Конкурс за приказка и илюстрации към приказките от конкурса

 Наградите какви ще са?
Щото аз искам само титла 

Хубави, Фиданке, хубави

Има ли значение приказката на каква тема е? За малки деца или за големи?

Колко приказки можем да пратим? Аз имам 4-5 в поредица. Мога ли да изпратя всички накуп? И в какъв формат да ги пусна?

Няма значение на каква тема е. Може и за малки може и да е за големи.

Може колкото ви душа иска.
Може накуп. В .doc формат е добре. Но може и във PDF - както ви е удобно.

Мерси много Йоси, довечера ще ги пратя от вкъщи!   

Айде давайте да четем да ни дойде музата за илюстрациите:)

Karmen_mery, ето една приказчица от мен, която вече пусках в една тема тук, останалите за Ян заедно с тази ще ги пратя довечера на мейлите.

Кратко представяне на нашия герой

В една тъмна и страшна гора, преди много много години живели дядо и баба. Те били пазители на тъмната и страшна гора, която всъщност била страшна само за хората, които не обичали природата. Гората била вълшебна, а дядото и бабата я пазели и се грижели за растенията и животинките, които я обитавали.
В гората живеели най-различни животни - мечки, сърнички, лисици, вълци, птички, зайчета, кози, катерички и костенурки, жаби и гущерчета, дори змии. Дядото и бабата обичали всички, а животните им се отплащали като им носели храна. Мечките им събирали боровинки и им ловели риба. Пчелите им носели мед, катеричките пък - лешници и орехи. Козите им давали мляко, кокошките - яйца. И така дядото и бабата си живеели охолно и щастливо, спокойни, че има с какво да се хранят и лекували растенията и животните всеки път, когато имали нужда. Сигурно си мислите, че те нямали деца, но това не е така. Дядото и бабата имали дъщеря, която преди години ги напуснала за да отиде да се учи в големия град до гората. Там тя завършила училище и гимназия като всяка ваканция се прибирала при майка си и татко си в гората. После се записала да учи в университет за да стане лекар и по време на следването си се запознала с един много симпатичен и добър млад мъж и се омъжила за него. Сега имали малко момченце, което било много хубаво, добро и послушно и се казвало Ян. Момченцето много обичало да ходи при баба си и дядо си в гората. С нетърпение чакало лятото и после коледните празници, за да може да ги види. Ян имал къдрава руса коса, светли зелени очи и много лунички по носа си. Когато спял приличал на същинско ангелче, а когато си играел, весели пламъчета проблясвали в очите му.

Коледата на Ян

Една зима точно по Коледа бабата и дядото посрещнали Ян и родителите му. Този път обаче на майката и таткото на Ян се наложило да бъдат на работа точно на празниците (нали помните, че те били лекари, а лекарите почти никога не си почиват, така както и болестите никога не почиват и вечно гледат да разболеят някого). На всички им било много мъчно, че няма да са заедно на Коледа, но нямало как. Ян останал при баба си и дядо си, а майка му и татко му се върнали в болницата в големия град. Ян бил много тъжен и веселите пламъчета в очите му били угаснали, но не след дълго той се развеселил и те отново заиграли. Ян излязъл навън, вдъхнал ледения свеж въздух и се огледал. Цялата гора била побеляла от сняг. В оголените клони на дърветата в гнездата си се гушели птичките, а в стволовете в хралупите си се криели катерички. Забелязвали се стъпки на лисици и зайчета, а малко по-напред, на една огряна от зимното слънце поляна, си играели сърнички. Прекрасна била зимата в гората.
В деня на Бъдни Вечер бабата, дядото и Ян започнали приготовленията за вечерята както правели всяка година. Ян отишъл с дядо си да събере дърва за огъня, а бабата през това време започнала да меси питката. Този ден на Ян му било криво и вместо да слуша дядо си и да го следва за да му помага, той се бавел, отклонявал се от пътя и непрекъснато се сърдел. И така както се цупел за нещо, той свърнал в грешна посока (уж за да се скрие) и се изгубил. Дядо му много се притеснил и започнал да го търси, но не успял да го намери. Затова се прибрал вкъщи при бабата за да я помоли да му помогне да измисли нещо.
Ян се уплашил, защото не познавал чак толкова добре гората. Той знаел, че всички животинки там са добронамерени и биха му помогнали, но все пак било много студено и ако не срещнел някого скоро щял да измръзне. Освен това не знаел вярната посока и вместо да се приближава към къщата на баба си и дядо си, той все повече се отдалечавал. Стигнал до една река и по един паднал ствол я прекосил, продължил напред и все напред, но нямало надежда да намери къщата. Изведнъж Ян стигнал до една пещера. Поколебал се и решил все пак да влезе вътре. Може би там спяла мечка и ако било така, щял да я събуди, за да му помогне да намери къщата на баба си и дядо си, а те за благодарност хубаво щели да нагостят мецата с мед и сладко от боровинки. Обаче в пещерата нямало и следа от мечка, но Ян забелязал, че нещо по-навътре се движи. Продължил да влиза навътре в пещерата. Вече станало много тъмно и той трябвало да ходи като се придържа за стените, защото нищо не се виждало. Обаче му се струвало, че все пак има някой - дочувал странни шумове и от време на време като че ли проблясвала светлина. Ян дълго вървял и много се уморил. Тъкмо си мислел, че шумовете и светлинките са някакъв мираж и изведнъж съвсем ясно чул една весела песен:

Чукай, тракай, режи, кови,
Играчки весели сглоби!
Чук-чук-чук, трака-трак
Стана хубав влак!

Локомотива боядисай в червено,
Ех, че хубаво и весело става
Вагоните ще са в зелено
Кой ли влака ще управлява?!

Ян забързал, даже се затичал, доколкото му било възможно в тази тъмница и изведнъж бил заслепен от ярка светлина. Когато очите му привикнали, той видял една просторна галерия, по стените на която горели безброй факли. А в средата на галерията весели джуджета пеели и правели най-различни играчки. Джуджетата били дребни на ръст човечета, със заострени уши, кафяви панталони, зелени ризки и червени шапки. Всички изглеждали досущ еднакво, но се различавали по брадите. Всяко джудже имало брада оцветена в различен цвят, с различна дължина. Макар и малко странни, те изглеждали много добри.
Ян плахо се обадил: "Извинете! Може ли да ми помогнете?" Песента на джуджетата секнала и те наобиколили Ян: "Кой си ти и как дойде тук?" - попитали го те. Ян им казал името си и им разказал как се е озовал в пещерата. Джуджетата се удивили на неговата смелост: "Знаеш ли, че досега тук е стъпвал само крака на дядо ти? Всеки друг като влезеше в пещерата не влизаше навътре, защото е много тъмно и страшно в нея, а и преди в началото й спеше и пазеше една мечка, която сега се е събудила и явно е отишла да си похапне малко преди да продължи зимния си сън. Много си смел!" Ян се засрамил от тези думи и станал червен като домат. После попитал джуджетата:
-   Ще можете ли да ми помогнете да се прибера вкъщи при баба и дядо? Много ми е мъчно за тях.
-   Няма да ни представлява никаква трудност! С удоволствие ще ти помогнем, но първо хубаво ще си похапнеш с нас. Сигурно много си огладнял след толкова премеждия.
-   С удоволствие - отвърнал Ян - а мога ли да ви попитам нещо? Кажете ми, моля ви, вие джуджетата на Дядо Коледа ли сте?
Джуджетата се спогледали и се засмели.
-   Не, ние сме техни братовчеди и правим играчки за животните, които им раздаваме на Коледа. Огледай се добре!
Чак сега Ян забелязал, че пещерата е пълна с дървени животинки, с къщички за птички, с гърнета, на които пишело с големи букви "МЕД" и казал:
-   Добре де, но аз чух, че пеете песничка за влакче. Кое животно си играе с влак?
Сега джуджетата малко се сконфузили и отвърнали:
-   Твоят дядо ни помоли да направим едно хубаво весело влакче за теб. Това беше твоята коледна изненада. За жалост вече знаеш за нея. Но, стига толкова приказки. Сега бързо трябва да похапнеш и после да те върнем на дядо ти и баба ти, преди съвсем да са се поболели от тревога.
Джуджетата завели Ян в друга галерия, която явно била тяхната трапезария. В нея имало огромна маса, отрупана с най-различни вкуснотии. Ян си хапнал добре, изпил една чаша горещо мляко и казал, че вече си е починал и бързо иска да отиде при баба си и дядо си. Джуджетата му дали влакчето както и дарове за баба му и дядо му и го извели извън пещерата през един осветен тунел. После затичали по една тясна пътечка. (Не зная дали знаете, но джуджетата са едни от най-добрите бегачи на света. Въпреки дребния си ръст те могат да бягат като стрели, а стъпките им почти не се чуват, защото краката им са обути в ботушки от еленова кожа с които те едва стъпват по земята.) Ян едва ги настигал и викнал: "Моля ви, забавете, не мога да тичам като вас!" Джуджетата се засрамили - били забравили, че Ян е малко момче и не може да тича толкова бързо. Затова намалили темпото.
Не след дълго Ян забелязал в далечината къщичката на дядо си и баба си. От комина се виел дим, а през прозорците блещукала светлина. Ян затичал още по-бързо, втурнал се в къщата и се развикал:
-   Дядо, бабо, върнах се!
Дядото и бабата скочили, прегърнали внучето си и се разплакали от радост:
-   Къде изчезна, мило момче, знаеш ли колко те търсихме? Изпратихме първо врабчетата, а сега - вечерта и совата да те търсят и да кажат на останалите животни да ти покажат пътя, ако те срещнат. Цялата гора е на крак и те издирва! Кажи ни, кой те доведе?
Едва сега бабата и дядото вдигнали поглед от внучето си и видели на прага разплаканите и подсмърчащи от вълнение и радост джуджета.
-   О, здравейте, мили приятели! - казали дядото и бабата - Заповядайте на нашата скромна трапеза и нека отпразнуваме Бъдни вечер заедно!
-   С удоволствие - отвърнали джуджетата - само момент.
И те внесли подаръците за бабата и дядото, както и влакчето, което Ян бил изпуснал на прага. Всички заедно седнали около масата и яли, пили и се веселили. Преди това обаче бабата и дядото помолили совата да разпространи из гората, че Ян вече си е у дома жив и здрав, за да могат и животните да празнуват.
Точно 10 минути преди полунощ джуджетата наскачали и започнали да се сбогуват.
-   Но, защо толкова бързате? - попитал Ян.
-   Трябва съвсем скоро, точно след полунощ да разнесем подаръците на животните. Иначе ще си мислят, че сме ги забравили и ще бъдат много тъжни.
-   Добре - отвърнал Ян - надявам се обаче скоро пак да се видим.
И така джуджетата се сбогували с Ян, баба му и дядо му и хукнали като стрели към дома си, за да вземат подаръците, а Ян си обещал повече да не се отклонява от пътя и да не се крие, защото следващия път може да не намери някой, който да му помогне. После започнал да си играе край огъня с новото хубаво влакче, докато накрая съвсем се уморил и заспал сладко, сладко.
Това била най-вълнуващата Коледа на малкото момче, но със сигурност то ще има още много приключения, защото гората е пълна с изненади.

А професионалисти могат ли да участват? 
Това съм аз -
http://liternet.bg/publish3/iuspiridonova/

Маргарита, чудесна приказка! Вдъхновяваш ме и аз да напиша някоя...

Може и професионалисти- стига да не искат хонорар:)) Избери кои от приказките да влязат в конкурса или дори да са всичките -пиши ми и аз ще ги включа заедно със другите.
Момичета приказките ви са много хубави- давайте все така

Не искам хонорар.  Ще ти изпратя други (имам много), с илюстрации.