най-вече имам нужда да споделя.
Нещата при мен и приятеля ми не вървят много добре напоследък. Заедно сме от около три години, аз съм на 24, той на 32, не живеем заедно. По принцип не се караме, не си изневеряваме, но за мен общуването ни е някак си повърхностно, като че ли характерите ни, макар и да не се сблъскват особено, не мога да се докоснат. Няма караници, но го няма това усещане, че съм намерила сродна душа. Той твърди, че ме обича много и не иска да се разделяме.
Но е много пасивен и беучастен. Ето и разни примери:
- 2 месеца имах проблем с парното в моята стая, не беше обезвъздушено и работеха само 2 ребра, а при условие, че баща му е ВиК и парно майстор, той нито веднъж не ми предложи да му платя и да ми помогне. Не сме се познавали и не му било удобно да моли баща си.
- това е другото обидно за мен нещо - макар че сме заедно от толкова време, изобщо не възнамерява да ме запознае с родителите си, а ходим у тях 2 пъти седмично. Извинението му: "Аз почти никога не запознавам приятелките си с тях, просто не държа на тия неща."
- по празниците аз заминах за моя роден град, а той си беше в София, на Нова година беше на купон, но даже не ми звънна да ми честити след полунощ. Аз звъня няколко пъти, никой не отговаря, едва на другия ден по обяд го открих. Извинението му: "Бях се напил много и съм заспал на купона. После си взех такси и се прибрах." Стана ми обидно, защото мои приятелки ми честитиха, а той забравя за мен. Даже още не сме си разменили подаръци, представяте ли си... Не му вървяла работата в последно време, не е добре с парите, та затова...
- и накрая, виждаме се само 2 пъти в седмицата. ПРизнавам, че това ме удовлетворяваше в началото - имах време за лекции, за себе си, бях на 21-22. Но нещата се промениха, промених се аз, вече съм на 24, работя, нуждите ми се промениха... Писна ми да съм сама - прибирам се у нас сама, ям сама, гледам ТВ сама, спя сама, ходя на работа сама... А и зимата ме потиска - мрачно, рано се стъмва, студено... Той като чу, че недоволствам, предложи да се виждаме по-често, но по тона му си личеше, че не иска особено. Ние наистина не живеем близо един до друг, пък и той е свикнал да си стои у тях, да играе комп. игри. Дефакто той прекрава много повече време в игри, отколкото с мен...
Какво е вашето мнение? Имам ли право да се чувствам наранена? Или съм прекалено чувствителна? От доста време се съмнявам, че го обичам, навикът наистина си каза думата, а и поведението му ме отблъсква. Съмнявам се дали и той ме обича наистина. Благодаря ви!!!