Израел 18

В днешно време той е мъж в разцвета на силите си, много възпитан и интелигентен. Владеещ три езика на ниво майчин (фарсит, Иврит англит). С две завършени магистратури. Бяхме няколко години колеги и до сега е наш добър семеен приятел.
В началото на моят разказ той е дете на 11-12 години. Буйно хлапе с много приятели. Живее с родителите, двете си сестри и брат си в голяма къща в Техеран (Иран). По негови думи са живяли охолно и без да им липсва нещо. Действието се развива по време на ирано- иракската война, това както и лекият полъх на антисемитизъм явно натежава в решението на родителите да тръгнат към Обетованата Земя. Но тогава, както и сега това не е било лесна работа. Можело е да стане само нелегално. Къщата и бизнесът са били продадени, но не са могли да вземат много багаж за да не предизвикват съмнение. Децата и близките съседи са знаели, че семейството отива за по- дълго посещение при роднини в провинцията. Тръгват с автобус. Стигат близо до границата с Турция. Там ги чакат предварително уговорени хора (кюрди), които срещу доста сериозно заплащане са се съгласили да преведат семейството през границата (това е било масова практика тогава). Децата разбират какво става и са меко казано разочаровани. Напускат всичко познато, къщата, приятелите, родината. Но поради голямото си уважение към родителите си не противоречат. Кюрдите използват мулета за превозване на малкото багаж и храната. Използват най- трудно достъпните пътеки, които са слабо охранявани от граничарите. Хванат ли ги би означавало сигурна смърт поне за главата на семейството. Пътят преминава през такива пропасти и клисури, че кюрдите завързвали очите на животните, защото иначе отказвали да вървят. След дълго и много изтощително пътуване (само по мрак) прекосяват турската граница. Кюрдите се изпаряват. Миро (това е побългареното му умалително име с което аз започнах да го наричам, но сега доста хора го ползват) и семейството му се озовават в чужда държава, нелегални без познати и незнаещи езика. Не след дълго ги прибират в полицията. За да изяснят кои са, от къде идват и защо са без документи. Миро си спомня как майка му се е опитвала да общува с офицерите на английски, но те не са знаели. Както и да е разбрали са се и ги настаняват в бежански лагер докато решат съдбата им. Имало е голям шанс да ги върнат обратно, а това би значило сигурна смърт и/ или затвор. След около две седмици ги депортират в Кипър. Там са стояли около месец. Срещнали са и други евреи, които ги уговарят да тръгнат с тях към САЩ. Още повече, че са имали вече роднини там и по онова време много лесно са получавали бежански статут. Но бащата на Миро е рекъл и отсякъл " ако ще ходя някъде това е само Израел!". И така са се озовали в мерказ Клита (емигрантски център) в хЕрцелия.
Децата са били силно разочаровани не са знаели език, не са имали приятели. По онова време в Израел е имала супер инфлация и цените скачали всеки ден. Но поне били избягали от войната. Не за дълго. Започва войната в Залива и отново са били бомбандирани от старият познайник Саддам.
Лека- полека обаче и на тяхната улица слънцето изгряло. Към днешна дата всички деца са изучили и са на много добри позиции. Всички са семейни (с изключение на Миро, но има време). Майка им още работи като мед. сестра. А бащата е пенсионер и ходи на клуб да играе карти. Запитан ако сега пред него стой този въпрос как би постъпил, той отговаря- по абсолютно същият начин!

Това е накратко историята на "приземяването" и "издигането" на това семейство.
Ние взехме самолета, след два часа и половина бяхме в Тел Авив.