Кой да каже на родителите при раздялата....?

Понеже и аз наскоро преживях раздяла - плачи, колкото ти е нужно...
На мен доста ми беше нужно...и много ми помогна плачът да се съвзема после...
Всичко ще бъде наред.
По един или друг начин.
 

AGAPH, 
И аз съм с теб! опитай се да мислиш за по-хубави неща, но ако ти се плаче и споделя недей да оставяш мъката да стои в теб.
Ако искаш ми пиши на лични и сподели каквото искаш.
Опитай се да се съсредоточиш въхру факта, че нещата са станали както ти си ги искала, пък ако наистина сте един за друг няма какво да ви спре да сте заедно!
Много прегръдки и знай, че времето лекува! 

Виж , Агапи, тук малко или много повечето сме минали през подобни ситуации.
Плачи, плачът пречиства и изкарва отровата навън.
После седни пред един бял лист и се опитай да опишеш миналото ви на принципа на ДА и НЕ. Направи го в 2 колонки, ако трябва. Така ще получиш и една визуална картина на това, което е било, и ще разбереш защо се е стигнало дотам.

Само едно ще ти кажа-женени хора с деца се разделят....и пак се събират.
Горе главата. 

Нормално е да ти е тъжно и самотно,били сте заедно три години,живяли сте заедно и трябва да си супер безчувствена,за да не ти стане тъжно. Поплачи си,ще ти олекне поне малко

Неизвестността плаши, но ако имате бъдеще само така имате шанс за него.
Ако пък нямате, нищо не е станало, освен да се разчисти път за нови хубави неща
Плачи колкото трябва, пий много вода, че е жега, и спи достатъчно!

AGAPH, следя темите ти...беше ясно, че обмисляш раздяла...
При мен се случи обратното...след 3г и 8м, вече бившият ми така една вечер ми каза 'край'...след като през деня ми беше писал колко ме обича...и не е заради друга (поне да ме беше заменл с човешко същество..всъщност не знам дали щеше да ми е по-добре, но обичам да се шегувам на тази тема) , а защото иска да е сам. И ние се разделихме с идеята, че ако сме един за друг ще се съберем...и това го вярвах дълго време, както вярвах, че като обсъждаме сватба и се обичаме - наистина е така. Дълго време си мислех, че само временно не живеем заедно и само временно ще си преподредя книжките и дрешките в нечии чужди шкафове. И, че само временно ще живея в нечий чужд дом, докато отново се върна в нашия дом. Много плаках, много се измъчвах...мислех, че няма да издържа, искало ми се е на моменти да не поемам повече въздух, задушавах се от мъка...Минаха почти 8 месеца. Приех фактите, но все още понякога се будя нощем и с болка установявам, че не съм в нашето легло...
Пожелавам ти от сърце да намериш сили да се справиш...и да гледаш напред! 

echolalia, успех и на теб!
Нейната ситуация обаче е различна - защото тя е искала, защото вероятно нея я чакат.
Раздялата винаги е хубаво нещо, щом се е наложило да се стигне до там.
До какво ще доведе - събиране или не -  е въпрос на ситуация, но винаги е за добро.

Бъди силна, поплачи си - така олеква, не задържай нищо в себе си!  

Спомням си сега за предишния ми приятел - ситуацията беше същата, запознах се със сегашния и известно време обмислях раздяла, защото не бяхме и щасливи, освен всичко друго. Бях сигурна, че я искам - по-убедена не можех да бъда. Разделихме се и.... се сринах - рев, не мога да спя, не ям (даже сега се разплаках...) станах на сянка. Малко след това седнах насаме със себе си и буквално си поговорих сама, сама си се насърчих, плаках колкото сметнах за нужно... и ми мина. Да това беше правилното решение. Беше за добро тази раздяла, като ми мина тъжния период (това зависи колко сериозно си поговорила сама със себе си  ) и слънцето някак си изгря.

А не разбрах дали си говорила с родителите му - но в твоята ситуация го направи. Аз с неговите (на сегашния ми приятел) се разбирам много добре, а майка му ми е много близка. Една вечер ни се беше насъбрало, скарахме се, аз казах че се изнасям, той каза както си решиш, се ми е едно вече! Излезе...аз с багажа малко след него, живеехме на хотел, само хвърлих ключовете за рецепция качих се на колата и си тръгнах към София. Нищо не казах на родителите му, не исках, не можех.... през целия път карах малко по-бавно защото ревях... към Стара Загора ми звънна майка му, да не ме будела, ама за кафе.... нямаше къде да се измъкна и ѝ казах къде съм, казах ѝ, че не желая да обяснявам защо. Само ми каза - Толкова ли не ти доказах, че мога да съм ти опора и... поне можеше да ми кажеш, че тръгваш - не знаех, че си страхливка и че отношението ти към мен, не е като към близък. Съжалявам..... и ми затвори. Направо се задавих от рев - стана ми още по-кофти, не знам какво му беше говорила, но ме настигна на Пловдив (не го знам как е карал).. върнахме се в София, само че отношенията ни с нея поизстинаха. Много усилия ми отне да си ги върна - това, че ти си се разделила с него, не значи, че трябва да се разделиш и с нея, след като ти е близък човек, задължително се опитай да съхраниш приятелството ви - сега ще се отдалечиш, за да се разбереш първо със себе си, но...запази за в бъдеще хубавите отношения.

  Пак ти казвам - поплачи си, че даже си поговори на глас със себе си - помага или пък си излей мъката на лист хартия - също помага да се отърсиш поне за малко от налегналата те тъга.

Аз... аз не разбирам. Как така хем дълго си обмисляла раздялата, хем сега ти е толкова мъчно?
Не разбирам, защото аз никога не съм плакала при раздяла, която е по моя инициатива. Добре, аз може да си падам малко темерут, но ти... казваш, че не си била щастлива с него, защо сега си нещастна без него? 
Просто се чудя дали си взела правилното решение, като си скъсала с този човек.
Не държа да ми отговаряш на публикацията, написах го само за да можеш да го прочетеш и да помислиш по този въпрос.