Колко от вас за започнали от нулата? Справихте ли се?

Голямо, поне за мен. Но пък фактът, че съм била само на 22 и не съм се "впрягала" толкова може би е помогнал.

Да започнах от нулата и мисля че се справям добре, но помагам и на родителите си. Парите не са всичко.

Тук се говори за тръгване от нулата,ако си сирак.Но има много хора,които и с живи родители са си сираци.Такъв е слу4аят на моят мъж.Разведени родители,баща му си има неговата дъщеря,майката пък другият си син и той по средата.Затова,когато се фукат сега,4е синът им бил образован,той ги реже.Напълно го оправдавам,тъй като нямат заслуга за това,сам се издържаше.
Също така и за задълженията.Аз смятам,4е да се говори за задължения е глупаво.Родила съм дете,ще му осигуря образование и ще го възпитам по най_добрият според моите принципи на4ини.Това смятам за дълг,да си готов за децата,които ти искаш и да ги отгледаш така,4е като възрастни да се справят с живота,каквото и да им поднесе той.
Всяко поколение се грижи за следващото,така върви живота.
Не о4аквам да ми бъде детето(или децата)болногледа4 и да се грижи за сметките ми.Би било ужасно.О4аквам уважение и добри отношения,на това ще се радвам.
Ние с мъжът ми запо4нахме от нулата.Дойдохме по на 21 години в 4ужда държава.Сватба правихме с наши средства.Купихме жилище тук,като покрихме известен процент от сумата с наши събрани пари,работехме и двамата.Ремонти,обзавеждане,отглеждане на дете_никой не е бил до нас.Имахме твърда воля,ясно поставени цели и невероятен хъс,затова се справихме.
В България каквото имаме,пак е с наши средства,не ни е помагал никой от родителите,нито пък сме взели наследство.
Доволни сме,като се обърнем назад,но ужасно много коства.Ето затова и не смятам,4е съм"задължена"да робувам на някого от родителите.Ако сме живи и здрави,ще си планираме нещата според нашите нужди,а не според 4уждите.Да,4овешко е и бих завела родител в болница,бих се погрижила,но не и непрекъснато.След като ние не сме се облягали на 4ужди рамена и не сме досаждали,никой няма право след време да иска нещо от нас.Ако ние имаме желание да помогнем в някаква ситуация,е друг въпрос и то на избор,не на задължение.

Лично за мен изводите от темата са:
1. хората променят вижданията си с времето. Аз самата периодично си припомням, когато майка ми е казвала - ще се омъжиш и ще ме разбереш, ще родиш едно дете и ще ме разбереш....
В тази връзка се сещам онази приказка за снахата, дето много се ядосвала на свекърва си. Купила си тефтер да записва какво много я дразни, един ден да не прави така. Минало време. Пораснали децата. Явява се ситуация, същата като от едно време. Отваря жената тефтера да види какво се е зарекла да не прави и ... ама тя мама е била права. Та така.
2. не съдя никого. Освен, че всеки има свои възприятия за живота - думите не се отдават на всеки и е много възможно двама души да се на едно мнение, макар да звучи дори коренно различно.
3. ядът е лошо нещо, липсата на душевен мир също.
Все съм си мислела, да чукам на дърво, дано никога не се наложи някой да трябва да ме гледа, и съм си пожелавала от все сърце да умра като двете ми прабаби - здрави, прави на 85 години, едната, както тупала килим, а другата, както четяла книга в стола си до прозореца... И пак съм си мислила, че ако случайно се наложи НЕ ИСКАМ това да са децата ми, да ги товаря с такова потискащо нещо. Но дали като стана на 75 години ще мисля така 

С изключение на част от къщата която ми остана след смърта на родителите ми което не е малко всичко останало е от нулата.