Аутистичен спектър. Аутизъм - тема 10

Куклата приспиваме на лявия лакът да и е главата в 99% от случаите. Така и поемаме и бебе - това е обесненео с нещо в дясната половина и лявата на мозъка - че инстинктивно слагаме бебето да ни гледа от лявата страна. Ще го намеря обяснение като не ми се спи толкова.  Аутистите обаче слагат произволно... И моя син посяга 2 от 3 пъти да слага надясно куклата...
т.е. няма естествено подтикване да я слага да го гледа от лявата му страна(т.е. на левия лакът главата)
За прозяването - пускат им филмче без звук което за да го следят трябва да внимават. От време на време на филма спират анимациите, и едно дете се прозява(ама ужасно заразно аз едвам не заспах) Задачата която е дадена да се проброи колко различни момичета се прозяват(прозяващите са момчета и момичета). Т,е, уж много да се внимава докато те"разсейват" със заразни прозявки и пълна тишина... аз едвам се сдържах и тая дето му прави теста на малкия батко умря да се смее с нем. Той - никаква реакция.
А за прозяването си се прозява иначе - като му се спи. Ама не "прихваща".
Това е свързано със "споделянето на чувства" и емпатията. И това го има обяснене - ама пак като не ми се спи... Не че не се позяват аутистите - то това естествена нужда бе хора как няма да се прозяват 
За пърденето  не само звучно ами и мирише МНОГО и много често.
Ама като се изпръца и казва"Пардон ми"
Поне сме кОЛтурни
За оригване - не ми говори.... абе никакви задръжки няма за естествените си нужди. Обяснявам си го с това, че не му пука...т.е. не се интересува какво мислят другите за това му поведение.
Но определено стомаха му е миризлив повече отколкото на другите ми деца - незнам дали е нещо заради диетата - все пак яде доста неща които са газообразуващи.

Ние нещо зацепихме на терапията - почна да повръща след терапиите... това след вестибуларната стимулация. Много ли му идва , какво ли е - незнам... спирам го за известно време и ще говоря с терапевта какво да правим. За сметка на това срока завършихме със 75% - това в масовото училище - няма какво да искам повече от детето 
Единствения коментар за нещо "лошо" е да обърнем внимание че детето можело да брои само до 29  ... което ми беше чудно, защото той у дома си брои и до 1029.... Явно той не е разбрал какво го карат да прави пак или е решил да я игнорира за пореден път... както и да е де - уменията ни в училище се развиват, справяме се, ама откъм социализация сме пълна нула. Децата играят, господина си седи на пейката с учителката и обсъждат семейното и дърво ...ама все пак разговори води/т.е. налага другите да слущат той какво приказва, обикновенно неща които никой не им се слуша, а той е зациклил на някаква тема.../
Иначе страховете ни и паническите атаки се увеличават със всеки изминат ден. Терапевтката каза, че може да се наложи да почнем сеанси със игрова терапия с психолог....

Eхеее, че интересна тема сте подхванали. За протокола - уригва се, прозява се, пръцка - различно, най-често миризливо. Ако някой от нас се изпусне шумно, не пропуска да посочи виновника 

И моя син ги върши тези неща, но като че ли не обръща много внимание ако някой друг ги свърши, в по- вечето случаи каката, но той не го отбелязва. А когато пръцне  аз винаги през смях му казвам "А, какво направи дупето?" и той "Пръъъъъц" и пада голям смях, а после се опитва с уста да имитира пръцкането и смеха продължава

Моя син не се прозява ама изобщо, не се оригва съвсем изобщо - пуска все изотзаде.Не е необичаен аромата - всичките тъй го докарваме  
Верно готина тема  

Деси, това дето все той говори по теми, които му харесват без да му пука за желанието да го слушат си е пак кофти бонус от аутизма - знаеш вероятно.Аутистите или са затворени в себе си, или са с логорея  и са досадни до нетърпимост.
Прекъсва допълнително моя син да ми каже например, че видял полицейска кола, или, че е минала муха или все такива важни нещица - точно когато сестра му ми казва нещо важно - например разказва ми урока.
Предполагам - не само, че не му пука, че ни прекъсва, а и нарочно ни прекъсва, защото не може да учавства в разговора който водим.Не разбира какво си мохабедираме и за да ни прекъсне, ни казва за мухата или полицейската кола - например.

Забравих да кажа.Игровата терапия най малко знам за нея, защото там единствено не ме допускат да присъствам на урока.Много деликатно ме натириха още в началото  .Много са ми бозави представите какво точно правят там, но и най големи резултати виждам от този вид терапия.Препоръчвам с две ръце на всеки който може да си позволи, и моля да преразказва тук.Както казах вече мен ме гонят.
То с моята логорея как ли няма да ме изгонят де - то от мен урок не се провежда като хората 

А как да обясним на дете,което не изпитва физическа болка какво е болката,която причинява?
 

Веселче, те изпитват болка, само дето докато се "преработи" сигнала минава време и те немогат да определят кратката и остра болка или тъпата и продължителна.  Но болка има. Примерно като ги боли ухо я регистрират много добре, докато сериозно изгаряне или счупване може да пропуснат.
Как да се обясни - казва се милион и веднъж, че така боли,  и че  не трябва да прави така. С времето нещата се пооправят. Дали е разбрал, че причинява болка незнам, но поне се опитва да се владее и да мисли какви ще са последствията.
Продължава да пердаши и изтезава брат си обаче като не е наблюдаван    Обаче поне изцепките от рода на - ако го изпраскам с катинара по главата дали ще го заболи, или пък умишленото притискане и настъпване на пръсти, скубане и т.н. за да наблюдава реакцията на брат си го няма вече. Бие се в рамките на нормалното - отстоява територия - според мен всички момченца се боричкат... Не хапе, не щипе, неща които 3 годишния му брат прави като е ядосан.

Аз постъпих така.Започнах да му причинявам същия вид болка.Например той забиваше нокти в главата ми, и аз забивах нокти в главата му - със злоба го правех - от яд и безизходица.
Понеже той тогава не изпитваше болка ми направи впечатление, че ако не бях достатъчно агресивна, а само леко агресивна - на него му харесваше моята агресия.Не че е мазохист, а просто според мен се е опитвал да ми покаже какво точно му трябва.Постепенно започнах да му масажирам главата там където той си забиваше нокти в моята.Започна сам да си вре главата в ръката ми - като прасенце го чешех По същото време специалния му педагог в ДГ беше сама стигнала до извода, че като му масажира главата с вибрираща четка - той кротваше и не я нападаше да и пощи въшките.
Стигам до извода, че дацата причиняващи ни болка ни насочват да им правим подобен тип стимулации на същото място на което те ни причиняват болка.

ние тази зима сме изправени пред този проблем... та ми се иска и вас да чуя с мнение

Фриг, ти учиш профил специализиран за аутисти - нали така.Казваш, че обучението ти е страхотно.Ти ни кажи как да постъпим.Някой ден ти ще съветваш родители като нас.Почни от сега.
Апропо - не ми харесва да отваряш нова тема по този въпрос.Говорили сме в темата за аутизма за това.

ние тази зима ще кажем на нашето момче че е специално.
ами с помоща на social stories смятаме да ну кажем точно как стоят нещата и каво точно е аутизъм, в какво се изразява при него но по много детски начин така че да може детето да го разбере.
 
п.с. аз когато пуснах темата знаех как искам да постъпя пуснах я за да видя как вие ще отговорите.

Кирил никога не се е прозявал, нямам такъв спомен. Оригвал се е след газирана напитка, но той  вдига чашата и я изпива на екс. Като отидем някъде, ме греда да му кимна да си пийне мъничко. Когато сме на барче, или нещо такова.

Относно физиологията, и моят младеж се държеше "естествено", до тази пролет, т. е. беше на повече от 8 години и аз не намирах, че е узрял, за да го уча и на това- прилично ли е н апублични места, защо...
Но на една от терапиите тази пролет, терапевтката го беше научила, след като "се изпусне" и се чуе, да каже "Опс, извинете, пръцнах!"
Толкова го беше впечатлило изречението, че в началото, след научения урок, го използваше с повод и без повод, а в същия този период, беше започнал и да си бърка в гащите, отново без да се съобразява. Същата терапевтка го беше научила в рима "Пипам се там, само когато съм сам, когато не съм сам, не се пипам там."- Той и това стихче повтаряше с голям кеф, тоново с повод и без повод, което продължи около 3 седмици, след което започна да използва репликите, само когато наистина се е изпуснал, независимо дали вкъщи, или навън, както и само когато се кани да се пипа там. Дори една вечер си беше легнал, аз на другото легло и той, тъкмо се канеше да се пипне, когато каза стихчето и започна да разсъждава "Ооо, ама то може, обаче само когато съм сам. Аз сега сам ли съм, като мама е тук? А, щом е мама, значи е мама, значи съм сам."- и тогава не се преброии за човек. Но до месец, започна явно да ме брои, защото не съм била свидетел на подобни неща. Аз пък от месец насам, забелязвам, че понякога ходи в банята, а после ми казва "аз ходих в тоалетната, но не пишках." и аз не обръщах внимание на това, а явно човекът е искал да го попитам какво прави. Наскоро ми съобщи "Аз като ходя в тоалетната и не пишкам, ходя, за да пръцкам."- питам го кой го е научил, а той ми казва, че логопеда, който идва вкъщи.
Значи, постепенно се насложиха нещата, в тази сфера на поведението, пак с помощта на терапевтите..


Относно болката, веднага, сед като регистрирахме проблема, преди 5 години, започна да идва псохоложка ежедневно вкъщи. Първите неща, на които учеше детето бяха- да прави като нея, да разпознава всички видове емоции по картинки и причините, които ги предизвикват и да се 'научи" какво е болка- как него го боли, като се удари и как и нас, по същи начин ни боли, като се ударим или той ни удари, или ако се опита да ни бърка в очите, което правеше- имаше невероятен подход психоложката и бързо сравнително вървяха нещата. На мнеие съм ,че децата от аутистичния спектър се учат на всичко, включително какво е болката и какво "трябва да с еусеща" и кой го усеща- пак с терапия става.

Има различни мнения и теории, дали е правилно да се казва на детето, че е различно и какво трябва да се казва. Според мене, е иднивидуално, според конкретния случай, какво точно му има на детето и в каква степен.
В случая със сина ми подкрепям и използвам теорията, че трябва да се изхожда от това какво може и кои са силните му страни- за тях да говорим и му създавам самочувствие, като чрез тях, се учи да се "научи" да компенсира дефиците, които има, така че, да ги превърне в ефект.
Зависи от детето, разбира се, но в случая с моя син, се справяме по тази схема и вървим напред по този път, с помощта на всички терапевти, разбира се, но, както се казва, работим по схемата- дефекта, да превърнем в ефект- затова, не смятам, че трябва и има какво да му казвам за състоянието му, работя върху това, да развива талантите си и се научава да компенсира дефицитите си, така че някои от тях, да представляват- ефект, а тези, които не могат, просто да се "замаскират" разумно.

Прозява се винаги, когато му се спи, особено вечер около 20 .00 часа, а забелязвам, че с времето, започва да става все по- поспалив..и по други неща започва все повече да прилича на мама...
Но пък и се сещам, че това с прозяването, го учеха с една логопедка, още преди около 3 години, тогава бяха започнали да учат и как да целува...сега и целувките ги е изучил идеално, а те най- много време му отнеха. Но щом някой от нас вкъщи се натъжи и той веднага започва да се извинява, особено на баба си и казва "Бабо, не бъди тъжна, ей сега ще те поцелувам." и започва и я целува, както аз винаги съм го целувала, за да научи ляво и дясно- "Дай сега да ти целува лявата бузка, сега - дясната, сега лявото ушенце, сега - дясното, сега лявото око, сега- дясното, сега- челото, сега- брадичката."- И другите баби завиждат на неговата- те такива целувки, не са получавали от внуци.

Последната игрова терапия, на която присъствах, беше това лято. Винаги сме наблягали на обучителните терапии и на "ученето на социализация", на обогатяването от запаса на социални познания и периодично само, правим игрови терапии. Това лято, присъствах на един урок само, терапията беше с момиченце със синдром на даун. Понеже тя няма никакви социални проблеми и такива с общуването, първо от нея се искаше да избере игра, на която да играят. Следващото правило в играта беше, да попита сина ми, съгласен ли е да играят на играта. Той винаги е съгласен. Играта беше нещо от рода на "Не се сърди човече", такива, каквито има много в "Бърборино" и ние ги изрязваме и играем. На него започна да му омръзва и се насочи към нещо друго, но терапевтката "държеше контрола" и му внушаваше колко много му харесва да играе с детето, и трябваше това да стане негово убеждение, и се искаше от него да споделя колко му харесва играта с връстник. Част от правилото на "учене да играе", беше да направят кратка почивка, в която бяха напътсвтани да водят диалог, като на следващата почивка, сина ми беше видимо задобрял и към края на диалога беше водещ, дори се съобразяваше с това, каква тема на разговор е повела събеседничката му. Доиграха играта и в края трябваше да има победител. След това той трябваше да избере игра. След това им беше зададена тема, върху която да говорят, като терапевтката ги направляваше. Темата беше за семейството- на кой семейството от колко члена се състои, кой какво прави в семейството и кой за какво отговаря, какво правят в събота и неделя.
накрая бяха направлявани как да се разделят и какво да си кажат- кое е "етикет" и кое да си кажат, според случая.

Ходили сме и на терапия от няколко деца, в която всеки път, едно от децата е учителят,а останалите са учениците и темата я избира учителят, той разказва, задава въпроси и псотавя оценки. На тази терапия не присъствах, но получавах информация, че най- добре се представя детето ми, когато е в роля не на ученик, а на учител. Защото той си имаше любими теми, на които беше зациклил и си говорел на тях, а това можеше да прави с часове, с лекота задавал въпроси на децата и понеже са били от сферата само на неговите интереси, опитвал се и да отговаря веднага сам, но терапевтката, го направлявала, само да "подсказва" отговра и дава жокер на другите 2 деца. Когато бил в ролята на ученик, трудно се включвал, защото темите на децата, не били от неговите теми към момента. Двете деца бяха с проблеми в речевото развитие. Това беше преди година някъде.
А сме ходили и на терапия, преди около 2 години, на обучение за ученици, бяха 3 или 4 деца тогава, другите бяха с чиста хиперактивност, така че трудно удържаха в началото всичките, с тях имаше 2- ма или 3- ма терапевти, различно и целта беше, да ги научат ка се става ученик- това беше преди тръгването му на училище в първи клас. Другата идея беше, като им разказват, да ги накарат всичките да слушат какво се говори и след това им задаваха въпроси, като целта беше, не само да са слушали, но и да се изчакват и не отговарят един през друг, както правеха при започването на курса. В края вече, бяха научили да спазват някаквъ ред и се изчакват взаимно. Там даже ги учеха какво означава едното дете да уважава другите и обратно. И след курса, понякога сам си спомняше и питаше "Какво е да уважавам?- Ами, да знам, че той е като мен, това е да уважавам."- това му беше останало, но като всичко друго, което е научил, мисля, че и това му е улегнало и преработил, така че да го разбира, по негов си начин.
Сега вече, е достигнал етапа, в който игровата терапия сам си я прави- в училище, в парка, нявсякъде, където има деца, задобрял е доста в посоката да не е нападателен с въпросите, които са само от неговия кръг на интереси към момента, а и кръга на интересите му, благодарение на обучителните терапии и на сами япроцес на учене, е доста разширен, така че, все по- малко изглежда досаден в очите на останалите.

ФРИГ,

Продължавам да разсъждавам и чета по въпроса, който постави.
Наистина теориите и обясненията са много различни, но се опитвам да обобщя.
Значи, да кажеш на дете, само с физическо увреждане, например, че е различно и да му обясниш в какво се изразява неговата разлчиност, то пак трябва да е узряло и тъкмо само да е започнало да я забелязва и се чувства различно, като много добре вижда в какво се изразява, но съвета е родителят, с помощта на психолога, да поднесят информацията по нов начин, така че да не звучи зловещо и обречено, и пак да се изтъкнат в началото, и в края - предимствата и уменията, които има детето. Да се изтъкнат и предимствата, които му носи физическото увреждане, като например, че за хората , които го нямат, е по- трудно да отсяват приятелите си, а за него, който е приятел, значи наистина го цени.

За децата с емоционални и психически разстройства, са доста по- противоречиви идиеите и съветите, особено за децата от аутистичния спектър, където съм напълно съгласна, че зависи само от конкретното дете и е съвсем строго индивидуално.

Но при всички случаи, за да се каже на едно дете, че е различно, то трябва да е готово и узряло за това- да разбира какво му се казва, но от друга страна пък- да е достатъчно емоционално стабилно, за да го приеме и преработи, така че да постигнем желания ефект- положителен. И винаги трябва да му се казва "Обаче, ти имаш такива и такива положителни страни и такива заложби, и това и това ще използваш, за да не личи това и това, когато си на училище, а онова ще използваш, за да не личи еди кое си, когато си сред връстници, а това- когато си в трамвая, а това, когато пресичаш улицата сам."

Значи, не може това да се каже на дете, което все още не възприема и преработва казаното, както и не е препоръчително, да се казва на дете, което видимо е компеснирало и е супер старателно в усилията си да компеснира дефицитите и което умело използва таланитете и даденостите си. Защото то и само усеща интуитивно, че има неща, в които е по- различно, но усеща и има самочувствие за това, че се справя, да ги преодолява, дори в един момент започва да се гордее със себе си и качествата, които е придобило в процеса на този стеремеж, че то е напълно възможно да стане един изключителен индивид, какъвто не би станало, ако всичко му е било дадено наготово и не е имало с какво да се бори и какво да преодолява- така че е посочено, че в този случай, отново не е препоръчително да се казва на детето, за да се "срежат" крилата за полета му, още преди да е открило всичко и станало много добро, благодарение на собствените си умения.

Та, добре е да се каже на дете, което не постига нивото, след продължителен труд, да прикрива и преодолява дефицити, за да може да се пази и в този случай, информацията, правилно поднесена от родителя, заедно с психолога, да го напътства. Но задължително е, детето да е емоционално стабилно в добра степен и узряло също- та е много деликатно.

Според теорията на еволюционната педагогика, детето в периода на нормалното си развитие и израстване, минава през седем степени на увереност и те са:

БАЗИСНА УВЕРЕНОСТ- Децата се чувстват защитени и закриляни. Подходящи упражнения- детето да е по корем във водата и родителя да го придържа, като му говори колко го е искал, колко го обича, колко всички в семейството вярват в него и го ценят. Също и да се люлее в къщи, отново по корем върху чаршаф. Без изграждане на базисната увереност, вярата и спокосйтвието, които му дава, е невъзможно да продължи нормалното си развитие, който и да е човешки индивид.

Втората увереност е- ВЪЗ ОСНОВА НА ОПИТА- Когато децата проявяват любопитство и опознават света, научата се да се ориентират и справят. Подходяща игра е пълзенето на 4 крака и особено през тунел, да подава глава детето в нещо ново и да открива, че може да се справи.

Третата увереност е ФИЗИЧЕСКАТА- когато децата опознават силата си- тук са нужни спортовете.

Четвъртата увереност е ЕМОЦИОНАЛНАТА УВЕРЕНОСТ- когато децата опознават емоциите си- тук са нужни картинки с деца и възрастни, изразяващи различни емоции, да се обяснява кое как се чувства и защо, да имитирате с детето заедно пред огледалото различни емоции. Винаги, когато е тревожно или тъжно да му обяснявате как се чувства и защо, също и родителя как се чувства и защо. Винаги, за всяко нещо има причина, това да се втълпи на дето, нищо не се прави без причина- нито смях, нито плач, нито тревига, нито щастие....детето да го научи първо наисут, по картинките, постепенно се вкарва в живота.

Петата степен на увереност е ГРУПОВАТА УВЕРЕНОСТ- когато децата се учат да предприемат целенасочени действия, колективни игри, може да се започне от прости игри с възглавница.
Шестата степен на увереност е ЕЗИКОВАТА УВЕРЕНОСТ, когато децата развиват ценностната си ситема.

И седмата, най- висша степен на увереност, която гоним и трябва д апостигнем с децата си е, КОМУНИКАТИВНАТА И КООПЕРАТИВНА УВЕРЕНОСТ- когато децата търсят и откриват смисъла на нещата и удоволствието от споделяне на дейнсти и общуването.

За да се пристъпи да се говори за такова важно нещо с детето и се постигне положителен резултат, детето трябва да е овладяло поне четвъртата степен на увереност.
Или мозъкът на детето, трябва да е достигнал ниво на бозайник, в еволюционното си развитие.
Защото нивата на развитие, през които нормално минава човешкия мозък са- на риба и земноводно ( когато нараства значението на визуалните възприятия и на която степен мозъкът се увеличава в полетата, отговорни за зрението), минава през нивото на развитие на мозъка на влечугото ( т. е.- развитието на малкия мозък- тук се развива командната централа на оцеляването- и на това ниво обикновено засяда мозъка при голяма част от аутистичните деца- трудно се научават да оцеляват, да се пазят, ако към тях идва човек с нож, може да тръгнат да го прегръщат или ако се опитам еда ги погалим, може да започнат да крещят от ужас)- и докато мозъкът на детето е заседнал на нивото на влечугото, не може да се обясни на детето за неговото състояние по никакъв начин- няма да го възприеме, както се надяваме и ефекта със сигурност ще е обратен, ако въобще има такъв. Едва следващото ниво на развитие на мозъка, е на бозайника, на която степен се усъвършенстват функциите на мозъка, свързани с оцеляването, изгражда се центърът на спомените и емоциите, същевременно се разграничават и вътрешните регулаторни процеси на тялото. И тук вече, на това ниво, е възможна връзката със социалната среда- достигне ли детето това ниво, би могло да се обсъжда какво и как да му се поднесе, но само в случай, че се оцени, че детето няма да може д ауспее да компенсира дефицитите си в голямата им част. На това ниво се изграждат и грубата моторика, интуицията и импулсивното поведение. Ако се оценява, че детето учи и наваксва сравнително бързо пропусите в развитието и моториката му се изгражда и наваксва също бързо, остава само завишената му импулсивност, то е във възможностите на детето, да компенсира дефицитите си, до ниво, че да изглежда, че ги е преодоляло и не би било в негов интерес, да му се обяснява че е различно, при положение, че то го е усетило и ги компенсира успешно, което пък му дава криле, да надмине в много случаи, нормата.
Следващото ниво в развитието на мозъка, е нивото на мозъка на прачовека, съчетаващ мозъка на бозайника и маймуната. Ту вече се осъществява усъвършенстването на по- низшите функции и сатват възможни асоциациите, абстрактната представа и планирането. И тук вече, мозъкът е в състояние да реагира на нови предизвикателства. Достигнем ли това ниво на развитието у детето, колкото и проблеми да съществуват все още в поведението и развитието му, обучителни трудности и т.н.- ни сме, както се казва, на една крачка от рая- от успеха- на не повече от година две. Защото на това ниво на развитието на мозъка, проличават  способностите на детето да разсъждава, да говори и да изникват спомени, което всъщност е - Социалния мозък, защото говори за наличието на емоционален живот. Достигне ли това ниво в развитието си наше дете, от нас се иска само - да развиваме умението му да мисли абстрактно и да реагира адекватно при общуване с околните. Достигнало ли е това ниво в развитието си детето, би било грешно да му съобщаваме, че е различно, което може и има опасност, да го върне назад в развитието му, до мозъка на бозайника отново.
И когато мозъкът достигне в развитието си, мозъкът на съвременния човек, детето ни е преодоляло всичко и само можем да си спомняме през какво сме минали. На тази степен от развитието на мозъка, вече може да се говори за проява на воля, морал, светоглед и неговите странности- да спадат в графата- Индивидуално поведение, детео ни да се превърне в един изключителен "Индивидуалист". Съществуват ли дефицити на тази степен от развитието на мозъка, те правят детето да изглежда срамежливо, колелбливо , страхливо, а ако не успеем да помогнем да ги компенситра и тях, в бъдеще могат да водят до самоупрекване и да са корен за депресии. Но, мисля, че ако действаме стъпка по стъпка и подпомагаме изграждането на мозъка на детето, да премине през всичките си еволюционни нива на развитие, може да не се наложи да му казваме, че е различно и в какво се изразява, то ще си го усети, ще се бори да го компенсира и така има възможност, да достигне дори висоти.

Току що ми се обадиха от предаването на Марта Вачкова "Жените". Решили са да правят предаването само за децата от аутистичния спектър. Колкото повече от нас се включат, повече работим върху популяризирането на малко познатия все още проблем "Аутизъм".
Особено ако някой от вас има комкретни проблеми за решаване в момента с детето.
Краси, ти би ли дошъл от Бургас с малката?
Снимките за предаването ще са във вторник, 13 Октовмри,  сутринта от 10.30 в Националната телевизия.

браво кезая незаменима си  точно по този начин и ние мислиме