Обичате ли стихове? - 2

 Жаклин, прекрасно е !!!

Обичах те.Ти знаеше това.
Но не поиска да се спреш при мене.
Бях много млада,луда бях глава,
не знаех как се пада на колене.

Сега,когато вече всичко знам
събираш ме отново с топли устни.
Завръщаш се завинаги.И сам.
И нищичко не искаш да пропуснеш.

А аз в това не търся тържество.
Пред теб смутено в мрака коленича.
Не си за мене вече божество,
но аз си зная колко те обичам.


Не си спомням от кой беше Прочетох го някъде и ми хареса 

много обичам стихове, много!!! произведения на петя дубарова особено!!!

Детски сън

Сънят щом с ласкави ръце
погали детското челце,
заспива малкото момиче
с лице на пролетно кокиче.

И вижда то вълшебник мил
как в миг палат е построил,
то вижда чудни самодиви
и феи приказно красиви.

И в приказен дивен свят,
засмяно като розов цвят,
о, мило румено детенце,
ти най си чудното цветенце.
12. 08. 1974 г., Копривщица

   

Много харесвам Никола Вапцаров! Провокирана от една тема днес, се сетих за това:

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     ч о в е к.

Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен -
и после
    заспивал
        усмихнат...

Но в коридова
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
            - Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.

"Тя - моята - свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
        Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

--------------------------------------------------------------------------------

На Сами и Мария


А той пред цветен телевизор
и глух за моите капризи,
понеже ми се пада ближен -
ще ми оставя мръсни ризи.
И ще надничат в двора баби,
уж шепа сол за да поискат.
Идилия - ще крякат жаби.
И Моцарт няма да ми липсва.
Но се страхувам, че е късно
да обяснявам на децата,
че приказките не възкръсват,
не може да се язди вятър...
Че силата не съм я взела
от никаква пътека бяла.
И всичко, дето съм им чела,
не е живот, а ала-бала.
Че този, който ще откърти
последната стена от страсти.
не е вълшебник, ами смъртен -
но трябва да му кажат "здрасти".
Че две и две е сбор сериозен,
а не - рисунките на мама.
Че патето умира грозно.
И нищо страшно всъщност няма...
Да, знам, че няма нищо страшно.
Освен, че се умира бързо.
Спокойствието се заплаща
със вързана душа - на възел.
А аз не мога да ги вържа
като две палета на двора.
И продължавам да ги лъжа,
че на луната има хора.

 

   Камелия Кондова

    Прощавам ти



Прощавам ти! Прощавам всичко...
По дългата окръжност на тъгата ми
подреждам тихо в стих след  стих,
обърканите нишки на съдбата си...
Прощавам ти, за да успея да забравя
голото усърдие за близост,
след всяко още по- внезапно  бягство.
И ехото от нежност във очите ти,
недоживяла следващата пролет.
И жадните целувки, и причините
които си ми дал за  своеволието,
да мисля, че все пак си ме обичал.
Прощавам ти и нежното доверие
разцъфнало полека като цвете.
И тъжната му орис  да увехне
от липсата на слънце във сърцето ти.
Прощавам ти безумието на нощите,
в които се преля по сетивата ми.
И този огън, с който ме достигаше,
и неизтлялата му безпощадност.
Прощавам ти... Преди да си отида,
от този спомен, който те мечтае,
ще ти призная... Още те обичам,
но вече нямам сили за начало...

Бистра Малинова

ето го отново, вече цялото 

 

Здравейте! Вълшебно бягство е поезията. Благодаря!
Остават броени минути до Възкресението.
Христос Возкресе

Честито Възкресение Христово!

КРИЛА ОТ ЛЮБОВ

Моят свят е, където те има!
Моят дом е, където си ти!
Твойта строгост е моята зима.
Твой подарък са моите дни.

Упорито и дълго те търсих,
без да спра нито миг, нито час.
Слава Богу – открих те навреме.
Есента е далече пред нас.

Тя ще дойде, но още е пролет.
Всичко още е в своя цъфтеж.
Ний сме птици готови за полет
и в очите ни свети копнеж.

А крилата ни – те от любов са.
С тях се реем в простор оит мечти.
Аз към теб! Ти към мен! Тъй се носим,
безтегловни, безплътни почти.

1994 г.