоро да забременея. С хиляди уговорки го отказах от тая му идея и му обясних, че ми е рано за деца. Изписа ми Диане 35 за 3 месеца и след това резултатите пак бяха ОК. Порових се за малко информация за СПЯ и прочетох, че щом страдам от синдром, лечение за него няма и съответно само може да получавам временно подобрение. Тогава, с хлапешкия си акъл, много бързо се палех и лесно изпадах в крайни състояния. Теглих една майна на всички лекари и лекарства и заявих, че ще го мисля, когато реша да имам деца. Ходех си 1-2 пъти годишно на профилактичен гинекологичен преглед и толкова.
Тези проблеми, както и майчината "загриженост", формираха у мен усещането, че аз няма да мога да имам деца, че заради това съм непълноценна жена, че няма да има мъж който да ме пожелае такава. Това даде сериозно отражение на връзките ми и самооценката ми. В същото време и теглото ми започна да взрира в едни граници от 60 до 80кг.
Радвам се, че срещнах една психоложка, която с удоволствие мога да нарека приятелка, което, в рамките на няколко сеанса, ми помогна да оценя приоритетите си и да осъзная, че въпреки проблемите си, бих могла да се преборя да имам щастливо семейство с много деца. Това ми помогна да изградя прекрасна връзка със съпруга ми. Тази връзка премина в съвместно съжителство, след това сключихме брак и като естествено продължение решихме да имаме деца. И двамата желаехме да имаме повече от 3 хлапета, но аз обясних на съпруга ми за проблемите ми и, че вероятно ще бъде трудно. Започнахме опити, като в същото време отидох при личната лекарка с молба да ми даде направление за ендокринолог. Тя ми каза, че все още е рано и нека имаме поне 6 месеца неуспешни опити. Изчакахме определения период, бебето естествено не ставаше. Получих си заветното направление и бегом при ендокринолог. Помрънка ми дамата, че сме млади, че още е рано, но след като видя изследванията, разбра, че ще имаме още срещи. Пролактина ми беше с около 300 единици над референтната стойност. Отхвърлихме възможността за аденом, защото и сестра ми, с диагноза СПЯ, имаше същия проблем и след ЯМР не откриха проблем. След 3 месеца бромокриптин и 2 месеца почивка, стойностите бяха около нормата и ендокриноложката каза да продължа с 1/2 бромокриптин на ден до забременяване. Бебето обаче пак не ставаше. Жената мисли, мисли и накрая реши да ми пусне изследвания за хормоните на щитовидната жлеза и един профил на захарта и инсулина. Нещата лъснаха - имах завишени нива на инсулина. Въпреки че ми назначиха лечение, повиших двигателната си активност и преминах на силно ограничен режим на хранене, се бях отчаяла. Тръшках се , ревах на мъжа ми, изпадах в истерии, молех го да се разделяме за да има поне той шанс да сбъдне мечтата си.
По едно време, докато съм била в поредната дълга командировка, съпружието решило да поеме самоинициатива и да си направи спермограма. Не помня вече каква беше диагнозата, но показателите си бяха зле - малко количество на сперматозоиди в екулата, слабо подвижни. Веднага изтичахме при личната лекарка за съвет (тя е една много оправна и компетентна дама). Тя ни успокои, предписа на съпруга ми антиоксиданти и витамини и каза да повторим спермограмата след 3 месеца. Ако и тогава нещата не са наред, щеше да ни прати при андролог. Това ни устройваше, тъй като и моето лечение трябваше да продължи в рамките на следващите 3-6 месеца. След 3 месеца на Метфогама, строг хранителен режим и спортуване бях -12кг. Отидох пак при ендокриноложката, която остана доволна от външния ми вид и каза, че може да спра с Метфогама и да идем в клиника по стерилитет, където да се проследи имам ли вече овулация.
Ориентирахме се към клиниката на Щерев. Мъжът ми си направи и втората спермограма при тях, която показа 4 пъти по-добри показатели от първата. Въпреки това, лекаря препоръча инсеменация. След УЗ преглед видя някакво отклонение от нормите в положението на матката ми и се усъмни, че може да имам проблем с проходимостта на тръбите. Решихме да направим хидротубация и ако всичко е ОК, на следващия цикъл - инсе. Следващия цикъл не го дочакахме - така желаното бебче беше факт. След година и 8 месеца видях малката точица на екрана на УЗ апарат. Имах 1-2 стресови момента по време на бременността - плодния сак се поотлепи, наложи се да пия магнезии и спазмалгон за да предотвратим контракциите, страха дали всичко с бебчето ще е наред не ме напусна до последния момент. Но в крайна сметка се сдобих с едно малко, прекрасно момченце. Сега то е на година и три месеца и обмисляме да започнем да му правим братче/ сестриче. Надявам се обещанията на всичките ми ендокринолози и гинеколози да се изпълнят и родила вече веднъж, да нямам проблеми с второто забременяване.
Доста дълго се получи, но не знаех как по-кратко да го разкажа. Кураж, момичета!
С надеждата да е полезно, ще разкажа и аз моята история.
От 1997г. се установи, че имам поликистоза на яйчниците, като тогава ми изписаха Диане 35 - първоначално за шест месеца, после още за девет месеца. Направих и хормонални изследвания, като имаше проблеми и там.
От 2000г. започнахме с опитите за забременяване, като по съвет на гинеколожката, която посещавах от години направихме стимулация с Клостилбегит, като първия път нямаше ефект - нямаше доминантен фоликул, втория - имаше, сложихме Прегнил, но пак нищо не се получи, както и третия път. После трябваше почивка, тъй като бяха три последователни месеца.
След още известно време опити накрая се решиш на препоръчваната ми от доста време оперативна лапароскопия, при която се "забелиха" яйчниците. При лапароскопията за съжаление се установи, че имам ендометриозна киста, запушила едната тръба. Изписаха ми Диферелин, който слагах шест месеца, а откарах без цикъл от него близо година. Последва цветна снимка, за жалост, не се беше оправила тръбата, но тъй като другата беше проходима, последва нов тримесечен период на стимулация, пак без резултат. После реших да си дадем известно време почивка - около шест месеца, в смисъл, без доктори, като започнах да имам по-зачестен цикъл в края на периода и се установи, че има полип в матката. Направиха ми още една операция - хистерорезекция, като се оказа, че не било полин, а миомен възел, но за щастие все още малък и успяха да го отстранят. Последваха след като отмина времето след операцията четири инсеминации - със стимулация, без стимулация - пак без резултат. През лятото на 2006г. направихме първия инвитро опит, като имах 15 добри фоликула, от тях 9 яйцеклетки, оплодиха се половината чрез ИКСИ и другата половина чрез класическото инвитро, но три спряха да се делят още на втория ден. На третия ден след пункцията ми върнаха четирите най-добри яйцеклетки. След много притеснения, най-накрая видях заветните две чертички на теста и точно осем календарни месеца след трансфера - на 08.03.2007г., доста преди термин, но пък на празника, се появи прекрасната ни дъщеричка.
Това е, стискам палци на всички момичета тук. Знам през какво минават повечето и какво щастие е да прегърнеш дългоочакваното бебче. Преди повече четях, доколкото ми оставаше време от работа, а сега откакто съм по майчинство и малката вече има установен режим ми остава и време за писане, та затова чак сега да споделя...
От 1997г. се установи, че имам поликистоза на яйчниците, като тогава ми изписаха Диане 35 - първоначално за шест месеца, после още за девет месеца. Направих и хормонални изследвания, като имаше проблеми и там.
От 2000г. започнахме с опитите за забременяване, като по съвет на гинеколожката, която посещавах от години направихме стимулация с Клостилбегит, като първия път нямаше ефект - нямаше доминантен фоликул, втория - имаше, сложихме Прегнил, но пак нищо не се получи, както и третия път. После трябваше почивка, тъй като бяха три последователни месеца.
След още известно време опити накрая се решиш на препоръчваната ми от доста време оперативна лапароскопия, при която се "забелиха" яйчниците. При лапароскопията за съжаление се установи, че имам ендометриозна киста, запушила едната тръба. Изписаха ми Диферелин, който слагах шест месеца, а откарах без цикъл от него близо година. Последва цветна снимка, за жалост, не се беше оправила тръбата, но тъй като другата беше проходима, последва нов тримесечен период на стимулация, пак без резултат. После реших да си дадем известно време почивка - около шест месеца, в смисъл, без доктори, като започнах да имам по-зачестен цикъл в края на периода и се установи, че има полип в матката. Направиха ми още една операция - хистерорезекция, като се оказа, че не било полин, а миомен възел, но за щастие все още малък и успяха да го отстранят. Последваха след като отмина времето след операцията четири инсеминации - със стимулация, без стимулация - пак без резултат. През лятото на 2006г. направихме първия инвитро опит, като имах 15 добри фоликула, от тях 9 яйцеклетки, оплодиха се половината чрез ИКСИ и другата половина чрез класическото инвитро, но три спряха да се делят още на втория ден. На третия ден след пункцията ми върнаха четирите най-добри яйцеклетки. След много притеснения, най-накрая видях заветните две чертички на теста и точно осем календарни месеца след трансфера - на 08.03.2007г., доста преди термин, но пък на празника, се появи прекрасната ни дъщеричка.
Това е, стискам палци на всички момичета тук. Знам през какво минават повечето и какво щастие е да прегърнеш дългоочакваното бебче. Преди повече четях, доколкото ми оставаше време от работа, а сега откакто съм по майчинство и малката вече има установен режим ми остава и време за писане, та затова чак сега да споделя...
Аз също си мечтая да имам дете.От 2 години правим отчаяни опити за това и не става и не става. Минах през няколко болести - първо бъбречни кризи и вадене на камък чрез литотрипсия, после киста на яйчника,която ми беше излекувана (приемах Диане 35 и Дуфастон), след това в продължение на 1 година имах много гадна Уртикария , заради която приех страшно много медикаменти и накрая за капак и нервната ми система не е наред. А ние продължаваме да правим опити за забременяване.Сега в момента си меря базалната температура,но не съм много на ясно . Мензиса ми закъснява и правих 2 теста, но са отрицателни.Освен това разбрах, че ако си бременна базалната температура се задържа висока , при мен е така. Но четох за хормона ЧХГ, който ми хвърля съмнения. Не знам какво да правя вече! Вижте :
url=http://calendar.zachatie.org/work/OpenGraphicCycles?userLoginName=ani_ca]
url=http://calendar.zachatie.org/work/OpenGraphicCycles?userLoginName=ani_ca]
ЗДРАВЕЙТЕ!
На фона на вашите преживявания моята е по скромна и се надявам да помогнете след тъкова ходене по мъките дето сте изживели. Искрено ви желая хубави моменти с бебоците!
Но ви моля за разбиране. На 37г след 1 желан аборт,няма да се оправдавам, но така се случи. И сега след като се решихме и тръгнахме с голямото желание за 2-ро нещо нищо не става. Получи се т.нар "химическа бременност". Закъсня ми и теста показа бледа 2-ра черта, но след това обилната менстуация го премахна.Било е много малко ,но това е показател ,че нещо не е наред в организма ми. Ходих при П.Цветкова тя каза ,че имам миомни възли ,Г-ев от АГ каза ,че нямам и въобще.
Нуждая се от съвестен лекър във Варна ,не е нужно да е светило ,а да е съвестен. Да потърсим причината . Може и да сме се сетили късно ,но любовтта да се получи е огромнна.Посъветвайте ме?
На фона на вашите преживявания моята е по скромна и се надявам да помогнете след тъкова ходене по мъките дето сте изживели. Искрено ви желая хубави моменти с бебоците!
Но ви моля за разбиране. На 37г след 1 желан аборт,няма да се оправдавам, но така се случи. И сега след като се решихме и тръгнахме с голямото желание за 2-ро нещо нищо не става. Получи се т.нар "химическа бременност". Закъсня ми и теста показа бледа 2-ра черта, но след това обилната менстуация го премахна.Било е много малко ,но това е показател ,че нещо не е наред в организма ми. Ходих при П.Цветкова тя каза ,че имам миомни възли ,Г-ев от АГ каза ,че нямам и въобще.
Нуждая се от съвестен лекър във Варна ,не е нужно да е светило ,а да е съвестен. Да потърсим причината . Може и да сме се сетили късно ,но любовтта да се получи е огромнна.Посъветвайте ме?