Е как да нямам вяра в собствените си деца? Имам, но моите деца не са цяло поколение, а едно зрънце от него. Самонадеяно ми изглежда да влагам безпочвени надежди в група подрастващи ей така, заради самата надежда. Ако виждах проблясък у хората, които ги произвеждат, сигурно щях да се озаря от оптимизъм, но при условие, че очите и ушите ми възприемат съвременните родителски ценности, за каква вяра да говорим?
краси.мира, трудно е да бъдеш тийн, разбира се - както е трудно и когато ставаш родител. Усещаш, че нещо голямо се случва; усещаш и че нямаш никакъв физически и емоционален контрол над него, и в същото време някак се промъква мрачното предчувствие, че миналото безгрижие е вече безвъзвратно зад теб и започва нова мини житейска ера. Подкрепата и авторитетният опит са много важни в такива моменти
краси.мира, трудно е да бъдеш тийн, разбира се - както е трудно и когато ставаш родител. Усещаш, че нещо голямо се случва; усещаш и че нямаш никакъв физически и емоционален контрол над него, и в същото време някак се промъква мрачното предчувствие, че миналото безгрижие е вече безвъзвратно зад теб и започва нова мини житейска ера. Подкрепата и авторитетният опит са много важни в такива моменти
/ или прекомерно строги и груби. По отношение на другите или поставят детето в подчинено положение или оправдават всяка негова постъпка. Разбира се, не всички родители са такива, но количеството на хора с възгледи за отглеждането граничещи с крайност са твърде много, лично за мен.
