Намесвам се само, за да направя едно техническо уточнение - процедурата по проучване на кандидат-осиновителите не може да отнеме повече от 3 месеца, изискват се документи, които далеч не са трудно събираеми, обикновено не отнема повече от 3 (!) срещи за около час-два на кандидатите със социалния работник. Т.е. бих искала да опровергая така разпространената "градска легенда", че процедурата е тежка и мудна.
- Публикувана: 8 окт. 2009, 19:29 ч.
- Последно мнение: 4 ноем. 2009, 00:00 ч.
Защо хората се страхуват от осиновяването?
Намесвам се само, за да направя едно техническо уточнение - процедурата по проучване на кандидат-осиновителите не може да отнеме повече от 3 месеца, изискват се документи, които далеч не са трудно събираеми, обикновено не отнема повече от 3 (!) срещи за около час-два на кандидатите със социалния работник. Т.е. бих искала да опровергая така разпространената "градска легенда", че процедурата е тежка и мудна.
Според мен под така натречената мудна процедура не се имат предвид само необходимите документи.... Осиновяването не се състои само от събирането на документите ... Една от стъпките е да се разследват осиновителите. А под това разследване се крие адски многооооо.
Никъде досега не съм видяла хората за три месеца да са предали документите и на 4-я да имат вече осиновено дете. Изцяло процедурата до осиновяването на детето трае с години и то много години.
Ако не можех да имам деца,бих опитала всички възможни медицински процедури,за да се сдобия със свое дете.Не бих искала да осиновявам.Някой спомена нещо за инстинкт за продължение на рода.Правилно.А и ...не знам...детето ще е чуждо...Не знам...Не мога да го обясня точно.Какъв е смисъла на осиновяването?Да гледаш дете?Да задоволиш нуждата да се грижиш?Важното се губи-връзката между майка и дете.Кръвта си е кръв .Гените са си гени.Добри,или лоши,твои са.Поне част от тях.
На този етап от живота си мисля така.
И не,не бих осиновила циганче.Никога!Сори,не съм ССФ,върл идеалист,толерантен към всичко и всички.
На този етап от живота си мисля така.
И не,не бих осиновила циганче.Никога!Сори,не съм ССФ,върл идеалист,толерантен към всичко и всички.
Според мен под така натречената мудна процедура не се имат предвид само необходимите документи.... Осиновяването не се състои само от събирането на документите ... Една от стъпките е да се разследват осиновителите. А под това разследване се крие адски многооооо.
Никъде досега не съм видяла хората за три месеца да са предали документите и на 4-я да имат вече осиновено дете. Изцяло процедурата до осиновяването на детето трае с години и то много години.
Никъде досега не съм видяла хората за три месеца да са предали документите и на 4-я да имат вече осиновено дете. Изцяло процедурата до осиновяването на детето трае с години и то много години.
Аз съм човек, който за три месеца приключи с документите и на четвъртия вече имаше предложение за дете, има хора които чакат и по-малко, просто всички случаи са различни.
Няма да се меся повече, но в Осиновители има тема за чакането и далеч не съм видяла много хора, които да са чакали с години
Едни се страхуват от осиновяване, други от бременност и раждане... Хора различни.
Аз вярвам в това:
"... И най-близкото кръвно родство съвсем не осигурява нито общност на интересите, нито сходство в характерите, нито взаимно разбиране, нито сърдечна привързаност; затова пък липсата на кръвна връзка съвсем не е пречка за всичко това. Близката душа може и да не срещнете в дома си, а през девет царства в десето или в друга епоха... случва се и собствените родители да захвърлят детето си или децата да предадат родителя си, но го спасява куче.
“Обичай ближния като себе си” – не винаги успяваме, но затова пък се стремим да обикнем някой далечен...
А работата сигурно е в простия факт, че близките не се избират.
Родителите не се избират. И децата също – раждаме ги и каквито излязат, както на лотария.
Прадедите не се избират, потомците не се избират... А любовта – сложен факт – любовта е избирателна. Духовното родство не се подчинява на физическото. Да, Природата повелява да обичаме и неизбраните родители, дадени от съдбата, и децата, родени слепешката. И самата Природа поставя всичко това под въпрос.
Дали в това е смисълът на човешкия живот – само да бъде продължен? Да предадеш на потомството някакви частици от клетките си, своите гени?... А по-нататък?
Доказано е, че само след две-три поколения тези частици безследно ще се разсеят, като се смесят с нечии неизвестни, ще се разтворят в чуждото и далечното. А след още десет – двайсет поколения нашите потомци ще разговарят на неузнаваем език и едва ли ще могат да си представят, че ние сме живели на този свят. Дори родните ни дъщери и синове могат да имат и съвсем неочакван вид, и непонятни душевни качества...
Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният.
Човешките инстинкти са силни, ала не размножаването твори човека. За този, който разбира това, чужди деца няма..."
Аз вярвам в това:
"... И най-близкото кръвно родство съвсем не осигурява нито общност на интересите, нито сходство в характерите, нито взаимно разбиране, нито сърдечна привързаност; затова пък липсата на кръвна връзка съвсем не е пречка за всичко това. Близката душа може и да не срещнете в дома си, а през девет царства в десето или в друга епоха... случва се и собствените родители да захвърлят детето си или децата да предадат родителя си, но го спасява куче.
“Обичай ближния като себе си” – не винаги успяваме, но затова пък се стремим да обикнем някой далечен...
А работата сигурно е в простия факт, че близките не се избират.
Родителите не се избират. И децата също – раждаме ги и каквито излязат, както на лотария.
Прадедите не се избират, потомците не се избират... А любовта – сложен факт – любовта е избирателна. Духовното родство не се подчинява на физическото. Да, Природата повелява да обичаме и неизбраните родители, дадени от съдбата, и децата, родени слепешката. И самата Природа поставя всичко това под въпрос.
Дали в това е смисълът на човешкия живот – само да бъде продължен? Да предадеш на потомството някакви частици от клетките си, своите гени?... А по-нататък?
Доказано е, че само след две-три поколения тези частици безследно ще се разсеят, като се смесят с нечии неизвестни, ще се разтворят в чуждото и далечното. А след още десет – двайсет поколения нашите потомци ще разговарят на неузнаваем език и едва ли ще могат да си представят, че ние сме живели на този свят. Дори родните ни дъщери и синове могат да имат и съвсем неочакван вид, и непонятни душевни качества...
Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният.
Човешките инстинкти са силни, ала не размножаването твори човека. За този, който разбира това, чужди деца няма..."
Според мен под така натречената мудна процедура не се имат предвид само необходимите документи.... Осиновяването не се състои само от събирането на документите ... Една от стъпките е да се разследват осиновителите. А под това разследване се крие адски многооооо.
Никъде досега не съм видяла хората за три месеца да са предали документите и на 4-я да имат вече осиновено дете. Изцяло процедурата до осиновяването на детето трае с години и то много години.
Никъде досега не съм видяла хората за три месеца да са предали документите и на 4-я да имат вече осиновено дете. Изцяло процедурата до осиновяването на детето трае с години и то много години.
Аз съм човек, който за три месеца приключи с документите и на четвъртия вече имаше предложение за дете, има хора които чакат и по-малко, просто всички случаи са различни.
Няма да се меся повече, но в Осиновители има тема за чакането и далеч не съм видяла много хора, които да са чакали с години
Може и така да е. Това са лично мои наблюдения.
Едни се страхуват от осиновяване, други от бременност и раждане... Хора различни.
Аз вярвам в това:
"... И най-близкото кръвно родство съвсем не осигурява нито общност на интересите, нито сходство в характерите, нито взаимно разбиране, нито сърдечна привързаност; затова пък липсата на кръвна връзка съвсем не е пречка за всичко това. Близката душа може и да не срещнете в дома си, а през девет царства в десето или в друга епоха... случва се и собствените родители да захвърлят детето си или децата да предадат родителя си, но го спасява куче.
“Обичай ближния като себе си” – не винаги успяваме, но затова пък се стремим да обикнем някой далечен...
А работата сигурно е в простия факт, че близките не се избират.
Родителите не се избират. И децата също – раждаме ги и каквито излязат, както на лотария.
Прадедите не се избират, потомците не се избират... А любовта – сложен факт – любовта е избирателна. Духовното родство не се подчинява на физическото. Да, Природата повелява да обичаме и неизбраните родители, дадени от съдбата, и децата, родени слепешката. И самата Природа поставя всичко това под въпрос.
Дали в това е смисълът на човешкия живот – само да бъде продължен? Да предадеш на потомството някакви частици от клетките си, своите гени?... А по-нататък?
Доказано е, че само след две-три поколения тези частици безследно ще се разсеят, като се смесят с нечии неизвестни, ще се разтворят в чуждото и далечното. А след още десет – двайсет поколения нашите потомци ще разговарят на неузнаваем език и едва ли ще могат да си представят, че ние сме живели на този свят. Дори родните ни дъщери и синове могат да имат и съвсем неочакван вид, и непонятни душевни качества...
Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният.
Човешките инстинкти са силни, ала не размножаването твори човека. За този, който разбира това, чужди деца няма..."
Аз вярвам в това:
"... И най-близкото кръвно родство съвсем не осигурява нито общност на интересите, нито сходство в характерите, нито взаимно разбиране, нито сърдечна привързаност; затова пък липсата на кръвна връзка съвсем не е пречка за всичко това. Близката душа може и да не срещнете в дома си, а през девет царства в десето или в друга епоха... случва се и собствените родители да захвърлят детето си или децата да предадат родителя си, но го спасява куче.
“Обичай ближния като себе си” – не винаги успяваме, но затова пък се стремим да обикнем някой далечен...
А работата сигурно е в простия факт, че близките не се избират.
Родителите не се избират. И децата също – раждаме ги и каквито излязат, както на лотария.
Прадедите не се избират, потомците не се избират... А любовта – сложен факт – любовта е избирателна. Духовното родство не се подчинява на физическото. Да, Природата повелява да обичаме и неизбраните родители, дадени от съдбата, и децата, родени слепешката. И самата Природа поставя всичко това под въпрос.
Дали в това е смисълът на човешкия живот – само да бъде продължен? Да предадеш на потомството някакви частици от клетките си, своите гени?... А по-нататък?
Доказано е, че само след две-три поколения тези частици безследно ще се разсеят, като се смесят с нечии неизвестни, ще се разтворят в чуждото и далечното. А след още десет – двайсет поколения нашите потомци ще разговарят на неузнаваем език и едва ли ще могат да си представят, че ние сме живели на този свят. Дори родните ни дъщери и синове могат да имат и съвсем неочакван вид, и непонятни душевни качества...
Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният.
Човешките инстинкти са силни, ала не размножаването твори човека. За този, който разбира това, чужди деца няма..."
Като жена осиновила две деца искам да споделя следното:
Ужасно неприятни за мен са изказвания от рода:
Осиновените деца не ни дължат нищо повече от биологичните, ако имаме такива. Те също са наши деца, с разликата, че са се появили в семейството по малко по-различен начин.
Всъщност аз така и не разбрах какво имат предвид повечето от вас под "обръщане на осиновените срещу осиновителите".
Ако това е желанието от тяхна страна да потърсят своите биологични корени, то това е съвсем естествено и аз бих помогнала с каквото мога на децата си за да улесня осъществяването му точно както всяка майка би се опитала да разбере детето си и да го подкрепи за нещо толкова важно.
Ако са проблеми, свързани с неразбирателствата между различните поколения, то и това е нормално, както във всички семейства - детски кризи, пуберски кризи, младежки кризи. Пак наша родителска грижа е да играем водеща роля изглаждането им като уж по-мъдрите на база натрупан житейски опит.
И още нещо - процедурата за осиновяване на дете в България е една от най-опростените в света. Няма абсолютно нищо сложно. Събираш няколко документа - медицински, справки от съда, препоръки от приятели и... се явяваш на няколко интервюта-разгоцор в местното РДСП. В рамките на 3 месеца всичко около проучването трябва да приключи и тогава започва чакането.... Но и то е относително - ако нямаш претенции някой да ти достави дете точно според твоите представи за произход на родители, новородено, цвят на очи, коса, кожа, да е в перфектно здравословно състояние - не чакаш много. Има случаи, в които в рамките на седмица след вписването в Регистъра хора са се срещнали с детето си, т.е. около половин година след ввзимането на решението вече са щастливи мама и тате. При нас с първото дете всичко отне колкото 1 бременност - 10 месеца след започване на процедурата вече имахме детенце.
Ужасно неприятни за мен са изказвания от рода:
Не разбирам обръщането на осиновените срещу осиновителите им, дори и когато са живяли много добре.Разбирам да са били тормозени, тогава да,може да си помислят,че са се държали така с тях, защото са чужди.Но да си отгледан като принц или принцеса с много любов и грижи, и да се обърнеш срещу тях, не го разбирам. Не,че родните не правят същото де, но нали си е твое търпиш.
Осиновените деца не ни дължат нищо повече от биологичните, ако имаме такива. Те също са наши деца, с разликата, че са се появили в семейството по малко по-различен начин.
Всъщност аз така и не разбрах какво имат предвид повечето от вас под "обръщане на осиновените срещу осиновителите".
Ако това е желанието от тяхна страна да потърсят своите биологични корени, то това е съвсем естествено и аз бих помогнала с каквото мога на децата си за да улесня осъществяването му точно както всяка майка би се опитала да разбере детето си и да го подкрепи за нещо толкова важно.
Ако са проблеми, свързани с неразбирателствата между различните поколения, то и това е нормално, както във всички семейства - детски кризи, пуберски кризи, младежки кризи. Пак наша родителска грижа е да играем водеща роля изглаждането им като уж по-мъдрите на база натрупан житейски опит.
И още нещо - процедурата за осиновяване на дете в България е една от най-опростените в света. Няма абсолютно нищо сложно. Събираш няколко документа - медицински, справки от съда, препоръки от приятели и... се явяваш на няколко интервюта-разгоцор в местното РДСП. В рамките на 3 месеца всичко около проучването трябва да приключи и тогава започва чакането.... Но и то е относително - ако нямаш претенции някой да ти достави дете точно според твоите представи за произход на родители, новородено, цвят на очи, коса, кожа, да е в перфектно здравословно състояние - не чакаш много. Има случаи, в които в рамките на седмица след вписването в Регистъра хора са се срещнали с детето си, т.е. около половин година след ввзимането на решението вече са щастливи мама и тате. При нас с първото дете всичко отне колкото 1 бременност - 10 месеца след започване на процедурата вече имахме детенце.
Според мен под така натречената мудна процедура не се имат предвид само необходимите документи.... Осиновяването не се състои само от събирането на документите ... Една от стъпките е да се разследват осиновителите. А под това разследване се крие адски многооооо.
Никъде досега не съм видяла хората за три месеца да са предали документите и на 4-я да имат вече осиновено дете. Изцяло процедурата до осиновяването на детето трае с години и то много години.
Никъде досега не съм видяла хората за три месеца да са предали документите и на 4-я да имат вече осиновено дете. Изцяло процедурата до осиновяването на детето трае с години и то много години.
Аз съм човек, който за три месеца приключи с документите и на четвъртия вече имаше предложение за дете, има хора които чакат и по-малко, просто всички случаи са различни.
Няма да се меся повече, но в Осиновители има тема за чакането и далеч не съм видяла много хора, които да са чакали с години
Gankata, аз лично под обръщане срещу осиновителите разбирам това, че те един вид прехвърлят върху осиновителите си яда, че са оставени и осиновени, без осиновителите да имат грам вина за това. Обвиняват осиновителите си за всичко, все едно не признават това, което те са направили за тях, което изглежда като неблагодарност. И тръгват да търсят истинските си, независимо какви са те, с цената на причинена огромна болка на осиновителите.Наблюдавала съм три такива случая.Обвиниха осиновителите,че са ги осиновили, а не истинските си родители,че са ги оставили.Само в един случай видях осиновен да е благодарен на родителите си и не пожела да си търси истинските.Не съм казала,че всички реагират така, но много често се случва.
Тайна, основата на осиновяването не е дадени хора да станат родители. Основата на осиновяването по принцип е на детето да се намерят подходящи родите, т.е. водещо е детето. Това е закона, така е навсякъде по света и за мен това е правилно.
Естествено, кандидатите могат да откажат дадено дете и да чакат за друго, но аз лично за себе си не мога да приема да отказа заради произход, пол, цвят на очи и т.н. Т.е. осиновяването е нещо доста по-различно от раждането. Затова намирам и темата за глупава - тази тема е все едно да сравняваш цвета на косата на две деца.
Само последно вече по темата - за мен е грешно да осиновиш дете, без да си отработил и приел болката от невъзможността да имаш биологично дете. Независимо дали това отработване ще бъде при първото изследване за стерилитет или след 15-тата инвитро процедура. Наличието на твоята болка ще се отрази неминуемо на отношението ти с детето и няма да доведе до нищо добро.
Естествено, кандидатите могат да откажат дадено дете и да чакат за друго, но аз лично за себе си не мога да приема да отказа заради произход, пол, цвят на очи и т.н. Т.е. осиновяването е нещо доста по-различно от раждането. Затова намирам и темата за глупава - тази тема е все едно да сравняваш цвета на косата на две деца.
Само последно вече по темата - за мен е грешно да осиновиш дете, без да си отработил и приел болката от невъзможността да имаш биологично дете. Независимо дали това отработване ще бъде при първото изследване за стерилитет или след 15-тата инвитро процедура. Наличието на твоята болка ще се отрази неминуемо на отношението ти с детето и няма да доведе до нищо добро.
Малко парашутно се спускам в темата, прочела по диагонал.
Всъщност просто исках да кажа, че има достатъчно хора, които осиновяват деца.
Други хора знаят, че не биха осиновили.
Трети, дори и да твърдят, че не биха осиновили, ако изпаднат в ситуацията на хора, които не могат да имат деца, биха си променили мнението.
Изобщо всичко е твърде относително.
Всъщност просто исках да кажа, че има достатъчно хора, които осиновяват деца.
Други хора знаят, че не биха осиновили.
Трети, дори и да твърдят, че не биха осиновили, ако изпаднат в ситуацията на хора, които не могат да имат деца, биха си променили мнението.
Изобщо всичко е твърде относително.
За да осиновиш дете, трябва да загърбиш начина на поява на детето и да го почувстваш като твое. В тези отношения не бива да се търси благодарност и реципрочност, както не ги изискваш и от собствените си деца.
Лично за себе си съм решила, че рано или късно ще осиновя дете. Сега съм на 31, все още съм в период, когато наблягам на професионалното развитие, но все някога се надявам да осъществя това намерение. И това не би имало отношение към репродуктивните ми способности.
Лично за себе си съм решила, че рано или късно ще осиновя дете. Сега съм на 31, все още съм в период, когато наблягам на професионалното развитие, но все някога се надявам да осъществя това намерение. И това не би имало отношение към репродуктивните ми способности.