Роля на бебето в процеса на раждане

А запънало се бебе, дето не ще да излезе, кажете как да му говоря? Изприказвах си приказката от седмица - не и не!
Знам, че те сами си знаят кога и т.н., но вече съм на ръба на нервна криза и се притеснявам, че в най важният момент ще съм неадекватна.

Дали не сте го уплашили по време на бременността, че сега на иска да излиза? И усеща опасност вън? Внуши му  усещане за сигурност вън от утробата, че го чакате да се срещнете с любов, че го очаква един прекрасен свят (не е лъжа, какво? )

Прочети това http://ludmil.multiply.com/journal/item/21

Людмил има 1000 начина да накара ССФ да се чувства неадекватна...

Моят лекар беше класика- "дирижирано раждане", всякакви помощни средства. В същото време не гледаше само мен, ами и мислеше и за бебето- дали се върти, дали се бори. Така че това не е само за "децата на природата".

Eта, терминът не е краен срок, а само ориентир. Може би не е готово твоето бебе още. В белите държави се дават спокойно едни 2 седмици след термин, за да тръгне бебето само. У нас е минимум 7 дни, един АГ ми каза 10 (моят син е 6 дни след термин). Успокой себе си и бебето и му кажи, че си готова и го чакаш, но ще изчакаш то също да е готово 

Ето, в тази връзка много ме интересува как стои въпросът с бебетата, които са преносени. Значи ли това, че те не искат да излязат навън? Значи ли, че не са готови да се родят сега, а, да речем, след 2 дни?

Зуки, много е спорно кога едно бебе е преносено,т.е. това не зависи от термина, не той е ориентира (колкото и странно да звучи) Има грешно изчислени термини с по две седмици примерно; има бебета, които имат нужда от 42 седмици, а не от 40, изобщо има много фактори. Но има и изплашени бебета, на тях трябва да им се помогне. Моят хомеопат има история с една пациентка с бебе, което 12 дни след термин още не дава признаци да се ражда скоро. Майката много говорила на детето и помолила за съдействие. Сънувала детето, което се лутало в една гора и повтаряло "не искам, не искма да се раждам". С подходящото хомепотачно лекарство, детето си припомнило, че вече е взело решение да се роди, още при зачеването и 2 дни по-късно се родило

Много хубава и полезна тема, пусната от мъж, за което го поздравявам! За жената, която обича вярвам, че е безкраѝно щастлива с такъв човек до себе си!
Подкрепям и вярвам в твърденията на Людмил. Нероденето ми дете усеща всяка моя емоция и реагира. Щастлива съм, че и нашия татко гледа на нероденото ни дете, като на същество с чувства и потребности още от сега.
Наѝ-простия пример за коѝто се сещам в подкрепа на тезата на Людмил е поведението на раждащото животно. То търси спокоѝствие и усамотение, стреса понякога може да се окаже пагубен за малките му.
Не казвам, че всички трябва да раждат у дома, но в болниците има какво да се желае повече от персонала.
Темата наистина е много полезна и смислена за бъдещите маѝки и татковци, които искат да се замислят и са близо до темата.

И аз се записвам да чета.

Какъв хубав пример!

Преди няколко години един баща ми каза, че винаги знае кога синът му има нужда от него. Аз го попитах, чуваш го да реве ли? Той каза НЕ. Тогава ми се стори странно,но... По принцип винаги, когато съм излизала  за малко от вкъщи и съм си помисляла,  че е време за кърмене, се е оказвало, че в този момент дъщеря ми е искала да яде. Отдавах  го на това, че имаме някакъв режим, без да го съзнавам. Миналата седмица имахме гости. Госпожицата заспа и за пръв път в живота и я оставихме сама с бебефон, за да спи на спокойствие. Секунди преди да я чуя, че се е събудила изпитах непреодолимо желание да отида при нея. Ще ми се да имах такава връзка с нея преди да се роди. Може и да съм имала, но да не съм я осъзнала.

Всеки, всеки има такава връзка. Но никой не ни е учил как да я използваме. Учат ни само да мислим, да използваме ума. А той е просто инструмент...
Да не правя реклама на ЕБХ, но точно това е в основата й - интуитивна комуникация с детето. Изпитвал съм това много пъти.

На мен гърдите започваха да текат като река, минути преди малкият да се събуди гладен.

С баткото съм си правила експерименти - дали усеща мислите ми - да усеща ги. Доказано. Поне на себе си го доказах, де

Това съм го чувал от Мирена и от други майки.
Преди години видях демонстрация, която просто ме убеди тотално в съществуването на тази връзка.
Бяхме на море, момчето (7 г.) тръгна по брега и постепенно се изгуби от погледите ни. Започна да се свечерява, дойде време да тръгваме, а детето го няма. Аз се тревожех за него, дето съм му никакъв, а майката - спокойна. Питах - какво ще правим сега, не знаем къде е. Тя каза че ще го повика. Обърна се в посоката в която той замина и постоя малко. След половин час го виждам да се задава към нас. Когато го питах - как разбра, че ще тръгваме, а той каза - чух мама да ме вика...

Та това е, ако щете вярвайте, за мен е факт.

Вярвам, вярвам...
когато големият син беше на около 6 месеца, бяхме на една вила и на връщане, със сядането в колата това дете започна да реве, не реване, а дране. Той е от децата, които ако няма някаква причина-не плачат.
И се започна - кърмене, не помогна. Тръгваме. Пак рев - оригване, и това не беше...побъркахме се направо. Накрая решихме да караме, защото ставаше късно, той да плаче, защото на пътя намаше и къде да се отбие даже.
Караме си ние, малкия реве и по едно време ми дойде решението - памперса му стиска. Спряхме, отпуснах памперса и детето заспа за минута просто.
Решението на проблема ми дойде "отвътре". Иначе никога нямаше да се сетя, че му стиска памперса.

За телепатията - мисля си за нещо, което искам да кометирам с детето, като насочвам мисълта към него. Когато подхвана темата с думи, той ми "описва" какво съм си мислила. Не мога май да го обясня.

Людмил, видях някъде в нета снимки на момченцето ви. Много слънчево дете. Веднага ти се приисква да го гушнеш. 

Аз също разговарях с нашето бебе докато беше в утробата ми. Разказвах му колко го обичам, с  каква радост го чакам, казах му, че сам трябва да реши кога да тръгне, той трябва да знае кога ще е готов. Роди се две седмици след термина, в първия ден на скорпион, знаех, че иска тази зодия, носи името и зодията на прадядо си. В деня на раждането бях изключително спокойна, радвах се, скоро ще мога да прегърна и не съм изпитвала грам страх и притеснение. Бях абсолютен оптимист.
Бяха ми надули главата, че понеже съм слаба и таза ми бил малък, нямало да мога да родя естествено. Бебо се роди 4066 г и 55 см!
В процеса на раждането му говорех да не се притеснява, че го чакаме, че има цялото време на света да мине своя път и т.н. Изредиха се три сестри на смяна докато родя, всяка независимо една от друга казваше това е най-щастливото бебе, което съм виждала, наблюдавайки сърдечния ритъм.
Роди се с един напън след като ме срязаха, доктора ме попита искам ли, защото главата просто не можеше да мине, се беше показала, Казах искам!
В момента, в който се роди, проплака, нахлупиха му шапка и ми го сложиха на гърдите, а той ме погледна в очите и се усмихна Сякаш каза, А ето те и теб най-сетне! Пипнах му пъпната връв, преди да я отрежат, беше жилава и твърда като кабел, не си я представях такава, това между другото..
В цялата тази работа през цялото време таткото беше до мен, като той също мислено и на глас говореше с неродения си син, галеше го и го обичаше.
И до ден днешен, продължавам да разговарям с него наум, често знам какво иска, без да го е посочил, оставям го той сам да ме насочи, към това от което има нужда и се старя да следвам естествения му ритъм.
За информация просто: родих в Торонто, в болница, с епидурална упойка.
  

преди 27 години бях бременна с първото си дете термина ми беше определен за 25.12 но аз бях сигурна че то ще се роди в новата година търпеливо си изчаках датата на раждането му 6.01 бях много спокойна след съня в коледната нощ който мъж ми предсказваше че това дете ще ми едар от Бог.Тръгнах мното спокойна с паднала тапа за родилния дом там обслужващия персонал успя да ме стресира достатъчно за да се наложи налагането на форцепс една ужасна интервенция и за майката/24вътрешни шева 4 външни зазължителна епизиотомия/ и за бебето .                                                                                                                                      
преди 25 години бях бременна с второто си дете и въпреки злополучния ми опит от първото раждане тръгнах отново с интуиция че всичко ще бъде наред знаех го усещах го  просто бебето ми беше решило да се появи в 8л.м. прекарах точно два часа чакайки да ме приемат когато влязох в пред зала и заявих че всеки момент ще родя изсмяха ми се и ми посочиха легло в пред зала вместо това тръгнах към родилна качих се на гинекологичния стол   и сама родих второто си дете живо здраво най важното жизнеспособно с тегло 2400гр това много преди да има ехографи - без болки и контракции .

преди почти 21 години родих третото си дете много си говорих с него по време на бременността бях му поръчала да е момиче усещах че ще е момиче налагаше ми се да тичам много да правя преходи от лекции на упражнения на различни места/бях гледана само веднаж на ехограф тогава гинеколозите прохождаха в ехо диагностиката/знаех че това раждане няма да е нормално усещах го притеснявах бебето си през цялата бременност чувствах се виновна-раждането протече кошмарно със страхотни последици за мен направих тромбофлебит благодарение на един млад лекар който току що специализираше аг. почти отказаха да ме лекуват въпреки че заболяването бях получила в тяхното отделение а съм им колежка акушерка и когато ги помолих да ме изпишат и те да се подпишат че отказват да ме лекуват зе заеха с лечението. Стана много дълго.В разказа ми се преплитат  и майчината интуиция и ролята на бебето в процеса на раждането и отношението на персонала в БГ родилните отделения.Надявам се че не съм ви досадила нека всеки вземе от него каквото му трябва.