За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Тази тема и на мен ми е сред любимите и най-ценните във форума Дано не повтарям препоръката на някой друг, но мисля, че много ценни неща могат да се научат за душите на децата ни от книгата на Хаим Гинът "Децата и ние". Може би много от вас са я чели, аз научих за нея преди година и я препоръчвам горещо на тези, които не са чували за нея. Очакваме второ детенце, да е живот и здраве, и се опитвам деликатно да подготвя баткото за промяната, която ни предстои Темата за ревността е представена с думи прости и нагледни примери; следвайки някои съвети успях да пооткрехна малка вратичка към чувствата на детето ми. Пламен е много общителен, лъчезарен, усмихнат, заговаря хей така непознати хора, но също така много таи чувствата си, предпочита да плаче, когато не може да направи нещо поради някаква причина, но не и да ми каже каква е причината Много бих искала да променя това и онзи ден като че ли малко успях. 

Много хубави , интересни и разнообразни постове изчетох до момента . Наистина темата не трябва да бъде изоставена , защото е много интересна и актуална . Много често и аз се замислям по тези и други въпроси , свързани с децата ми . Не искам да приличам да майка ми в никакъв случай . Искам да бъда близо до децата си , до техните души и сърца , да ги разбирам и подкрепям , да им помагам в трудните моменти . Те са още малки , но забелязвам , че голямата , която е на 3 г и 4 месеца вече има нужда да сподели с мен . Изслушвам я и и казвам, че я обичам , прегръщам я , радвам и се . Проблемите в отношенията между децата и родителите , смятам аз , започват през пубертета , не случайно това е най - трудната възраст . Тогава трябва да се опитаме да разберем децата си така , както сме искалии нас да ни разберат в тази възраст . Аз имам лоши спомени от това време и когато моите деца стигнат до тази възраст , съм си обещала да ги разбирам и подкрепям . Искрено се надявам да успея да им бъда и майка , и най - добрата приятелка тогава и въобще винаги .

Много хубава тема! Малко късно се включвам и предварително се извинявам, че няма да мога да я прочета цялата.
Относно стремежът ни да разбираме децата си - не мислите ли, че винаги ги разбираме! Та те са нашите деца! Ние сме били до тях и денем и нощем, ние ги възпитаваме, учим, поощряваме, наблюдаваме и отглеждаме!
Според мен, ние винаги ги разбираме. Минали сме по техния път и знаем какво се върти в малките им главички! Въпросът е че те не могат да ни разберат, а и няма как!
Отговорността за възпитанието и /понякога/ налагането на порядки е само наша!
Навремето твърдях, че майка ми не ме разбира - сега вече разбрах, че аз не съм я разбирала! Аз мисля, че майка ми и до ден днешен ме разбира. Нашите търкания се появяват в момент в който се опитва да наложи своето мнение. Но това не означава, че не ме разбира. За нея, аз винаги ще си остана онова малко момиченце, което има нужда от наставления и възпитание  / За Бога, на 38 г. съм и още ме възпитава  /.

Убедих се, че приятелство между родител и дете е невъзможно, дори е нежелателно! Говоря за истинският смисъл на думата "приятелство". Няма как да бъде постигнато! Родителят винаги ще слуша с родителското си ухо и ще гледа с родителските си очи и съветите, които ще даде ще минат през призмата на родителската му мисъл! Ако пък се опитате да се вживеете в ролята на приятел, то тогава си представете, какъво бихте казали на детето си, ако ви каже, че не си е научил урока и иска да избяга от час! И какво сте казвали, едно време на приятелите си за това! /това беше само пример/ Детето ще открие разликата и тогава загубвате авторитета си на родител! Това е мое мнение 

 Ако си мислите, че вашите родители са допуснали грешки и се опитвате да ги избегнете по време на вашето "родителстване", бъдете сигурни, че и вие ще допуснете грешки. Може би не същите, но други! Идеални родители няма и не може да има! Но това не бива да ни отчайва, а по скоро успокои и ни даде начин да погледнем отвъд своите страхове.
Може би там е разковничето!

 Втори ден чета темата!Тя е като " Пилешка супа за душата".В началото , когото се намерихме с моето момченце / Почти, преди година  когато го осинових /ми беше много трудно.Намерих книги,  прочетох ги. Да ,децата ни учат. Само трябва да ги чуваме и разбираме.  Научих много, но както се казва в една книга проблемът е   не,че  не знаем а ,че нямаме опит. Но SAKRI, къде си?   Без теб темата  не е същата. Имаме нужда от теб!Чакаме те!

Днес направо съм в дупка. Нещо се променя в отношенията ми с малкото ми момченце... Стана доста агресивен и непослушен, а аз заради умора, невежество или кой знае какво, просто му отговарях със същото... Завъртяхме се в омагьосан кръг и двамата до някаква степен нещастни и неразбрани. Върхът беше снощи, когато ми каза "Мамо, тъжно ми е" - ама толкова разтърсващо, след което се разплака горко. Идваше ми да умра...

Днес мисля цял ден за това. Как да отговарям на тези изблици, за да не се задълбочават. Какво да направя, за да не се появяват изобщо. Как да се държа, за да не е детето ми нещастно, но пък и да разбере, че в общуването с хората има все пак някакви граници, с които всеки трябва да се съобразява. За съжаление някак не ми идва отвътре и имам нужда от помощ.

Това е въпрос, на който винаги ми е особено трудно да отговарям.  Със същият успех се запъвам и на `как си?` Между другото...и аз имам нужда от себе си и има изгледи да се дочакам.

Не съм влизала във форума ни от седмици и се зарадвах да видя темата НИ в непрочетени. Тук май не водим разговор съвсем, но за сметка на това няма по-ценна и по-съдържателна тема /наравно с една друга/ и не вярвам да има, което ме подсеща, че трябва да кажа нещо по нея все пак.

Синът ми го раздава влюбен и то сериозно...Премина през няколко фази, `радини вълнения` разни, срещи в пицария и т.н. Кофтия момент е, че мацката го е отрязала и сега са `разделени`, както казва и това е почти всичко, което зная. Не иска да говори за това, зъби ми се и на свой ред отрязва мен. Опитах какво ли не, за да го примамя за разговор/и/, но не става. Последното, което опитах, и с което постигнах частични успехи е разговор на скайпа. И по-точно монолози от моя страна, едни чаршафи, които хич не умея... Интересното е, че той прави жалки опити да протестира, пуска по някоя кратка, враждебна реплика за авторитет, но щом не затваря скайпа значи чете.

Синът ми е абсолютна душевна и емоционална моя проекция /което не е добре за него / , и затова направих това, от което аз бих имала нужда в такъв момент, за да изплувам. Умишлено го разстроих наравно с това, че направих същото и със себе си, но вярвам и виждам, че точно с това му помогнах. Може и да е временно, но пак е нещо.

Някъде напред Деметра       написа нещо, което силно ме впечатли. Ще цитирам по памет :"Степента, в която познаваме себе си е степента, в която познаваме децата си и техните души."

Точно това винаги ме е притеснявало в отношенията между родители и деца. Опасната самоувереност на родителя, че той знае всичко и някак по подразбиране познава детето си и го разбира. Ние сме до тях, възпитаваме, учим и от само себе си заключваме, че знаем всичко за тях.
"Минали сме по техния път", казваш. Аз пък не съм съгласна. Аз вървя различен път от този на родителите  ни. Детето ми върви по различен път. Просто защото сме различни хора. Различните етапи от животите може да имат сходни неща, но за всеки човек са различни.
Много е хлъзгаво усещането, че знаеш отговорите на всички въпроси, които се въртят в малките главици на децата. Аз не бих се наела да го твърдя.  Моят отговор може да не е отговорът на детето ми.
Всъщност точно това мен ме е притеснявало винаги в отношенията ми с моята майка. Че тя си мислеше, че знае какво ми е в главата и че винаги имаше решение на моите проблеми. Но решението никога не беше моето решение.

Не знам дали мога да надникна в душите на хлапетата си. С дъщеря ми трудно се справям - тя е адски чувствителна и това много пречи на общуването ни. С нея се държах от малка като с приятел, играехме и се лигавехме наравно и сега май виждам че това не е било най-подходящия модел за възпитание - тя ми се налага и се държи с мен като с равна и понякога ми е много трудно да я "озаптя". С втория е по-лесно, защото още е бебе, а и защото се поучих от грешките с кака му. Мисля, че е много тънка границата между родител и приятел и всеки трябва да я намери, а и май приятелството става по-късно, когато вече децата не са толкова зависими от нас. Моите все още са много малки и се надявам като пораснат да бъдем приятели, защот от това по-ценно няма. А по въпроса за "моделирането", май нямаме много избор, нали ние трябва да научим  децата си на добро-зло, кое е лошо, кое е възпитано и т.н.... За сега им предаваме нашия опит, а после те ще се оправят сами, но вече овладяли нашия опит - дано!

Fairy аз съм от смелите майки, които дават право на избор на децата си  
Мисля, че бъркаш познаването и с налагането на решения. Не мисля, че съм възпитала "мамини" синчета. Ако бях от хората, които са си налагали мнението, то големите ми синове нямаше да бъдат толкова самостоятелни /вече/ мъже.
  Разлика между мен и тях има. Най-малкото - аз съм доста емоционален човек, а те са толкова са уравновесени, че аз самата понякога се уча от тях.
Дори на малкия съм давала право на избор - нали трябва да открие света    
 Смея да твърдя, че ги познавам - да! В повечето от случаите зная как ще реагират и защо го правят. Това не означава, че това е моят начин. Просто им имам доверие / и най-вече на себе си, че съм си свършила работата като майка  /!

Само да не си мислите, че не съм имала трудности. Имала съм разбира се! Имало е моменти, когато съм грешала и съм налагала решения, а не е трябвало. Извинявала съм се в разговор и съм се аргументирала за повода на моята реакция! До колко е било правилно не знам. Но май по този начин спечелвам доверието им.  

Аз също не се наемам да твърдя, че винаги разбирам децата си и зная какви бръмбари се гонят в главите им. Мога само да предполагам. Често съм близо до истината, но и често се случва да се потреса от неочакваните им реакции, коментари и обяснения за ситуации и техни или чужди постъпки.  Неподозирани за мен лично са нагласите им към някои неща. Задачката, която чувствам като мое задължение в случая е да полагам неимоверни усилия да съм в час с всичко това. Да им влизам доколкото мога в тона също. Дали успявам и какво ми коства само аз си зная...

Бих се съгласила с Бо, че децата ни не могат да ни разберат, но има доста случаи, в които успяват. Има как и кога да го направят по-добре - когато станат на свой ред родители. И пак няма да е в пълна степен, защото са отделни личности и времената тогава също ще са различни. В каквито и роли да сме, нямаме друг избор, освен да търсим пресечните точки.

Последното ми прозрение е, че ролята ми като родител не е на всяка цена да се опитвам да предпазя децата си от  това да изпитват тъга, гняв, да се чувстват нещастни, а да съм тяхната упора когато тези чувства ги връхлетят. Дали ще се намеся и ще го прегърна, дали ще кажа  някоя дума или ще го оставя да си излее чувствата на воля, като гледам да не наранява себе си или другите или да им пречи, зависи от ситуацията, реакцията му, а и интуицията ми. За в бъдеще, като почне да разбира повече и да говори, идеята ми е да си приказваме след бурята и да го слушам... Този поглед върху някои от настроенията и изблиците му доста ми помогнаха да заменя нервността, яда, раздразнението си в подобни ситуации със спокойствие, разбиране и търпение. И ми се струва, че този подход ми се отплаща.

 Ама така се получава като цитира някой едно изречение от поста ми и започва да го анализира... Какво повече да кажа освен да мислите глобално докато четете и давата ми поста 

"Степента, в която познаваме себе си е степента, в която познаваме децата си и техните души."

Отговорът на въпросите, които си задаваме наистина се крие в нас!!! 

Днес за пръв път отворих тази тема и моментално ми стана любима. Прочетох всичко до 7-ма страница, намерих много полезни неща. Много е приятна и атмосферата която цари сред вас, някак дружеска и мила, дано се запази така! Със сигурност ще дочета до края и ще я следя.
Дъщеря ми е на 2.5 г. Открих че много от нещата писани тук са ми вече познати, някои съм открила интуитивно, до други съм стигнала следвайки детето. Разбира се имам много неща да науча.
Без да преувеличавам това е една от най-полезните теми които съм откривала във форума.
Благодаря на всички които не са пожалили сили и време да споделят опита си   

И моята майчица го направи за мен. В 11 клас предпоследна година,аз ,разбира се отличничка,влюбена до уши в един кретен,НО с последно предупреждение за изключване. Майка ми разбрала какво става, един ден ме вика в работата си,мен и моята приятелка с ,която бяхаме дупе и гащи. Отиваме ние тя направила по едно кафе,подава ни кутия с цигари ,пусна и музика даже. Седнах,а тя ми подава огьнче . Изпихме си кафетата и ме попита: Ще завьршваме ли тая година или ще го оставим за друг пьт?! Завьрших,и тази и следващата година ,и една специализация изкарах,сега уча друго. Не ми е помагала с финансово,нямаше тази вьзможност,но пьк ме научи как да се оправям сама. Аз бих била много щастлива,ако поне на това науча децата си.Страх ме е все още, и не се чувствам сигурна в себе си да мечтая за повече. За мен това е най-голямото предизвикателство в живота.

Започнах да чета една книга, която мисля че е много полезна за нас и за нашите деца. Казва се "Подсъзнанието може всичко" от Джон Кехоу / Нанси Фишер.  Не съм я прочела още цялата, но определено има какво да се научи. Може би някой от вас вече я е чел?
Позволете ми да споделя нещо от нея:
" Понякога в забързания ни живот забелязваме децата си само тогава, когато се държат лошо. Ние винаги сме там, за да им направим забележка, когато не слушат, допускат грешки, получават слаби оценки, вдигат силен шум, карат се с братчетата или сестричетата си. Но доброто поведение също трябва да бъде оценявано. Не просто да ги хвалим, когато ни слушат, а да осъзнаваме и оценяваме конструктивните качества на децата и тяхното умение да бъдат самите себе си.
Децата по природа са положително и оптимистично настроени спрямо това какво представляват, но критиките и подигравките на родители, учители или приятели могат да накарат дори малкия човек да се усъмни в себе си. Децата постигат безброй успехи всеки ден. Нека да отделяме нужното време и да ги оценяваме за колкото е възможно повече от постиженията им. При условие, че похвалите са искрени, мисълта, че детето е оценявано прекалено е недопустима.
Напомнянето на постиженията повишава увереността им и подсилва мнението за собствената им ценност"

Както е казала Елиза Медъс :"Всички се намираме в процес на развитие, включително и ние като родители"!