Сами ли сме в житейския си път?

Не съм използвала думата опиати, а субстанции. и беше шега Стремеж към щастие едно, а стремеж към постоянно щастие съвсем друго. Към каквото и да се стремиш- успех.

Seltakis Лично аз не се подтискам от интелектуалците, защото не се стремя към това, но ако ти се стремиш си на прав път с тези терзания. Можеш ти да станеш и гуру, но трябва да мислим име на движението. Слеяните от седмият ден или Завръщане към корените.   По две линии съм от две съседни трънски села, а по другите две от провинциални градове, та ако се намерят и други можем да тръгнем към селата си, за да знаем накъде отиваме, когато вървим напред.

Именно.
Аз по тази причина казах, че не можем да обобщим доколко "примитивно" е щастието на дадена социална група.
И че битовите измерения тук не могат да са критерий. Това, че някой прост индиец не е в състояние да посещава Ла Скала, МОМА или да пазарува на Пето авеню, не значи, че неговото щастие е мизерно в сравнение с моето такова.

Темата се измести, но ми е радостно да науча, че Диалектическият материализъм все още е жив.

Всъщност, развнището на общуване, нивото на развитие на речта са по-показателни в пъти, отколкото пазаруването в Хародс, по отношение на степента на дразнителите, необходими за наличие на чувства, а не на емоции от ниско ниво.
Аз те разбрах, всъщност, още първия път.

Естетическите наслади се ръководят от нашите познания и от степента на интелектулното ни развитие.
Емоциите са първични.
Аз това имам предвид.

Естествно е, че колкото по-голямо е познанието ни за света, толкова по-обемни са чувствата ни, защото, както знаем - "който трупа мъдрост, трупа печал".
С нарастване на нашите възможности за опознаване и употреба на света, се увеличават и поводите за щастие и тъга.
Но като емоция, като усещане те са идентични.
"Емоции от ниско ниво" са способни да изпитват предимно хора, които са доста "напреднали" в своето цивилизационно развитие, за разлика от "по-примитивните", които стесняват спектъра до радост, скръб, гняв, болка, любов, желание.
Лично аз съм любител на "изчистените" чувства. Вероятно защото съм склонна да анализирам своите и да ги усложнявам излишно, което понякога ми пречи да ги изживея в "обикновената" им красота.

Azzy, никога не съм казвала, нито пък и помисляла, че трябва да бягаш от чувството за неудовлетвореност и проблемите. Точно обратното написах. Очи в очи с проблемите и напред към собственото ти щастие. Проблемите не трябва да са причината да си нещастен, а по-скоро да сочат пътя към щастието.
Тук става въпрос за прага на задоволяване на всеки човек. Един е щастлив с филия със сол и пипер за закуска, друг с кралска закуска, а трети без закуска. И именно заради това се чудя, как може да знаете, че не мога да бъда постоянно щастлива?
И понеже малко се поотплеснахме от темата....
Вярвам, че има хора, които се чувстват щастливи сами, както и такива, които не могат и минутка без рамото на някой друг.
И тогава можем ли да обвиняваме жената от болницата, че се чувства щастлива, когато я обгрижват? Това е нейния избор, както и това да се чувства нещастна от това, че не и обръщат достатъчно внимание. Винаги можеш да намериш изход....независимо от ситуацията и обстоятелствата.

Дами, пускам една статия, вярвам, че ще ви е интересна.
Тя касае рационалната и емоционалната интелигентност.

http://teacher.bg/cs/blogs/julia1313/archive/2009/07/22/eq.aspx

peiota, ниикой не казва, че не можеш да бъдеш постоянно щастлива.
Аз лично казах, че това не е в кръга на нормалното човешко поведение.
Едно е да търсиш пътища към щастието си и да намираш такова в най-дребните неща, друго е да твърдиш, че си щастлива, когато изгубиш любим човек или виждаш страданията на някого.
Вярно, можеш да опонираш, че смъртта е логична, че винаги има причина и че е избавление, което е достойно за радост. Може да кажеш и че ако твой близък бъде осакатен, това също е щастие, щото така може да развие качества, които, ако беше здрава, нямаше дори да осъзнае, че има, но това за мен иде от твърде многото книги, изписани по въпроса, които, за жалост, в повечето случаи нямат никаква друга цел, освен забогатяване на автора.

Да търсиш и намериш изход, не значи да си перманентно щастлив.
Ако не си способен да изпиташ болка, страх, мъка, гняв, трудно ще се измъкнеш. А ако винаги преценяваш ситуацията и обстоятелствата като щастливи, значи нещо не е наред.
Не виждам как бих могла да бъда щастлива, ако детето ми страда. Дори и да вярвам, че ще намеря изход от ситуацията, няма как да си свиркам и да живея в омаята на някакви радостни вълнения.

Кой каза, че не можело да се получи свястна дискусия тук?
Дами, беше ми много приятно да ви изчета. Много се радвам, че тези въпроси ви вълнуват.
Колкото до темата за щастието...тя е толкова обширна. Важното е, че все още има място за всеки под слънцето.
А по повод жената в болницата искам да кажа, че човек не трябва да съди за душевните болки на другите единствено от своя собствен опит. Никога не се знае дали няма да попадне в подобна ситуация и дали няма да реагира по същия начин. Мисълта ми е, че когато си мислиш какво би направил, ако еди какво си ти се случи, не можеш да си сигурен дали в крайна сметка ще постъпиш точно така. Реалните ситуации са много непредвидими.

Клонка, както казах, според мен трябва така да направим нещата в живота си, че разрушителните емоции да са моментни и да са двигател за нашето постоянно щастие, т.е при силно отрицателни емоции да съумеем да излезем от ситуацията трезви. Не казвам, че никога не съм изпитвала болка или пък, че никога няма да изпитам. Казвам, че когато ми се случи ще е за кратко (поне се надявам).
Да си щастлив според мен означава да си наясно със себе си.
Пускам ви едно клипче на СПОРЕД МЕН щастлив човек. За жалост е на английски http://www.youtube.com/watch?v=u3LFBqvvW-M

peiota, аз познавам такава жена.
Казва се Даниела, лекар психиатър е и след опит за самоубийство, хвърляйки се под влак, оцелява, но загубва всичките си крайници. С днешна дата, тя работи в социалното министерство, мисля, че се занимаваше с въпросите за инвалидите, шофира автомобил, който е адаптиран за протезите и, танцува и води социален и светски живот, изобщо се справя.
Имаше за нея статия в ЕВА, ако я намеря, ще я пусна.

http://www.segabg.com/online/IMG/2352/0077-large.jpg

Това е тя.

http://old.eva.bg/index.php?option=com_content&task=view& … 1582&Itemid=7

Това е и статията в ЕВА.

Пускам и друго / на български/ http://vbox7.com/play:bf5ffab9
Всъщност, това имах предвид   

И аз мисля, че в Индия са по-щастливи хората, ромите също. Свързвам го с социалните контакти. За пример: цените на телефонните разговори в Индия и колко минути изговарят. Да не говорим, че не спират да приказват и през останалото време. Не ви трябва да ходите в Индия - вижте ромите, много аналогии могат да се направят.
Не съм съгласен, че само богатите духом чувстват - меланхолия, тъга, че другите живеят като скотове и т.н. Думата "скотове" в главата на "простичките" хорица има различен смисъл от смисъла, който влагат, така наречените, "богати духом" хора.
Винаги се чудя, как "богатите духом" хора, с толкова абстрактни и философски разбирания за това що е духовно богатство... дори за миг не допускат, че с голямата си извисеност, може би не спадат към категорията на богатите духом.

Относно: "да отидем в Тибет за да израстнем духовно", да кажа това: индиец ходи по разни "святи" места - свято защото там гуруто е ял/почивал/спал/е**л/с**л - там индиеца почива, "медитира", и т.н. Това няма нищо общо с българското "страхопочитание" - да идеш в църква, да видиш колко е голяма, а ти си малък (може би дори ще го почувстваш вътрешно в някаква аналогия като "аз и светът", "аз и бог").
По един или друг начин (под форма на знание или просто в резултат на традициите и религиозните обичай) в нашето съзнание стоят фразите: "да нямаш други богове...", "да имаш само един бог...". Индиеца от своя страна, обикаля "святи" места, подобно на това да обиколиш всички паметници на комунизма или всички природни забележителности, да си вземеш марка от всяко място и да я залепиш в книжка "Опознай България" (не помня точното име). Съответно, българин със своята българска (и християнска) нагласа, ще посети "святите" места в Индия, но ще вложи съвсем друг смисъл.

В този смисъл, винаги се чудя, как хората залитат по чуждото. Обяснението за мен е - чуждото е непознато и това подхранва нашата склонност към вманиачаване. Обичам думата "натурално", за мен е натурално и естественно да съм християнин - това да зачитам и евентуално в това да задълбавам, защото това съм аз и моят живот. Почитане и изучаване на всичко останало върви ръка за ръка с това "да се потопиш в чуждата култура". Незнам дали е възможно без да се преместиш и да поживееш в Индия поне 10 години. Например на мен ми трябва много време за адаптация при едно елементарно преместване от малкия в големия град... и след години пак не се чувствам "у дома" (всички спомени за родното училище, детската градина, т.н.) - говорим за чисто "материални" интереси - преместване за да намеря работа/прехрана, а когато става дума за Тибет - там е още по-сложно.

Ама, то, това с книгите за селфинпрувмънтт и селфаналисис (извинета, ама не ми се пише на латиница) е цяла индустрия, защото американците са луднали по тях още от 70-те години! От същия тип са като онези книги как да забогатееш. Не че не съм чела от тях, но като прочетох 3-4 книги от различни автори и видях какви други книги са написали вече можех да се сетя какъв ще е "сценарият" в следващата. И с малки изключения все едно и също дъвчат и въртят. Че помагат - помагат, ама май само на автора си да забогатее.

Така е. Във всички се развива тезата, че нашето съзнание управлява нашата реалност. Тезата е вярна, но промяната в съзнанието и нагласите не стават с четене на книги, за съжаление.

Самотата е страшно нещо. Неслучайно при много възрастни хора, като почине единият от съпрузите, скоро си отива и другият - просто не знае как да живее сам и се предава. Или пък, ако единият почине, вторият отива с тарчески дом, само и само да не е сам. За нас, младите, е трудно да разберем и да погледнем през техните очи, защото ние сме доста по-приспособими социално - скоро си намираме нови приятели, нови половинки, докато при старите е много по-различно - за тях шансовете да си намерят близък човек са почти минимални, да не говорим, че и самото желание за търсене почти винаги отсъства. Човек може и да е сам в жизнения си път, но не е създаден, за да е самотен.