Приемайки общите условия за ползване на сайта, потребителят се съгласява да се запознае с правилата и политиката за ползване на форума и да ги спазва, както и при ползването на сайта да съблюдава българското законодателство, интернет етиката, правилата на морала и добрите нрави.
НЕГ.БГ АД не гарантира за достоверността и пълнотата на съдържанието и не гарантира, че предоставените услуги ще удовлетворят изискванията на потребителя, нито че ще бъдат непрекъснати, навременни и сигурни. С приемането на общите условия потребителят се съгласява, че използването на предоставените услуги и информация е изцяло на негов риск и отговорност.
НЕГ.БГ АД няма задължение да извършва наблюдение на информация, публикувана от потребителите, както и на информацията, съхранявана, пренасяна или направена достъпна чрез сайта, нито да търси факти и обстоятелства, указващи извършването на неправомерна дейност от страна на потребител.
НЕГ.БГ декларира, че потребителските данни няма да бъдат предоставяни на трети лица, освен при поискване от съответните компетентни държавни органи или длъжностни лица, които са оправомощени да изискват такава информация съгласно действащото законодателство.
НЕГ.БГ АД си запазва правото да изпраща анкети за проучване и подобряване на удовлетвореността от предлаганите стоки и услуги, маркетингови проучвания с цел разработка и предлагане на нови стоки и услуги в сайта, както и непоискани търговски съобщения до регистрираните потребители с цел информиране за нови услуги и стоки, предлагани от дружеството.
Всеки си е различен. В моя случай е защото ми се струва много дистанцирано, студено, неприветливо. Като бях малка децата, които не искаха да си играят с мен ми викаха на пълно име, а приятелчетата само Диди (осъзнавайки разликата, правеха го нарочно). Даскалките винаги наричаха всички деца с пълните им имена, ако може и само по номер ("шести номер, излез на дъската да разкажеш урока!" егати казармата) и го обясняваха с това че било по-формално. Чувала съм изказвания от сорта на "аз не си играя на площадката с тебе, че да ти викам Митко. В училище си Димитър" 
То по онова време и козирувахме де. Много беше важно да има дистанция между учителите и учениците. И така си ми остана асоциацията. За капак пък от роднините, приятели, съседи, познати и въобще хора от обкръжението ми извън училище никой, никога не ме е наричал Диана, и то без да им казвам как обичам или не обичам. Просто хората винаги избираха някакъв вид галено име, и затвърждаваха студенината на Диана. Като се замисля, от българските ми приятелки никоя не предпочита да я наричат с пълно име, особено близки хора, и даже чуждестранните си гаджета учат да им викат на умалителните 
Много мило.