Обичате ли стихове? - 3

Ели, благодаря ти...  Стана ми едно толкова любовно и бургаско.... 

Ели,       ти си знаеш. Не мога да го кажа с думи 

  БЛАГОДАРЯ!

много добро, много добро 

Малко Лиляна Стефанова в съботния следобед...

***
С твоя кръст, любов,
до последния час.
Тежък - до края.
Греховен е тоя съюз между нас,
знам. Но няма да се покая.

С твоя кръст - изборът мой.
Живот и стих - без него какво са?
С твоя кръст -
в пъклен зной
по острите камъни - боса.

***
Вдън очите му -
искра недоверчива.
Нищо не скрих от него.
Защо да крия?
Пътя ми - ту възбог,
то въздявол извива.
От много извори опитах да пия.

На устните му - блещука издайна
и укорна тръпка - позната.
А е толкова ясно - нямам тайна.

Откъдето думите.
Оттам душата.


След буря

Остави
душата ми да те гали.
Изчезнали в сумрак -
да помълчим.
След буря, стиганала девет бала -
ти отново си мой и любим.

По лицето ти мина сянка бледа,
като птиче крило затрептя...
Остави душата ми да те гледа.
Дълго. Нежно. И само тя.

Какво остана?

Завих се презглава с това, което остана от мен.
Остана ли нещо повече от оголени кабели?
И дишам пак през очите. Безкислородно догарям.
Завинаги ще се стичам по реотани.

Присадих добротата си в неподходящи души.
Дифузно се сливах с отражения в локвите.
Прегръщах сенки и се будех до трупове.
Толкова много смърт остана по мен.

...

Обожавам поезията .Тя ми е на сърце и в добро ,и в зло.
Ето какво написах днес .Не ме съдете строго.Малко ми е объркано в главата :
 Ти си блян ,
копринена нежност,
шоколадов дъх,
красива небрежност.
Ти си онова ,което
вълнува всяка секунда сърцето.
Ти ме палиш ,влудяваш ,побъркваш
ти ме караш да се погубвам
и онзи миг ми стига само
когато устните в едно се слеят
замлъквам и треперя
и не намирам сили да живея.
Защото въздуха ми спираш
и душата ми на две раздираш
но те искам такъв:
силен,нежен и така любящ.
Искам те мой мираж.

Присад

автор: pord

На Донка

Знам, любовите са различни.
Но си приличат
по хубост.
Не е достатъчно да обичаш;
трябва и да си влюбен.

Не е тайно
изкуството
да се живее плътно -
толкова,
колкото чувстваме,
сме живи
и мъртви.

Нека поетът важничи,
че е открил любослов;
ако можем
да я изкажем,
любовта
не е любов.

Щом съм буден, мисля за теб.
Щом заспя, те сънувам.
Междувременно
съм зает
да бъда влюбен.

Кога да поставя присад
на Светая светих?
Толкова ми е истинско,
че нямам
нужда от стих.

ОЧИ, КОИТО ПЛАЧАТ
Румен Ченков

Очите ти, тъгата приютили,
ме трогват с две напиращи сълзи.
Не знаят те, че пак са победили,
и лошият, отстъпвайки - пълзи.

А ти ме гледаш прямо и открито,
с безмълвната молба - да ти простя.
Сълзите капят и във мен попиват,
но други две в очите ти блестят.

Прегръщам те и нежно те целувам.
"Прощавам ти, любима. Не плачи!"
За две сълзи, понякога си струва
обидата завинаги да замълчи.

ОТКРОВЕНИЕ
Румен Ченков

Усещаш ли, че в мен бушуват чувства,
които аз не искам да прикривам?
Разбираш ли, че бавно ме напуска
последната почтена съпротива?

Не искам все да бъда целомъдрен,
а твоят поглед все да ме изгаря.
Не си картина - аз не съм безплътен.
Не ни е чужда плътската поквара.

Желая те, макар и да си чужда.
Виновен ли съм, мила, че те има?
Че непокорна в мене се събужда
любов, като света необяснима.

При него ти едва ли си желана.
Ше гаснеш там в копнежи еротични.
Ще мислиш тайно вечер за измяна,
а той навярно друга ще обича.

А аз не искам с друга да се любя.
Това е някаква магия, може би.
Готов съм всичко свое да загубя,
но чак до гроба, моя да си ти!

Беше любимо на една моя бивша приятелка и аз се влюбих в него. Доста дълго, но и много съдържателно
Песен за човека (Н. Вапцаров)
Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     ч о в е к.

Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен -
и после
    заспивал
        усмихнат...

Но в коридова
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
            - Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.

"Тя - моята - свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
        Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

tonnny_bg  харесва ми 

***

и ако
можеш
изтрий ме от секундите...
и ми
сложи две бучки захар-
да не ти сгорчавам
следобеда...
и отвори
прозореца да излетят
силуетите на
буквите ми...
и изхвърли онова
лилавото от съня си...
и забрани на
целувките ми
да те следват...
ако можеш...
всяка неуловима мисъл за съня на морето,
която краде ти въздуха...
и песента на
цъфналите вишни през март...
и всички въпроси
зададени на
невъзможното утре...
изтрий ме.
Ако можеш.

dressy

хм страхотно е ...

Всяко нещо е на мястото си.
Нищо не премествам,
не снишавам глас,
нито устните присвивам нервно...
И пак е миг,
в който мидата
улавя песъчинка...

***

Няколко котки по улиците
дишат мечти
за топлина и за дом.

***


За-настъпва
есента
по пъпната ми връв
и се опитва
на нея
да ме удуши.
И докато
се цапам
в
кърваво
и
лепкаво,
опитвайки се
да я прегриза,
разбирам,
че все някога,
в пристъпа
на някоя
есен,
късаме...
със себе си.

Колко на място..


***

 Знаеш ли, че



13 дни, 16 часа, 42 минути
е дължината на брадата ми.
Чувал съм, че някъде
това е знакът за тъга
по мъртвите.
Не съм се бръснал не защото
тъгувам по душата си
(когато те видях се разболя,
умря след твойто тръгване)
а защото всеки паднал косъм
ще е ритната подпора,
вик, заседнал между зъбите,
щипеща сълза на голо,
защото след една минута
заровете ще са хвърлени
и сборът на числата им
ще е различен от 42
и отговорът няма да е същият
след голобрадото ми съмване
без теб.


 nafaka

Пак мечтая за тебе
Туморно
влизаш в сънищата ми
и се разрастваш.
Ограбваш дори безвремието
Безшумно
за живота ми си опасен.

Метастазите - навсякъде са -
в кафето сутрин, в шоколада
по устните ми, в автобуса...
в мислите ми... на работа..

Завзел си всяка минута
Живот,
който ми е останал.
Ако ме лъжеш, ако си ешафод...
ако..
върви по Дяволите!