Израел 21

mi6imadi, приеми и моите съболезнования.

Петя, стискам палци бързо да се оправи малчуганът.

"Някой да пита за запасняците - те ще са първите, които ще се завърнат вкъщи"

Мента, благодаря за информацията!
Да, знам, че запасняците се прибират първи. Аз натрупах доста богат опит по военните дела … 

"Е, ние сме втори, а Хамериканците - предпоследни!   

Добре дошли в комунизма (1984)!"

О, да, "вождовете" в изгнание, облечени в маркови западни костюми обявиха победа. Е, може да не са победили, но най-малкото не са загубили нищо. Онези, от другата страна, и те казаха, че победили или поне постигнали всички цели. "Вождовете" никога не губят.

Каква победа, Тигър? Победа над какво?

В електронното издание на в. "Аарец" бяха публикували снимката на първото загинало войниче, Двир. Момче с тъмни очи и широка усмивка, отричаща смъртта… Последния му разговор по телефона, във вечерта на първата … не, на последната му битка …”Мамо, влизам”.

Откакто го прочетох не мога да спра да мисля какво казва една майка когато детето й съобщава, че отива в ядрото на бурята, за да погледне смъртта в очите??? Какво, по дяволите, може да каже една майка?

 „Сине, недей! Нека вляза аз вместо тебе!”  ???

За съжаление в световната политика гласът на майчиното сърце няма право на вето…

За каква победа може да се говори, когато цената й е дори само една угаснала усмивка?

Съжалявам, просто нямам интелектуалните възможности да прозра висшия, изключителен и героичен смисъл на  войната.

Как е възможно по едно и също време, на една и съща земя, само на няколко хиляди километра разстояние да възпроизвеждаме лабораторно Големия взрив и раждането на Вселената и същевременно да пращаме децата си да стават пушечно месо??? Как е възможно да стигнем и разберем  Бога, но не и  душите на хората около нас?

Човешкия живот е толкова крехък, толкова кратък и толкова не стига да довършиш най-добрите неща докрая, че да го прекъсваш с войни.... нямам дума, с която да нарека това.

Много мислих и върху саможертвата в името на страната и семейството. Дали защото съм българка и като такава съм краен индивидуалист и скептик, но някак си не ми дава мира въпроса, ако гражданите на една страна умрат по бойните полета, какво остава от държавата? И ако аз умра в тази война, брат ми в следващата, сина на сестра ми след 10 години …какво и кого, по дяволите, пазя? За колко време ги пазя и в името на какво ги пазя? В името на това да умрат при поредната война ли?

Може би не съм права, но просто в момента мисля така.

Опитвам се да кажа, че с война не може да бъде спасено, съхранено и опазено нищо на този свят. Нищо не си заслужава загубата дори само на едни човешки живот.

Опитвам се да кажа, че за да има бъдеще за децата, за семействата, за страните и културите, войните трябва да бъдат забранени. Завинаги.

Искам да вярвам, че не е далеч деня, в който в Израел няма да има нужда от войници. И децата на Израел няма да умират по бойните полета.

“I have a dream today!” Помните ли мечтата на един велик мъж, който се бореше за  правата на хората без оръжие и без насилие. Е, неговата мечта се сбъдна. Вярвам, че моята също ще се сбъдне.

Съжалявам, че отново бях толкова многословна. Просто имах нужда да споделя това заради тези, чиито мечти бяха прекършени в онази страшна мелачка на човешки съдби, която медиите наричат просто „поредния конфликт в Близкия изток”.

И се надявам това да са последните ми мрачни размисли в тема за Израел.

Мента, и аз обичам много „твоята” Беер Шева. Толкова пъти съм тръгвала от онази автогара към някое вълшебно място в Израел и толкова пъти съм се връщала от там „у дома”, с автобуса за Мейтар през Омер  , че имам чувството, че някаква много голяма част от живота ми е свързана с беершевската автогара. Странно е какво място заемат в живота ни нещата, в които сме вложили емоция.

Между другото нито веднъж не улучих от първия път правилната стоянка, нали са подредени „наобратно”, та все хващах втория автобус. 

Толкова от мен. Прегръщам ви всички и ви желая от сърце по-добри, по-спокойни и мирни дни.