Безумия на/преживени с мъжте ви

Мда, в хотела имаше хладилник, спасиха се пържолите.

Действието се разиграва около 1-2ри декември миналата година. )))
Трябва да закараме свекървата до летището в София, ще ходи на гости на дъщеря си. )))
Решаваме обаче да вземем колата на баща ми, Волво, което изключително рядко прави проблеми и било в сервиз само преди седмица за преглед.
Товарим се рано сутринта към 5-6ч, защото в 9ч трябва бабата да е на летището, полета в 10ч.
Пътуваме си ние нормално, до едно време. ))
При първото ОМВ на магистралата спираме, да пием по едно кафе и да хапнем, свършваме тази работа и се качваме отново в колата. Първата индикация за проблем - касетофона отказа да работи. Следваща индикация, стрелката за горивото застрашително започна да пада надолу, а сме тръгнали с пълен резервоар.
Спираме ние на магистралата, мъжа ми оглежда какво е положението под капака, но нищо не вижда. Ще тръгваме пак, ама едва палим, тока се губи. Така си спирахме по магистралата 3-4пъти, като накрая се установи, че сме скъсали ремък. Е да, ама това не е някой Москвич, жената елегантно да си събуе чоропогащника и мъжа с финес да го тури вътре и да продължат. ))))
Със сетни сили се добираме до Горни Богров, от където зетя идва да вземе бабата с такси, за да успеят да стигнат до летището и да се натоварят на самолета.
Ние викаме наш познат да ни изтегли до първият възможен сервиз на влизане в София. Всичко хубаво, но денят е неделя и въпросният сервиз не работи, както и никой друг. ))
Тръгваме да търсим в София отворен магазин за авточасти, за да купим ремък. Открихме все пак и се появи следващият проблем - нямаме инструменти. ))) Намерихме и човек, който да даде инструменти и така благополучно в 14ч бяхме отново при колата, мъжете да сменят ремъка. На вън кучи студ, започна да пръска дъждец, колата дори не е вкарана в канал и смяната върви много зор. Накрая в 19ч бяха приключили и към 22.30ч успяхме благополучно да се приберем в Плевен. )
Бая дългичко стана, но това преживяване, ужасният студ и ината на мъжа ми да не отидем на хотел и в понеделник да вкараме колата в сервиза и да ни я оправят за 1час никога няма да ги забравя. )))

Леле, Им. Направо ужасно.

Моят мъж е от Рибарица. И отива си нашия на село да прибира дърва на техните. Действието се развива 2000 година, лятото, аз малко бременна и все още никой освен ние двамата не знае за това. Кани ме той в Рибарица. Да съм чакала на Подуяне рейса, който тръгвал от Новотела. Спирал и на Подуяне. Отивам аз на автогарата, чакам, чакам, рейс цъ. Грабвам фонокартата, звъня у тях (гъ съ мъ нямаше), нови инструкции получавам. Да взема автобус до Ябланица, той щял да ме чака на автогарата там. Купувам си аз билетче за Ябланица. поглеждам навън и виждам рейса, дет идва от Новотела. Модерен рейс, с климатик и кенеф, сервирали и безплатно кафе/сокче. 
Изпращам го с тъжен поглед и се качвам на раздрънкана Сетра. Пристигам в Ябланица. На автогарата Х. го няма. Но има цигани. Много. Проклинам лятната рокля дет съм облякла.
В тоя момент се появява един ЗАС. От него излиза моя мъж, облечен в странни дрехи (човека си е на село, облякъл 100 годишни къси гащи и скъсани маратонки). Говори странно (на тамошния диалект) и аз не го разбирам. Чудя се какво направих с живота си. И кой е тоя? Много прилича на Х., ама не съвсем. След два дена чудене се прибрах в София. Той се прибра след още няколко. Изглеждаше съвсем нормален.
Винаги, когато си отидем на Рибарица, облича странни дрехи и говори странно. Види ли Кремиковци - всичко е ОК.

Sedada, фен съм ти на темите  и няма да пропусна да се включа  ...
Ето :
С половинкта ми , още прясно-прясно гаджосани се сблъскваме с първите си различия....
Аз запалена планинарка, с все ти ми екипировка и списък от покорени върхове  + друг с предстоящи такива използвам всяка възможност да "хвана гората" и да "разходя кокали " по баирите, разтоварвайки от стреса и разпускайки.
Той уморен от седмицата , с разбирания за "святото" в съботите и неделите да се събуди към 10ч., да си изпие кафето на спокойствие и да се опъне пред телевизора .
Та .... една събота срещу неделя , събуждайки се аз в квартирата, която обитавахме по това му време , ставам с ясната мисъл колко уморена и натоварена се чувствам от взаиманата "отмора" предходния ден , когато съм се опитала да го навия да се качим в планината, но безуспешно.

Скачам от леглото в 7.00 ч, събирам си дрешките и парцалките и на учудения му , сънен и въпросителен поглед отговарям :
"Минавам през нас, да си взема раницата и се качвам на Витоша" .... на което той казва:
"Ти си луда! " ... обръща се на другата страна и заспива.

Чакайки рейса за нагоре , той събуден вече и силно притеснен, че нещо бзвъзвратно се е случило с нас ми звъни по телефона и като разбира , че не съм се шегувала казва:
"Добре, чакай ме .... ще те закарам до горе " 
Излишно е да споменавам, че който е тръгнал на Витоша не изпитва никаква отривиста нужда някой да го кара .... все пак аз планинар ли съм или .. хмм, какво ?!
Приемам неохотно ...
Пристига той и докато му съобщавам във возилото, че все пак е много мило да се съгласи да дойде с мен и предлагам да спре на Алеко и оттам да качим Черни връх  .... той казва :
"Ама аз идвам само за компания , не мога да ходя " .... и ми показва краката си .
Поглеждам и виждам : развързани маратонки обути на бос крак  ... !!!

Забравих май да спомена , че всичко това става през една люта зима със сняг до колене по височините .
Та така ... той пи чай на топло горе на Алеко, докато аз направих почти успешен опит да се загубя сама в мъглата 

Момичета, много се смях на разказите ви. Страхотни сте. Ще трябва да се опитам да си спомня някоя и друга случка. Сигурно има, но в момента не ми изплува нищо интересно.
Седада, поздравления за темата.

Ох,аз с моя дълъг семеен живот не знам от къде да започна.
Затова-от най-пресния случай.Четете и не правете като нас!!!!
На екскурзия сме в Италия,отсядаме в района на Венеция,от там за града има влак.Ние,като вече хора с опит на това място вземаме разписанието от рецепцията и поемаме към гарата.Билети няма,само от автомат,който работи с монети,а ние нямаме.Господина на гарата вдига рамене и ни сочи да се качваме,там ще ни продаде кондуктора.Е,хубаво,но такъв няма във вагона.Мъж ми,нали е възпитан,прави обход из другите вагони,но няма резултат и си пристигнахме гратис.
Дотук добре,мотаем се безцелно из Венеция.В 7 без 15 моичкия се сеща,че влака е в 7 и 5 и от площад Сан Марко,на вапоретото-това им е градския транспорт,сиреч корабче.Обаче то спира през 300 м и естествено закъсняваме за влака.С 30 мин.
Следващия е след 2 ч.Хайде пак,маай крачоли по улиците,вечеряхме,този път навреме сме на гарата.Гледаме-влака не е за този час от нашето разписание,иначе-в същата посока и се качваме.
Злобничко си коментираме-ето и техните влакове закъсняват,кво ми се правят.Обаче,влака тръгва и по уредбата изреждат спирките-наше село го няма.Айде,на следващата долу.Този път гледаме таблата на перона-следващия влак след 40 мин,отиваме на Макдрайв,но след 10 мин ни гонят-затварят.Качваме се и броим спирките,на отиване беше втората наше село.Но нещо много скоро спира и решаваме,че ни е рано,слизаме на следващата,доволни и ухилени.
Ядец-табелата на гарата не е на нашето място.Мъжа ми решава да търси информация от някой на гарата,докато аз подскачам и държа да се мятаме обратно на влака.Докато обиколи и се увери,че няма никой на гарата ,влака си тръгна без нас,естествено.
Така-сега ще търсим такси,обаче-няма такова животно.И сега какво-пеш.Някъде мярнах табела,4 км,не съм сигурна може и повече да беше.Вървим в индианска нишка,по извънградски път,срещу нас свистят коли,ние се хилим като ученици. След 1ч и 20 мин пристигнахме в хотела.Накарах го да ме снима на един паметник в село,за да имам спомен в какви късни доби обикаляме из улиците на Италия.
Извинявам се,ако съм ви досадила!

След назадничавото каране слизаме от магистралата. Продължаваме по пътя към Брацигово, приятно, , може би мааалко по-бързичко то това, което позволява пътят, но мъжете са уморени и гладни, разбираемо е. След Брацигово поемам пътя за село Равногор, там е хотелът, в който са отседнали. Завои, завои, завои, взимаме ги с добра скорост, друса. "Ей, маамау стара, тоя завой го нЕмаше сутринта" казва колегата, но не намалява скарастта. На мен ми прималява все повече на задната седалка, но стоически стискам зъби. Зер хората толкоз бързаха да ме вземат а аз да одрайфам ортълъка. Все пак 10 часа, от които половината на магистралата, в които само кафе съм пила и съм пушила си казват своето, дискретно отварям прозореца и се подавам. Колко завоя би могъл да побере 20 км. път?? " Абе, пътуващ, твоята жена много кротка, бе!! Моята до сега да е оповръщала и оревела всичко!!" се изказва възхитен колегата, а следващият завой също го е нямало сутринта. Еле, пристигаме. Единственото, което можах да направя е да падна, да се свлека в ръцете на мъжа си и да прошепна "Пържолите - в хладилника!!"

Нещо подобно ни се случи в Севлиево. Търсехме метан-станция да заредим возилото и понеже нямаше табели към нея, спряхме на площада да питаме къде е. Та излиза мъжът ми от колата и отива до най-близката спряла такава, за да пита. Аз поглеждам натам и виждам как във въпросната кола седи младеж, който размахва пистолет и с него сочи на моя посоките. Аз вече се виждах млада вдовица с невръстно сираче, като потенциалният застрелян се върна ухилен до ушите - доволен, че го били упътили, много любезни били .

 

айде и от мен една история.

Аз бремена в 6-тият месец, с мъжът ми на гости при свеки. Там едни негови приятели от детството, организират ходене за риба на язовир, уж наблизо. Мъжът ми му се ходи, ама не искада ме оставя при свеки сама (не че аз исках), и въпреки, че ще се спи на палатки, решавам да тръгна. Събираме се 5 коли, страшно весела компания, и потегляме, точно излизаме от града и почва ужасна лятна буря. Падат клони, духа вятър, много страшно изглеждаше. Спряхме изчакахме бурята, и решаваме да продължим, нали всичко се е разминало. В един момент се отклоняваме от главният път, и по едно много тайно черно пътче, обикаляме за да стигнем другият край на язовира, защото баш рибарят, там бил ловил, и там било най-хубаво. Обаче ние с мъжът ми с много ниска кола, едвам додрапахме до краят на пътя. А то в един момент, просто пътя свършва, от едната страна язовирът, от другата планина. Само че язовирът попресъхнал в единият край, трябва да оставим колите, да походим, 1км пеша по тинята и да стигнем до водата, и до полянките. Обаче мен не хваща страх, че може нещо да стане през ноща, я буря, я да ме свие корем, и заявявам на мъжът ми, че трябва да обърне колата, и да я подготви за тръгване обратно. Почва той да обръща колата, ама кал, колата занася и почва да буксува, накрая на пътя, към наклона на язовира. Аз пищя излизай, оставяй колата, да пада, мъжете тичат да бутат, да не падне, и накрая я изкараха някак си. Вече бях в прединфартно състояние, ама се държа, тръгваме по тинята стигаме до полянката, и опъваме палатките, докато се дупех вътре да оправям леглата, изведнъж усещам по гърба ми нещо да лази, поглеждам змия. Пищя и скачам, змията лази, не се маха, мъжът ми тича да я маха и се  хили, не било змия, а някакъв тлъст гущер, ама аз като му видях само муцуната и пусти страх, ми се видя като питон. Успокоиха ме, и се нагласихме пред огъня да печем мръвки, а сутринта щяхме да ловим риба. Точно запалихме огъня, като почна да гърми, да трещи, изсипа се страшен дъжд. Айде по палатките, сух хляб и лютеница, за вечеря и някакви фафли. Цяла нощ валя. На сутринта, мъжете в 5 часа ще ловят риба. Аз трая за да не разваля кефа на мъжо,ама гледам че и на него му идва в повече. От 5 до 7:30 никаква риба, никой не хваща. Едни хора от другата страна на язовира, където имаше и асфалтов път, хвърлят-вадят. Не издържах, мокра, измръзнала, почти припаднала, го юрнах да си ходим. Едвам издрапахме по пътчето, но се прибрахме. Свеки като ни видя, ревна, май ни беше отписала.
Та така, сега се чудя на ъкъла си.

Една полусмешна история...
С мъжа ми още не бяхме дори гаджета, той още ме ухажваше...По това време беше в казармата, във Военна академия. На първата ни среща се видяхме на Ректората, пихме кафе и тъй като той трябваше да се връща в Академията, а аз реших да го изпратя. Вървим си двамата по Шипка и изведнъж един мъж го спира, точно на тротоара до кафенетата, пълни с народ. Когато го погледнах по-внимателно, забелязах, че е униформен, явно някой от офицерите в Академията. Та въпросният офицер, който също беше с жена си и вероятно, за да се направи на интересен, накара мъжа ми (пред мен и всички хора, насядали в кафенетата) да се върне назад и да му отдаде чест, така както се полагало по устав. Беше доста неприятно на момента, защото всички естествено зяпаха към нас, но после солидно оплюхме "фуражката" и ни помина и на двамата. След като го изпратих до Академията, по негово указание се качих на рейс, който трябваше да ме заведе в определена посока, а всъщност беше за съвсем другаде - факт, който аз установих твърде късно, защото вече беше тъмно. Та така същата вечер успях и да се загубя, а един дядо ми показа пътя и ми даде мъдър съвет как не трябвало дама да изпраща кавалер, а тъкмо обратното...

И една полутъжна история....
Бяхме на имен ден, на Архангел Михаил. На връщане, голяма компания, подпийнали, весели, вървим пеша и се кикотим по улиците. Незнайно защо, решаваме мъжът ми да ме носи на конче, правим го, но как стана и аз не знам, той успя да падне назад върху мен и макар че беше 75 кила с мокри дрехи, ми счупи крака. И така от купона, се озовах в Пирогов, със счупена подбедрица и толкова тежка травма, че докторите отказваха да повярват как е станало и постоянно се шегуваха с мен...А мъжът ми трябваше да се прибере сам вкъщи и да съобщи на майка ми, с която тогава живеехме заедно, къде съм аз и какво се е случило точно...Представям си какво му е било, след като ме изписаха от болницата, майка ми ми разказа как са плакали заедно... Доста време след това изпитвах панически ужас той да ме вдига и когато на сватбата (2 години след случката) ме вдигна да ме носи както повелява традицията, така се бях вкопчила в него, че щях да му счупя врата...

Пържени яйца с риба тон.

Млади влюбени. Аз съм в Бургас два дена преди него. Той пристига с нощния влак. Отиваме с моята приятелка да чакаме мъжете - те с нейния току що оженени . Часът е 6:00. Идва влакът, ние с трепет и сълзи в очите чакаме да съзрем любимите лица. Всички пътници слизат. На перона не остава жива душа освен нас. Мъжете ги няма. Решаваме, че са слезли и пресекли напреки през релсите, като и идея са нямали, че ние ще решим да ги посрещаме по тъмни зори. Прибираме се, но от мъжете - ни вест, ни кост, ни следа. Мобилни комуникации все още няма.
По късно към 8-9 става ясно, че мъжете просто така дълбоко спели, че не разбрали, че влака се е композирал на Гара Бургас. Събудил ги някакъв шашнат жепеец, минутки преди да подкарат влака към депото.

Същите тия двамата (ама друг случай), пият кока-кола на перона до влака, преди да се качат за Бургас. Багажът е вече натоварен - сватбеният костюм на кумеца също. Както надигат бутилките виждат как влакът потегля. Хукват да го гонят и се качват в движение. Добре, че ние с приятелката ми не бяхме очевидци.

Не може да е било чак толкова безумно, поясни 

Преди около пет години, в резултат на необясним домакински порив, се сдобих с гювеч. Голям, изписан, гледжосан – чуден. В първата свободна събота реших да го изпробвам. Подреждаш прилежно три вида мръвки и туй-онуй, включваш фурната на слаб огън и в следващите 2-3 часа нямаш грижи, гласяха инструкциите.
А навън пролет пукнала, трева зеленее, птички пеят, абсолютен кич, само за разходки. Тъй че решаваме да мръднем с колата до вилата на баба ми – 40 минути отиване и 40 връщане плюс малко мотаене – тамън.
Стигаме до селото и разумно предлагам да оставим колата на гарата и да продължим пеша – пътят е черен, кално е, возилото е тежко... Обаче мъжът ми решава да се направи на Мъж и не дава и дума да се издума, зер той една кола ако не може да качи догоре, ааама ха!
Затънахме, разбира се.
Слизам да бутам, колата буксува, задницата затъва все повече и повече, кал хвърчи навсякъде, очевидно без чужда помощ няма да се справим. Обаче мъжът ми продължава да се прави на Мъж и не дава и дума да се издума, зер той една кола ако не може да избута, ааама ха!
Навън започва да притъмнява, предвидените 2-3 часа неусетно се превръщат в 6-7, калта по мене е достатъчна за малък спа-център. Най-накрая мъжът ми се предава и отиваме до селото, където сговорчив пияница се навива да ни помогне срещу десет лева. На връщане караме шумахерски, обладани от видения на избухващи гювечи, кълба дим от прозорците и спрели пред блока пожарни.
Най-накрая се добираме до вкъщи. Пожарни няма, сигурно са си тръгнали вече. Отключвам вратата, а отвътре вместо очакваните кълба дим ме лъхва вълшебен аромат. Гювечът е станал фантастичен, да не кажа мозък и маджун. Никога след това не успя да ми се получи толкова вкусен, факт 

Май следва натравяне.