В последно време се усещам, че рядко си сдържам емоциите.Просто живота ме издялка достатъчно.В себе си гледам да не задържам, че по-гадно ми става после и съжалявам, че съм изтървала момента 
- Публикувана: 11 юли 2009, 22:20 ч.
- Последно мнение: 16 юли 2009, 20:35 ч.
Вадите ли всичко от себе си...., или...
... правят впечатление злобничките ти подмятания и намеци по мой адрес. ... така че ако желаеш, пиши ми едно ЛС, кажи кога ти е удобно и да си организираме един обяд. Ще имаш възможност да питаш на воля, въпреки, че не ти пука. Става ли?
Горното само доказва, че невинаги правя, каквото трябва- в случая не пазя нужното женско благоприличие
.Демек- вадя доста от себе си...
Вадя достатъчно от себе си в контекста на дадената ситуация. Рядко преценявам предварително, къде и колко да показвам. Решението е спонтанно.
Явно имаме и други общи неща, не само сонетите...
Те нещата винаги са взаимни и двустранни. Много често се случва да усетя емоция напираща в мен и нещо или някой отвън да я спре. Така, вместо да покажа на хората, че ги обичам и държа на тях, оголвам едни големи и страшни зъби, че само дето не ме питат:" Какичко, защо ти е толкова голяма устата?"
При мен щом се опре до емоции обикновено нещата стават сложни. Това е така, защото обичам да съпреживявам емоциите. И когато попадна сред хора, които твърде много се пестят настава объркване. Искам да предизвикам радост, смях или нещо такова, а пред мен зинала една пропаст от безкрайна и тъпа тегота...Някои хора нмат нищо против това да им е тъпо или примерно да изкарат един част в празно съзерцание в нищото. Може пък да медитират и да се окаже, че им навлизаш твърде много в аурата. Виждаш някакви физиономии пред теб, а все едно си попаднал пред затворена врата или се опитваш да кажеш нещо на ония гишета от едно време- навеждаш се, накланяш глава, но отговор няма. Остава само чупката в кръста и да пуснат гилотината.
При мен щом се опре до емоции обикновено нещата стават сложни. Това е така, защото обичам да съпреживявам емоциите. И когато попадна сред хора, които твърде много се пестят настава объркване. Искам да предизвикам радост, смях или нещо такова, а пред мен зинала една пропаст от безкрайна и тъпа тегота...Някои хора нмат нищо против това да им е тъпо или примерно да изкарат един част в празно съзерцание в нищото. Може пък да медитират и да се окаже, че им навлизаш твърде много в аурата. Виждаш някакви физиономии пред теб, а все едно си попаднал пред затворена врата или се опитваш да кажеш нещо на ония гишета от едно време- навеждаш се, накланяш глава, но отговор няма. Остава само чупката в кръста и да пуснат гилотината.
Въздържам се,когато събеседника ми заслужава.
Напоследък тука се въздържам и когато събеседника ми не заслужава....да му отговарям
Баба ми продължава да се вайка:"ееех,а какво добро момиче беше-възпитано,сега винаги отговаряш,ква си такава устата"
Тя всъщност все още не знае как хубаво мога да псувам,особено ако е от сърце
Напоследък тука се въздържам и когато събеседника ми не заслужава....да му отговарям
Баба ми продължава да се вайка:"ееех,а какво добро момиче беше-възпитано,сега винаги отговаряш,ква си такава устата"
Тя всъщност все още не знае как хубаво мога да псувам,особено ако е от сърце
...Мислите си често спестявам, защото, обикновено, са крайни и непопулярни...
. ...И аз тогава вадя, но почнах да вадя все повече и забелязвам, че аудиторията не е удовлетворена нещо...
Започнах да вадя все по-малко от себе си. Сред чужди и не толкова познати си казвам "Кво толкова" и "Разни хора, разни идиоти". Дори и след близки открих, че всъщност никой не иска и не очаква да вадя квото и да било ,а просто да изпълнявам ролята си и да не мрънкам. Чуствам се самотна.