Хайд парк 2

това на съседите

Пък аз да ви кажа, наблюдавам странна закономерност - интелект и усещане за щастие, не вървят ръка за ръка.
И ако щете ми вярвайте, но за второто аз наблюдавам децата ми и се уча от тях. Някак по-важно ми се струва.
Щастливият човек е успял човек. Така смятам.
Интелигентността не е интелект, съответно намирам децата за много по-интелигентни от нас, защото те умеят да се радват на малките неща. А аз се усещам, че неволно им го отнемаме, докато се борим за постижения на интелекта... докато се превърнат в същите скучни, уморени, отчаяни и изпълнени със страхове възрастни.

Дар, 

и аз само това мисля, дали детето ми няма да стане нещастно, защото може да залитна в някоя неправилна посока.........
моите спомени от детството ми са следните. центъра на софия, солфеж, пиано, немска и френска забавачница. после алианс, училище, сума ти часни уроци.
и лятото. село, прах, дъжд и кал, външна тоалетна и къпане във вода, стоплена в метално корито. газех боса в калта след дъжд, страхотно усещане..........никакви ограничения. животинки, дървета, цветя и всякакви билки, които миришеха омайно. вечери около огъня и разказвачи на страховити истории.

е, там ми остана сърцето......и сега съм нещастна в тази насока. цял живот май ще си остане желанието ми да се върна или в детсвото си, но именно в това село, или поне само в това село. две години подред осигурявам на алекс по минимум два месеца на това място. едно от нещата, които ме спира да се преселим там е образованието и и липсата на деца с които да си играе. едиствените деца са тези на няколко ромски семейства, които са доста по-големи от алекс, но май и те ще се изнасят нанякъде и училището ще го затворят. хората имат фирми за добив на дърва, но конкуренцията от големите предложители им съсипва бизнеса.
та, много ми се ще да дам на алекс възможност да живее на такова място и много мисля по въпроса. алтернативата е тук, в германия. частна детска градина, частно училище, частна гимназия. учене до откат, защото подборът е безмилостен.

и се чудя, искам ли да причиня това на детето си. искам ли да я видя някой ден побъркана от работа, завъртяна от ежедневието и недай боже с някоя болест, предизвикана от стрес, която ще е цената на високото и обществено положение.......
или предпочитам да я видя в някое село, занимаваща се с тривиална селскостопанска дейност. безизвестна, неблестяща с нищо, но доволна и щастлива. мдаммммммммммм, таквиз неща се питам.

е, селото може в крайна сметка да е италианско някъде в тоскана.......

и се чудя и се мая, кое е най-доброто за детето ми. кое ще я направи наистина щастлив човек. не кое ще ме направи щастлива мен, а нея.

Бъди ти самата щастлива.  Няма щастливи деца без щастливи родители. Другото си го нагласят те.

напълно правилно

Да, правилно, ама като си на работа, вечер се въртиш покрай децата, имаш 6 дена празници, в които бачкаш, умората те е налегнала... как става тая работа да ме светне някой, че аз вече получавам комплекси, че съм отвратителна майка. 

Ще ти кажа. Не става.
Намаляваш ритъма някак. Някъде ставаш не толкова "супер, перфектен и подреден".
Чат - пат зарязваш домакинството да не е чак толкова изрядно и се правиш на разсеян, след време установяваш, че не боли и не се умира...
В работата не е полезно да се кръшка, но ако може някак да се намали на моменти, не е излишно. Пари, пари, ама за лекарства после се дават повече.
И се учиш да искаш помощ.
На някои ни е трудно, но това не е положителна черта. Май пак свръх его иде... Хора сме, а поисканата помощ е най-блага за помагащите. Тоест, хем може да се разтовариш, хем и помагачите са по-доволни.

Фоксо, светът няма да се срине без нас, бъди сигурна. 

Ами не мога, бе човек. Да ме убие човек, но все още не мога да си представя и час да изкарам без децата си, когато съм си в къщи. Не стига, че ме няма по 10 часа дневно, ами и малкото време, което мога да изкарам с тях, да ги дам на някой - не ща. Сигурно съм егоист, но толкова дълго, дълго, дълго съм ги чакала, че сега не искам да ги пусна. Ох... знам, че не съм права, ама не ща и това е.

Къде видя да споменавам да не си с децата? Напротив... аз намалявам доколкото е възможно всичко друго, именно заради това.

Ох, да ама моите "помагащите" от мъжката страна искат да ми дадат следната "помощ" - дай ни децата от петък вечер до неделя вечер, а ти си почини. Е, няма да стане пък!

Ех, къде са тези помагачи...... , само че преди години.....

Фоксче, и аз се чувствам така,  лятото водих Боби  при баба му, защото градината не работеше но вечер минавахме и си го прибирахме и сутрин на ново го водехме, с оправданието - то детето иска в къщи, истината е че не само детето иска в къщи, но и двамата с баща му не си представяме у дома да не се чува детски глас. Вярно, че и бабите много го обичат, но някак си не мога и минутка свободно време да имам и да не искам да сме заедно. Дар, е права всичко остава на заден план за сметка на времето заедно, ами вече не съм перфектната домакиня, ама на кой ли му пука, не че аз не се дразня ама се старая да не обръщам толкова внимание.

Иска ни  се да са вкъщи, всички да сме щастливи от това, ама..
Спомням си как аз на 18г. бързах да поема своя път. Не мислех какво чувстват нашите. Сигурно и те са го преживявали.
Сега виждам, че "отлитането" е силен порив почти при всички, а нашето "преглъщане" на това ще се стараем да е по-незабелязано.

аистенок, дано да е наистина по-незабелязано, защото това би ни отдалечило, но пък сега, макар малкия да е само на пет, виждамколко неща не съм разбирала в миналото, колелото обаче се върти ........