"Искам да я попитам - защо ме е изоставила?"

Ani M,

На свой ред съм изумена, че намираш думите ми за обидни.
Искрено мислех, че ти отговарям - първо намери думи за себе си, думите за дъщеря ти сами ще дойдат след като намериш за себе си думи.
Ти си учителка - от теб се изисква да имаш завършена, позитивна и ясна мисъл като за произнасяне пред ученици.
От мен такова нещо не се изисква. Затова не съм ти подходяща за разговори.

Но да квалифицираш думите ми като обидни - .... .
За мен е огромно учудване да го чуя.

Интересно ми е как се възприемат думите ми от другите - обида, пошли, груби ... ????

Моля, в никакъв случай не провокирам скандали.
Ако ви е неприятно, моля да приемем, че аз съм в грешка, както и да поднеса извиненията си на Ани М, че съм си позволила да и отговоря на въпроса.

ох, айде да не приемаме всичко лично и да не себеотнасяме чак толкова

Първичната рана не е теория на Мираета, нито на Нанси Верие. Ако словосъчетанието "първична рана" тежи на някого (на мен например ми тежи, независимо че напълно съм съгласна с него), нека говорим за посттравматичен стрес при изоставените деца.

Наивно е да се отрича съществуването на травмата на изоставеното дете, освен че е наивно, не е добре за детето. Аз прекрасно, от личен опит, разбирам, че е много щастливо и лесно за нас като родители да изберем да забравим, но малкия човек няма как да го забрави.

Второто дете лично за мен засега е голям личен проблем. За биолгично наше, засега, категорично отхвърлям идеята, защото аз не мога да си го представя...и не знам как ще се справя. За второ осиновяване .... има  чувството, че ще лиша от нещо Нико, внимание, време и пр., а сега не искам да го правя ...
В този смисъл, може би  разбирам какво казва АниМ за богинята ...


Моля, горното да не се счита за съвет или оценка на някого, а за мнение.

А аз пък съвсем не на място искам да запитам - дали за наличие на първичната рана не спомагаме и ние с това ранно въвеждане на децата в процеса на тяхното осиновяване. Понеже дори и да избягваш думата изоставяне или каквато и да била друга дума за оттеглянето на БМ, децата не са глупави и сами се сещат за нея.

Мираета, аз ще ти кажа моето мнение - по някога начинът ти на изразяване е много остър, а навика ти да напомняш стари изказвания не е приятен. Иначе аз си те обичам и много, много черпя от теб. Можех да ти го пиша това на лични, но мисля, че ще оцениш прямостта. Само моля те, не си мисли, че това е насочено към теб, към написаното от теб или каквото и да било друго - ти питаш, аз като страничен наблюдател на процеса, ти отговарям.

А колкото до моето собствено дете - освен болката от изоставянето, в него има неземен копнеж да е отгледан като сестра си. И намирам това за абсолютно естествено, но не мога да го залича по никакъв начин - това се е случило в неговия живот.

Колкото повече срещам отпор у сина ми да говорим по темата, толкова повече се разколебавам .Мисля си, че той или  е много умен и знае за какво става въпрос, а и някакъв невинен житейски опит е придобил за тези близо  3 години без нас, или е на ниво да не схваща информацията,н ито кърмене, нито бременности го вълнуват.И не защото е моят син, а по ред причини, основани на опит и наблюдение, нескромно ще предположа, че е по- скоро първото.Напомня ми  един второстепенен герой от "Война и мир"-Иполит, синът на княз Василий, когото околните  често не  разбирали много умно или голяма глупост  е това,  което е казал/русофилите ще си припомнят този герой, иначе за романа не е толкова съществен/

Дешифрирам поведението му като "Какво ми я навираш тази истина, аз прекрасно я зная и без теб.Нищо че не съм я чувал и чел по документите, които ти четеш"Дешифрирам поведението си като чист егоизъм:Сакън, аз да съм първата, която да му поднесе информацията.Вярно, искам да  го направя от майчино чувство, от страх да  не наранят детето ми с нелицеприятни и груби думи.Но това пак си е егоизъм, като че ли по този свят само лошотия ходи и се чудят как да наранят детето ми , а аз, благородната, само аз зная как да му поднеса истината.Просто се опитах да се погледна отстрани в желанието си и безуспешните опити да говоря с детето за неговата история.

Ani_Mне ти помогнах много и съжалявам, ако измествам насоката на разговора, но аз също се вълнувам от темата .
За себе си съм решила да поотложа разговорите до момента, когато детето ми зададе ясен и смислен въпрос.Във свсеки случай, няма да го навеждам по моя инициатива на подобни разговори, вероятно ще се консултирам с добър психолог/ ако успея да намеря/ и тогава.

Обаче не спира да ме човърка това, че повечето деца питат, а моето не.
Р.С. Иначе, то се знае, говоря свободно пред него за начина по който е дошъл при нас, в разговори с околните  не се притеснявам от нищо.Но директо с него не успявам да завържа разговор и това си е.

Извинявайте, че намесих спомените. Не тези спомени това имах пред вид.
Чисто и просото страха от непознатото, тез страхове, които изпитва по-голямото детенце, излизащо от познатата обстановка на Дома и отиващо с непознатите хора, в новия си дом. 

струва ми се за различни неща говорим... няма как ние да "засилим" или "отслабим" наличието на един факт (не е точната дума, може би състояние).

Няма да споделям факти от моя личен живот, но аз имам преживени 3 идентични събития, от които като последицата имам посттравматичен стрес. От личен опит ви казвам - няма как трето лице да го засили или отслаби, хеле пък чрез разговор ...
Понякога без абсолютно никакъв привиден повод се явява сън, следва себеизяждане и други подобни

Разговорите с децата ни, още от най-ранна възраст, според мен единствено могат да им създадат увереност, че още някой освен тях знае за "лошото чудовище от шкафа", че този някой не го е страх и че го държи за ръката

ето нещо средно полезно по темата
http://stresizdrave.mvr.bg/Publications/ptsr_detsa_blst_nm.htm

Ето това е нещото, което вложих в пускането на темата.

Признах си, че не умея да пиша, да се изразявам в писмена форма. Съвсем друго е като го кажеш с думи прости, може би за това не ме разбират някой, съжалявам.

Така не се пише на български и не е грешка от бързане и не е проблем на изразяването - "разбират някоЙ".
Имах надежда поне учителите, които учат децата ни, да пишат грамотно и по-добре от нас.

Ani M.,

 

Ще ми се и аз да се чувствах толкова уверена... но при нас разговорите вече са започнали, връщане назад няма, остава ми само да се надявам, че това е правилния път.

Абсолютно убедена съм, че е така.   

Е там е разликата, че го намираш за съвсем естествено, приемаш го и продължаваш, а други не го намират ...

Не виждам как да ти се обидя, като имаш своите баланси, никой не ти ги е изконсумирал, не допускаш някой да ти ги наруши и това е дар Божий и така се съхраняваш. А аз ти действам  дисбалансиращо и е нормално да ти идвам остра.
Няма за какво да ти се обидя. Напротив.  Като коректив си ми какво би направил един балансиран човек и често си мисля за това.

Кой и кога да въведе детето си и в какво си е лично решение и аз по този въпрос нямам мнение.
Примирила съм се с това, че може да изглеждам остра. Но горчивината от думите за Богинята си  с мен.
Това не е упрек, Ани М. Исках да те прегърна и да ти кажа да не се тормозиш, че ти е провървяло и си родила и био-дете. Божията воля е била такава. Имаш право да се радваш, никой не те укорява, а ми се срува, че ти е неловко от това.
Детето няма нужда да е богиня тук и сега. То има нужда да е плод и бебе когато му е било времето. Не си пропилявам живота в жалене по това, приемам го и продължавам, но си е язва и е добре да се знае и да се шофира около дупката, а не със скорост над нея. 
Не е стопроцентово фатално, преодолява се и се излиза до добър край.

Но няма как да не звучи остро.

Не съм учител, така че и на мен е позволено.

Може да съм написала нещо грешно, но обичам детето си.

За мен това, че обичаш детето си, е извън всякакво съмнение и иманно затова, с риск да поема цялата вина колко съм лоша и пр., ти отговарях най-добросъвестно. Ако искаш клакьори - има.
Но ти имаш право и да си щастлива, че ти е даден и този дар - рождено дете, и да не се побъркваш от тревоги и неловкост за това.

 

Светкавица,
И аз се тревожех и продължавам да се тревожа, разбира се, от същото. Спомням си като беше на три годинки се опитвах да "ловя" удачни моменти и да въвеждам темата. Моето контактно и отзивчиво момче, обаче, с всичко показваше, че НЕ ИСКА да говори за това.
Спираше се, поглеждаше ме и се обръщаше. Едва вече към четири годишна възраст успях да кажа някои неща, той да запита някои неща, но много лаконично, без да задълбава. И аз също изпитвах усещането, че той знае, но не иска да говори той, аз да говоря... И досега, когато продължавам лекичко по темата, е спокоен уж, но лаконичен. Нещо малко изясни и млъкне, прескача на друга, по-весела тема. Може благодарно да се гушне...
Не е лесно, децата са различни. Трябва да им помогнем, трябва да знаят от нас, да могат да говорят с нас за това. Но мисля, че трябва да се прислушваме внимателно към тях - колко и кога. Не мога да напиша, че те трябва да водят. Може би защото се чувствам много отговорна за всичко, за него...
Сега сме във възрастта 6-7, станал е по-чувствителен, по-обидчив, иска да се усеща по-самостоятелен и в същото време го е страх от това - "Мамо, нали и като стана 5-ти клас ти ще ме водиш на училище, нищо че ще се смеят?" - Ако искаш, ще те водя, като станеш в 5-ти клас сам ще решиш..."
Пораства момчето ми. А като се опитам да погледна отстрани, обективно, на този етап знаем, че много се обичаме (което никак не е малко), и че той знае, че е роден от друга жена ("не КАКА", ме попрява той), но предвид оскъдните въпроси от негова страна все се чудя дали това не е малко...?!?